Майн Рид
Пълзачи по скали (27)

Глава XXVII
ПРАЗНИЯТ КИЛЕР

Дълго седяха те така, потънали в дълбоко мълчание. Беше много студено, защото беше вече посред зима, но никой като че не чувстваше студа. Дълбокото разочарование и горчивата мъка, изпълнили съзнанието им, не им позволяваха да почувстват физическите несгоди; и ако някоя лавина би се плъзнала в този миг към тях от снежния връх, ни един от тримата не би се помръднал, за да избяга от нея.

Те бяха така изморени от този открит затвор… така ужасени от възможността той да трае вечно… или поне до края на живота им, че и смъртта дори не би могла да увеличи тоя ужас…

Сламката, в която се бяха вкопчили така продължително и с толкова любов, се бе изплъзнала От ръцете им. И те започнаха да потъват.

Те стояха почти час така, мрачни и унили под пурпурните отблясъци, които започнаха да трептят по повърхността на вечните снегове над тях, им напомняха, че слънцето се е спуснало вече твърде ниско и наближава да се мръкне.

Карл съзна пръв това и пръв наруши мълчанието.

— О, братя! — каза той, включвайки в тоя зов и Осару, под влияние на общото нещастие. — Да тръгваме! Безполезно е да седим още тук! Да се приберем у дома!

— У дома ли? — повтори с тъжна усмивка Гаспар. — Ох, Карл! По-добре да не бе казал тази дума!. Толкова приятна някога, тя прозвуча сега в ушите ми като неземен отзвук. У дома ли? Уви, мили братко, ние няма да се приберем, никога у дома!

Карл не отговори на тия отчаяни думи. Не можеше да каже нищо, за да обнадежди или утеши брата си; и предпочете да мълчи. Той бе вече станал, другите последваха примера му и тримата тръгнаха унило по най-прекия път към първобитното жилище, което сега — повече от всеки друг път — трябваше да смятат свой дом.

Когато се прибраха в колибата, откриха нов повод за безпокойство. Те пестяха най-старателно запаса от провизии, оцелял след опустошителното нападение на слона. Но като не можеха да губят време за никакво друго занимание, докато правеха подвижните стълби, в килера не бе добавено нищо — ни риба, ни дивеч, ни птици. Напротив, запасите се стопяваха непрестанно и когато тримата тръгнаха тази сутрин да поставят стълбите по скалата, в колибата бе останало само едно-единствено парче сушено месо от як — горе-долу колкото за едно ядене.

Изгладнели след безполезната дневна умора, те си представяха и почти предвкусваха с радост как ще се навечерят с него; защото природата предявява своите права при всички обстоятелства й гладът не може да бъде задушен дори от най-мъчителното душевно страдание.

Когато наближиха колибата, а особено, когато я видяха и зърнаха грубата й, но гостоприемна врата, която ги чакаше…, когато, зъзнещи от студа, зърнаха покрива от чимове, който щеше да ги приюти, и си представиха подредената, приятна обстановка вътре…, когато, чувствайки остро мъките на студа и глада, си представиха как в огнището ще запращи буен огън от съчки, а месото на яка ще засъска и зацвърти на пламъка, настроението им започна да се подобрява; и в държанието им започна да се съзира, ако не радост, то все пак нещо твърде прилично на бодрост.

Такава е човешката душа, и може би е добре, че е такава. Неин първообраз е небето — облаци и слънце, слънце и облаци.

За нашите пътешественици тъмният облак бе отминал засега и слънчев лъч бе озарил отново техните сърца.

Но не му бе отредено да ги грее дълго. Драснаха кибрит, запалиха огън, който пламна бързо. Едно желание бе вече задоволено. Можеха да се стоплят: Но когато трябваше да задоволят много по-мъчителното желание, когато потърсиха парчето сушено месо, с което трябваше да се навечерят — не го намериха.

Някакъв крадец бе идвал в тяхно отсъствие. И бе нападнал килера. Окаченото сушено месо не беше вече там.

Някакъв див звяр — вълк, пантера или друг хищник, бе влязъл през отворената врата, останала отворена поради вълнението при изпълненото с надежда тръгване и намерена отворена врата при връщането им; а сега нямаше и смисъл да я затварят — като вратата на обор, откъдето жребецът е бил откраднат.

Нямаше вече ни късче, ни хапка… нито от сушеното месо, нито от каквато и да друга храна; и тримата пътешественици, а заедно с тях и Фриц, трябваше да си легнат без вечеря.