Майн Рид
Пълзачи по скали (18)

Глава XVIII
„СМЪРТ НА РАЗБОЙНИКА“

Щом слонът се изгуби от погледа им, обсадените започнаха да се съвещават дали да слязат. Те бяха страшно изморени и измъчени от положението, в което бяха принудени да седят толкова време, защото да седиш, яхнал някой корав клон, може да е приятно за кратко, но за повече време е не само неприятно, а дори непоносимо. Гаспар понасяше най-зле това досадно бездействие и най-много се гневеше на скиталеца, който им го бе наложил. Той беше неведнъж готов да напусне мястото си и да слезе за пушката, но Карл забелязваше всеки път намерението му и благоразумно го убеждаваше да се откаже от него.

Всички чакаха с нетърпение да слязат от дървото и биха напуснали местата си още щом ужасният неприятел се отдалечи, ако бяха сигурни, че окончателно си е отишъл; но те се страхуваха да не би отсъствието му да е временно — да е само хитрост от страна на скиталеца, който иска да ги подмами да слязат, известно е, че такива слонове вършат същите хитрости, каквито биха извършили и хора с разбойнически нрав.

Докато се съвещаваха как ще е най-добре да постъпят, Осару прекрати разискванията, като предложи да слезе пръв и да се промъкне донякъде по следите на слона, за да се увери дали той действително си е отишъл, или се е скрил в засада в края на гората.

Тъй като индусът умееше да пълзи из храстите безшумно като змия, би могъл да изпълни без особена опасност предложението си, стига да не се отдалечава много. Не беше необходимо да се приближи до слона, за да го види; ако пък чудовището се обърне и го подгони, той можеше отново да избяга на дървото, което им служеше за крепост.

Без да дочака съгласието на другарите си, щом му хрумна тази мисъл, той заслиза от клон на клон, а след това се промъкна бързо, но предпазливо в посоката, по която бе тръгнал слонът.

Карл и Гаспар останаха още няколко минути на дървото, и тъй като индусът се забави, почнаха да се безпокоят и също слязоха.

Първата им работа беше да приберат пушките и да ги напълнят отново; после избраха място, откъдето биха могли лесно да се покатерят отново на дървото, ако бъдат нападнати ненадейно, и зачакаха завръщането на Осару.

Мина доста време, без да видят или чуят индуса. Не чуваха всъщност нищо: наоколо им владееше пълна тишина, нарушавана от време на време само от мъжката птица носорог, която пляскаше с крила около гнездото и сигурно се чудеше какви необясними случайности я бяха отървали така бързо от противника й.

Движенията на птицата не представляваха вече никакъв интерес за Карл и Гаспар, които се тревожеха все повече и повече от продължителното отсъствие на Осару.

Но не след много тревогата им мина, защото видяха, че индусът излезе от гората и тръгна бързо по поляната. Нещо повече — видяха с радост, че подир него върви и Фриц. Кучето бе отишло при Осару, когато той се бе скрил от слона в храстите пред гората.

Когато Осару наближи, и Карл, и Гаспар разбраха по изражението и по бързия му ход, че има да им съобщи нещо важно.

— Казвай, Оси — заговори пръв Гаспар, — какви новини носиш? Видя ли пак разбойника?

— Разбойник, наистина! — отвърна Осару с глас, в който се долавяше таен страх. — Истина казваш, сахиб, разбойник и по-лош от разбойник!

— Защо? Какво има? Видя ли нещо?

— Как да не виДял, сахиби? Къде мислите отишъл сега?

— Къде?

— Отишъл към колиба.

— Към колибата ли?

— Право там. Ех, сахиби — продължи индусът тихо, със суеверен страх, — това животно много умно, много добре знае тия места. Страх ме е, че то не е слон, а сам сатана, взел образ на слон. Защо пак отива там?

— Защо, питам се и аз! — каза Гаспар. — Мислиш ли - добави той, — че се надява да ни намери там? Ако целта му е такава — продължи той, без да дочака отговор, — няма да имаме мир, докато е жив. Или ние ще трябва да го убием, или той ще ни пречука.

— Сахиби — отвърна индусът, като поклати многозначително глава, — ние не можем убием него, такъв слон не мре.

— Глупости, Оси, как може да помислиш такова нещо! — възрази Гаспар, отхвърляйки презрително суеверието на индуса. — Ще го убием, то се знае, стига да го улучи куршумът ни, и честно слово, колкото по-скоро свършим тая работа, толкова по-добре. Щом е отишъл пак към колибата, ясно е, че има лоши намерения. Сигурно си спомня, че Фриц го нападна най-напред оттам и като смята навярно, че кучето се е прибрало, отива да го търси. О, Фриц, мили, ти няма защо да се плашиш. Защото можеш всякога да се изплъзнеш от него. Но господарите ти, братче, са по-застрашени от тебе.

— Сигурен ли си, Осару — каза Карл, който бе размислял мълчаливо през това време, — сигурен ли си, че е отишъл към колибата ни?

Осару не твърдеше, че е видял слона при колибата, но след като вървял по следите му до самата гора и се покатерил на едно дърво, зърнал огромното четириного, което отивало към колибата. Осару не се съмнявал, че то отивало именно там, макар и да не знаел с какви намерения — защото суеверният страх не му позволяваше да прави никакви предположения.

— Едно е ясно — каза Карл, като помисли още малко — безполезно е да продължаваме започнатото оглеждане на местността, докато не се отървем от слона. Това, което каза, братко Гаспар, е съвсем вярно. След като знае, че сме тук, а още повече след като го разярихме с раните, които му нанесохме, той едва ли ще забрави станалото и ние не можем да се надяваме на мир и безопасност, докато не го премахнем. Няма защо да отлагаме тая работа; напротив, трябва веднага да я свършим. От премахването на слона зависи самият ни живот, който не ще бъде в безопасност, докато не премахнем това зло.

— Да тръгваме тогава! — се провикна Гаспар. — И да извикаме: „Смърт на разбойника!“