Майн Рид
Пълзачи по скали (54)

Глава LV
ЖЕТВА ПО ВОДАТА

Тези интересни данни за едрата водна лилия не бяха разказани от Карл наведнъж. Той бе съобщил още от по-рано на другарите си много от тях — преди всичко това, че семената й могат да се ядат; а от личен опит и с най-голямо удоволствие Гаспар и Осару се бяха уверили, че те не само се ядат, но са и много приятни.

Затова именно мисълта на тримата се насочи сега към водните лилии, чиито огромни яркочервени цветове вече не блестяха над водата, а това значеше, че „бобовите зърна“ са вече узрели и готови за „лющене“.

Те се приготвиха да тръгнат за тази жетва по водата, която обещаваше да бъде богата, ако се съди по шушулките, пръснати по повърхността.

Всеки все по една кошница от ракитак, изплетени за други цели от индуса през дългите зимни нощи; но тъй като можеха да послужат и за събиране на питагоровия боб, щяха да ги използват сега за тази цел.

Карл и Гаспар запретнаха панталони почти до коленете, за да не се измокрят, докато газят между лилиите; а Осару, който нямаше панталони, просто втикна под пояса си краищата на своята памучна риза.

В тоя си вид и тримата тръгнаха покрай брега на езерото към онази страна, където щяха да са най-близо до лехата с водните лилии. Щом ги видяха, водните кокошки хвръкнаха от листата, на които бяха кацнали, и отлетяха да си потърсят по-сигурен подслон между ракитака.

Жетварите нагазиха веднага във водата и започнаха да събират шушулките в плетените си кошници. Те бяха идвали тук и по-рано, та знаеха, че мястото не е много дълбоко.

Бяха вече почти напълнили кошниците с питагоров боб и възнамеряваха да се върнат на сушата, когато вниманието им бе привлечено от една тъмна сянка над спокойната повърхност на езерото, последвана скоро от втора със същата големина и форма.

И тримата видяха едновременно двете сенки; и тримата погледнаха едновременно нагоре, за да разберат какви птици ги хвърлят. И видяха точно над главите си едно много интересно зрелище.

Над езерото се виеше двойка едри птици, всяка с размах на крилата почти четири ярда широка; а между крилата се протягаше напред невероятно дълга шия, която завършваше с остър клюн, напомнящ чашката на цвят от гераниум; или по-точно чашката трябва да се оприличи на клюна, защото цветето е получило ботаническото си название именно поради приликата с тези птици.

Птиците бяха щъркели. И то не обикновени Ciconia, които посещават най-много холандците и намират още по-добро гостоприемство при унгарците, из равнините на Пустата, а много по-едри. С една дума, най-високите щъркели, известни с името адютанти.

Карл ги позна, щом погледна нагоре; позна ги от пръв поглед и Гаспар. Не беше потребно нито по-дълго наблюдение, нито по-добри познания по естествена история, за да разберат, че това са адютанти. Трябваше само да са ги виждали по-рано било живи, било на картина; а пък и двамата братя бяха виждали такива птици живи из индийските равнини — в околностите на самата Калкута.

Що се отнася до индуса, можеше ли той да не познае тези крилати исполини, тези високи лешояди, които бе виждал хиляди пъти, застанали тържествено на един крак по песъчливите брегове на свещения Ганг? За него беше невъзможно да се усъмни в самоличността на тия птици, които хвърляха сега сянка върху самотното езеро сред Хималаите. И той не се усъмни. А увереността, че птиците над него са огромните жерави от бреговете на Ганг — свещените птици на Брама, го накара да извика с такъв възторг, че веднага изпусна във водата „торбата“ с боба!

Не беше необходимо да ги погледне два пъти, за да забележи, че гърбът им е тъмнокафяв, а гърдите бели. Голата ястребова шия с керемиденоцветна торбичка; синкавобелият копринен пух под опашката — прочутият скъп пух марабу, носен от дамите на много страни — се виждаха от пръв поглед.

Индусът бе познал птиците преди младите си другари. Щом ги погледна, той ахна от възторг и изпусна торбата с питагоровите зърна.

Птиците летяха бавно като че с мъка: изглеждаха уморени. И сякаш търсеха къде да кацнат, за да си починат.

След няколко мига стана ясно, че именно за това идват в долината; защото, след като прелетяха над малкото езеро, и двете прибраха изведнъж крилата си и кацнаха на брега му.

Избраното място беше краят на полуостровче пред лехата с водните лилии, откъдето тримата другари бяха нагазили във водата. И тъй като те бяха още на същото място, между тях и края на полуостровчето нямаше повече от двадесет крачки.

Щъркелите застанаха на брега, без да обръщат внимание на тримата пътешественици като че те бяха само по-високи стъбла на питагоровия боб, които не могат с нищо да им навредят.