Майн Рид
Пълзачи по скали (29)

Глава XXIX
ГАСПАР В ЗАСАДА

След няколко минути тримата ловци вече не се виждаха един друг; Карл и Гаспар тръгнаха по двете срещуположни страни на езерото, като се криеха из шубраците; а Осару се промъкна покрай подножието на скалата, смятайки, че там ще има по-голям успех.

Гаспар се надяваше да срещне някой „какур“, или лаещ елен. Тези животни бяха най-многобройни в долината. Едва ли се бе случвало досега да излезе на лов и да не срещне някой от тях; неведнъж какурът бе съставял едничкия му лов. Той се бе научил да ги подмамва в обсега на пушката си, като се скриваше и почваше да лае като тях. Гласът им наистина прилича на лисичи лай, само че е много по-силен. Щом усети наблизо неприятел, какурът почва да лае на пресекулки, докато сметне, че опасността е минала, или сам избяга от нея. Простодушното преживно животинче не съзнава, че този лай, с който иска може би да предупреди близките си, се превръща много често в негов предсмъртен зов, защото издава местонахождението му на ловеца и на другите му смъртни врагове. Не само човекът, но и тигърът, леопардът и други хищници използват този глупав навик на лаещия елен, промъкват се неусетно и го погубват.

За човека е много лесно да научи този лай; и само след един урок както Гаспар, така и Карл, който подочу отдалеко как Осару учи брат му, вече лаеха като елени.

Гладът караше Гаспар да търси именно какур, защото беше най-вероятно да го намери. В долината имаше и други четириноги, имаше и птици, които бяха по-подходящи, защото имаха по-вкусно месо, а месото на лаещия елен не е от най-хубавите. Но наесен и до късно зиме то не е много лошо, при все че никога не е особено вкусно.

Тази сутрин обаче Гаспар не беше придирчив, а знаеше, че и другите няма да бъдат придирчиви, защото гладът бе притъпил вкуса им. Така че и месото на лаещия елен щеше да им се стори чудесно, ако би могъл да им го достави. Затова тръгна в определена посока, вместо да се лута насам-нататък, както ловците постъпват, когато търсят дивеч.

Той знаеше къде може да намери какури. Недалеко от единия край на езерото, точно срещу брега, където беше построена колибата им, имаше една приятна просека, заобиколена с гъсти, вечнозелени храсти.

Не бе се случвало да влезе в тази просека — а той бе минавал неведнъж през нея, и да не види някой какур, който пасе по зелената морава или лежи на сянка под храстите около нея. Редно беше следователно да предполага, че и тази сутрин ще намери такъв дивеч на полянката.

Той вървя, без да се спира, докато стигна на няколко десетки метра от мястото, където се надяваше да намери месо за закуска, после навлезе в гъсталака и тръгна по-бавно и по-предпазливо. За по-голяма сигурност дори коленичи и запълзя като котка на четири крака! Така стигна до края на полянката — като се криеше през цялото време зад разлистените храсти, за да него забележи нито какур, нито някое друго животно, което би се намирало в просеката.

Когато стигна до края на гъсталака, той се спря, понадигна предпазливо рамене и надникна между разлистените клони.

Минаха няколко секунди, докато огледа цялата полянка; но след огледа лицето му се помрачи от разочарование, Никакъв дивеч нямаше тук — нито какур, нито друго животно.

Откритието, че полянката е пуста, огорчи младия ловец; не само защото нямаше да занесе месо за закуска, а защото от ловджийско самомнение се надяваше, че познава най-добре местността и пръв ще намери нещо за ядене.

Той не се отчая от това разочарование. Какури нямаше на полянката, но може би имаше из храстите около нея, и ако започнеше да лае като тях, можеше да подмами някой на открито.

С това намерение той клекна до самия край на храсталака и залая като какур.