Глава IX
ПРЕКЪСНАТОТО РАЗУЗНАВАНЕ
При все че когато излязоха тази сутрин, тримата другари се страхуваха ужасно от слона и бяха твърдо решени да бъдат предпазливи в разузнаването си, радостта им от откриването на тераските и усърдието, с което ги разглеждаха, прогониха от съзнанието им всяка мисъл за огромното четириного. Те мислеха само за тераски, за подвижни стълби и разговаряха шумно как ще могат най-добре да ги направят и издигнат.
Тъкмо по това време, по-точно, тъкмо когато Осару слизаше от скалата обелиск, скитащият между дърветата Фриц залая пак така страховито, както през нощта, когато слонът бе дошъл в колибата им.
В гласа на кучето се долавяше уплаха, сякаш лаеше по нещо, което го изпълва с ужас. И тримата предположиха веднага, че трябва да лае по слона, и се обърнаха едновременно към мястото, откъдето се чуваше кучешкия лай. И пак едновременно всеки от тях стисна по-здраво своето оръжие — Карл пушката, Гаспар двуцевката, а Осару Лъка с готова стрела.
Излишно е да кажем, че лицата и на тримата издаваха смущение, което не намаля, а се засили от появата на Фриц, изскочил внезапно от края на гората и хукнал презглава към тях с подвита опашка. Освен това лаят на Фриц приличаше вече твърде много на виене. Явно беше, че кучето е било подгонено от звяр, който го е принудил да побегне; а господарите му знаеха, че само някой огромен звяр би могъл да принуди Фриц да се държи така недостойно.
Съмненията им за самоличността на победителя и преследвача на Фриц не траяха дълго, защото зад него почти до бедрата му се показа нещо дълго, тръбообразно, сивосинкаво на цвят, което се подаваше между два жълтеникави сърпа, прилични на чифт огромни белезникави рога. Зад тях се появиха две големи уши, дебели като гьон; а зад тези две притурки се появи тежкото кръгло туловище на един огромен слон.
Тъпчейки покрайнините на гората, чудовището скоро се измъкна от ограждащите го дървета и се втурна през полянката, като размахваше страшния си хобот. Явно разярен, той вървеше право подир Фриц.
Щом се отърва от клоните на гъсталака, кучето хукна към господарите си и по този начин поведе към тях и самия слон.
Въпросът не беше сега да запазят Фриц от страшния му противник, защото, виждайки трима неприятели по-достойни за бивниците му, слонът като че забрави напълно дребничкото четириного, което го бе разярило, и веднага насочи нападението си срещу правите двуноги, решен сякаш да накаже тях за лошото държане на слугата им.
Застанали съвсем близо един до друг, тримата видяха веднага, че Фриц не е вече прицел за яростта на слона, защото огромното чудовище се насочваше сега право срещу тях.
Нямаше време за съвещание — никой не можеше нито да даде, нито да получи съвет. Всеки трябваше да постъпи по вътрешен усет и така именно постъпи всеки от тях. Карл изпрати един куршум точно между зъбите на настъпващия неприятел, а Гаспар изпразни двуцевката си право в очите на чудовището. Осару заби стрелата си в хобота на слона и още в същия миг си плю на петите.
Карл и Гаспар също хукнаха; защото би било детинска лудост да останат и миг дори в това опасно съседство. Справедливостта налага да кажем, че Карл и Гаспар избягаха всъщност първи, защото гръмнаха, преди Осару да изпрати своята стрела, и щом гръмнаха, хукнаха с все сила. Те успяха да избягат едновременно, а за тяхно щастие наблизо имаше огромно дърво с хоризонтални долни клони, по които можеха лесно да се покатерят до върха.
Осару хукна миг след тях, но този миг определи предпочитанията на противника, който се втурна подир него.
И индусът би могъл да стигне до дървото, където се покатериха братята; но хоботът на слона бе вече така далеко прострян в тази посока, че сигурно щеше да го сграбчи, преди той да е успял да се покатери дотам, където слонът не би могъл да достигне. Изглеждаше, че Осару не знае какво да предприеме, сякаш обичайното му хладнокръвие го бе изоставило.
Протегнал огромният си хобот, откъдето стърчеше стрелата на Осару, слонът вървеше към него, като махаше бързо мъничката си опашка. Сякаш знаеше, че този човек именно е забил в хрущялния му хобот острата стрела, която му причиняваше може би повече болка от оловните куршумчета, приплескани от дебелата му кожа; и затова бе избрал именно него за първа жертва на отмъщението си.
Положението на Осару беше наистина толкова опасно, щото Карл и Гаспар, чувствайки се в сравнително по-голяма сигурност, нададоха едновременно уплашен вик, уверени, че верният им водач и помощник „ей сега ще свърши“.
Осару изглеждаше замаян от неизбежното. Че това е трая. Само миг — само докато се двоумеше да се опита да стигне до дървото. Щом разбра, че няма изгледи да стигне благополучно дотам, той се обърна и хукна в противоположна посока. — Накъде? Към обелиска. Да, за щастие, каменната колона, от която току-що слязъл, се намираше само на десетина крачки; а Осару взе разстоянието само с пет. Захвърляйки безполезните си оръжия, той се залови здраво за тераските на канарата и се покатери като катерица по нея.
Той използва сега напълно своята пъргавина. Още една — дори половин секунда още, и щеше да бъде твърде късно, защото едва бе стигнал до върха, на колоната, когато пръстеновидният край на хобота се пъхна под дрехата му; ако тя беше от по-здрава материя, Осару щеше да бъде хвърлен на земята много по-бързо, отколкото се бе покатерил.
Но памучният плат, изтънял още повече от дългото носене по дъжд и слънце, се скъса с шумно прашене; и макар долната половина на ризата да изчезна, като изложи на показ някои недотам прилични части на тялото му, индусът беше доволен, че с тази загуба можа да спаси живота си.
