Майн Рид
Пълзачи по скали (47)

Глава XLVIII
И ДАФИНОВИТЕ ХРАСТИ СЕ СВЪРШВАТ

В изчезването на въжето нямаше нищо тайнствено. Хвърчилото не се виждаше вече на върха на канарата. Вятърът бе отнесъл и него, и въжето.

Когато първият миг на изненада премина, нашите пътешественици се загледаха дълбоко разочаровани. При все че бе отказало многократно да се задържи, хвърчилото все пак се бе закрепило веднъж и с основание можеше да се допусне, че ще се закачи повторно. Освен това на някои места скалите бяха още по-ниски, отколкото там, където те бяха правили опитите си. Ако не бяха загубили хвърчилото, имаше голяма вероятност да успеят с време да се измъкнат по въжена стълба от оградения със скали затвор; но тая надежда бе вече напълно изчезнала — отнесена от едно подухване на вятъра.

Може би ще предположите, че нещастието не беше непоправимо. Ще кажете, че биха могли да си направят ново хвърчило от същия материал, с който бяха направили отнесеното. Но това би значело да се говори, без да се знаят всички обстоятелства.

Същата мисъл бе минала вече през ума на нашите пътешественици, когато забелязаха, че хвърчилото, което пускаха, се изпокъсва и разваля.

— Лесно ще си направим друго — каза Гаспар при тази неприятност.

— Не, братко — отговори Карл. — Страх ме е, че не ще можем вече да си направим друго. Имаме хартия само колкото да закърпим това, но не и да направим ново.

— А не можем ли да си направим още хартия? — настоя Гаспар.

— Уви! — отвърна Карл, като поклати отрицателно глава. — Не можем вече… нито лист!

— Защо? Да не мислиш, че няма да намерим вече дафинови дръвчета?

— Така мисля. Спомняш си, че обелихме кората на всички дръвчета в горичката; след това, като смятах, че може да ни потрябва още кора, обиколих надлъж и нашир цялата долина, но не видях вече ни едно дафиново дръвче. Почти съм сигурен, че няма други.

Двамата братя бяха водили този разговор много време преди изчезването на хвърчилото. Сега не беше необходимо да го повтарят; а като знаеха, че е невъзможно да направят ново хвърчило, и двамата разбираха колко непоправима е загубата.

В каква посока бе отлетяло хвърчилото? Дали вятърът не го е отвял покрай скалите и не го е захвърлил някъде из долината?

Това не беше невероятно, затова и тримата изтичаха към скалите, за да огледат по-добре цялата долина.

Дълго се взираха те с надежда да зърнат, че огромната хартиена птица се връща към родното си място. Но тя не се върна и те се убедиха най-после, че няма да се върне. Всъщност поради посоката на вятъра, когато се сетиха да я определят, такова нещо беше не само невероятно, но направо невъзможно. Вятърът духаше от скалите към снежния връх. Хвърчилото бе отлетяло без съмнение към стръмните планински склонове и е било отнесено отвъд планината или захвърлено в някой дълбок проход, където вятърът не ще може вече да го намери. Едно беше сигурно във всеки случай — че и хвърчилото, и въжето бяха завинаги загубени.

— Какво нещастие! — извика отчаяно Гаспар, когато стигнаха най-после до това убеждение. — Каква зла съдба наистина ни преследва!

— Не, братко — забеляза укорно Карл, — не упреквай съдбата за това, което току-що ни се случи. Признавам, че нещастието е голямо, но за него трябва да упрекваме себе си и само себе си. Ние загубихме само от небрежност хвърчилото, а заедно с него може би и последната възможност да си възвърнем свободата.

— Имаш право — отвърна Гаспар с глас, в който се долавяше и съжаление, и примирение. — Грешката е наша и ще я изкупваме. Но напълно сигурен ли си, брате Карл — продължи след кратко мълчание той, загатвайки за по-раншния им разговор, — напълно сигурен ли си, че няма вече никакви дафинови дръвчета?

— Не, разбира се — отговори ловецът на растения, — не съм напълно убеден, че наистина няма ни едно дръвче, макар и да се страхувам, че е така. Но лесно ще разрешим тоя въпрос, като обходим навред долината. Може да открием нещо друго, което ще използваме за същата цел. Из Хималаите и Непал расте една бреза, чиято кора се бели на десетина широки ивици, тънки като хартия и годни в много случаи да я заместят.

— Мислиш ли, че стават и за хвърчило? — прекъсна го Гаспар.

— Сигурен съм — отговори ботаникът. — Те могат да послужат дори по-добре от дафиновата хартия; ако се надявах, че можем да намерим тая бреза тук, бих я предпочел пред дафиновото дръвче. Но не вярвам да я намерим. Не съм забелязал тук никакви брези, а зная, че и тя като повечето Betulaceae обича по-студен климат от тукашния. Много е вероятно да расте по планините над нас, обаче там не можем да я стигнем. Ако можехме да стигнем дотам, няма защо да обелваме многократната й обвивка. Но да не се отчайваме — добави Карл, като се стараеше да изглежда весел, — може да я намерим и тук; или да намерим още някои дафинови дръвчета. Да идем да потърсим!

Карл не вярваше в собствените си предположения; и толкова по-добре, защото след грижливо и подробно изследване на долината, което им отне цели три дни, нито желаната бреза, нито исканото дафиново дръвче, нито какъвто и да е друг материал, от който биха могли да си направят хвърчило, не възнагради усилията им.

Безполезно беше следователно да мислят за хвърчило и въпросът бе най-после окончателно изоставен.