Майн Рид
Пълзачи по скали (45)

Глава XLVI
ОСАРУ СЛИЗА НАБЪРЗО

На другата сутрин похапнаха набързо и се върнаха да работят — по-точно, да работи Осару, а другите да го гледат.

За жалост, времето беше този ден неблагоприятно за работа. Имаше силен вятър, който духаше с внезапни, бурни, силни, макар и кратки пристъпи.

Увиснал на въжето до половината височина на канарата, Осару бе отвяван от време на време от вятъра на няколко фута от нея и се люшкаше силно насам-натам, при все че въжето беше здраво закрепено в двата си края.

Ужасно беше да го гледаш така увиснал и люшкан във въздуха. Сърцата на зрителите изтръпваха от страх, че доблестният шикари може да си разбие главата о надвисналата канара или да изпусне въжето и отхвърлен върху долните скали, да стане на пита.

През първата половина на деня тревогите на Карл и Гаспар стигнаха дотам, че караха Осару да слезе; а като слезеше, го молеха настоятелно да не се качва отново, докато вятърът постихне и опасността намалее.

Но молбите им бяха безполезни. Свикнал цял живот да се бори с природните стихии, индусът не се страхуваше от тях; напротив, той като че изпитваше, ако не истинско удоволствие, то поне известна гордост от това, че презира опасността.

Дори тогава, когато вятърът го отвяваше от канарата и го люшкаше пред нея като махалото на огромен часовник, той продължаваше да завързва въженцата и да намества дъсчиците така равнодушно, като, че бе стъпил на твърдата земя долу!

Той продължи трудното си начинание почти докъм пладне — разбира се, с обичайните почивки, при които Карл и Гаспар повтаряха молбите си да изостави работата за по-благоприятно време. Обсипвайки с ласките си смелия катерач, и Фриц го гледаше умолително, сякаш разбираше, че работата на индуса е изпълнена с опасност.

Но всичко беше напразно. Индусът не обръщаше внимание на усилията им да го задържат, надсмиваше се сякаш на опасността, която ги плашеше, и се върна без колебание към опасната си задача.

И сигурно би успял да я завърши с време. Вятърът нямаше да го смъкне от въжето, за което се бе вкопчил като паяк. Ако опората бе устояла, той би продължил да работи дори при ураган!

Главната опасност не беше във вятъра и не дойде оттам, а от друг, съвсем неочакван и непредполаган източник.

Наближаваше пладне. Осару бе успял вече да нареди стъпала почти до половината височина на канарата. Слязъл бе да си вземе още дъсчици, качил се бе до края на дървената стълба, заловил се бе за въжето и се готвеше вече да се покатери по него, както толкова пъти досега.

Карл и Гаспар не отделяха поглед от индуса, следейки, както и досега, всяко негово движение, защото въпреки честото повтаряне катеренето му беше все така опасно и интересно за наблюдаване.

Тъкмо когато напусна стълбата и се прехвърли на въжето, той изпищя така, че двамата братя изтръпнаха от ужас, разбрали веднага причината за тоя вик. Още щом го чуха, те съзряха опасността, която бе накарала Осару да пищи. Той се свличаше по канарата, но не по въжето и не по собствена воля, а защото по всяка вероятност хвърчилото се бе изместило и повлечено от тежестта на тялото му, се плъзгаше по снежната повърхност!

Отначало изглеждаше, че Осару се смъква доста бавно и ако не бяха виковете му и разхлабването на въжето, зрителите може би нямаше да забележат какво става. Но като проследиха няколко мига движенията му, те разбраха същинското положение и страхотната опасност, в която се намираше техният верен шикари.

Нямаше съмнение, че хвърчилото се е откачило горе и поради опъването на въжето от тежестта на Осару се плъзгаше към ръба на пропастта.

Дали съпротивлението щеше да издържи тялото на човека? Дали той щеше да успее лесно да слезе? Или плъзгащата се котва ще стигне до някоя гладка повърхност, от която ще се спусне по-бързо и ще засили скоростта на падането? С други думи, дали индусът няма да бъде хвърлен в пропастта от тридесет фута височина?

Зрителите нямаха много време за размишление по тия възможности. Нямаха нито миг, за да вземат мерки за спасяване на другаря си. Преди да се опомнят от изненадата, предизвикана от първия му писък, те видяха, че смъкването се ускорява всеки миг ту постепенно, ту с кратки, бързи скокове, докато той стигна на двадесетина фута от земята. Те се надяваха, че слизането ще продължи още няколко ярда по същия начин и в такъв случай опасността ще бъде избягната, но в същия миг широката снага на хвърчилото се мярна над върха на канарата, подскочи от скалите като грамадна жива птица и литна над долината!

Все още увиснал за въжето, Осару бе отнесен настрана от канарата, но за негово щастие тежестта на тялото му беше по-голяма от съпротивлението, което широката повърхност на хвърчилото срещна във въздуха, иначе то би отнесло индуса нагоре. Пак за негово щастие разликата между неговата тежест и съпротивлението на въздуха беше много малка — иначе би падал неудържимо към земята.

Благодарение на това той се спусна леко като гълъб, стъпи на земята и застана като Меркурий на върха на неговата „приоблачна планина“.

Щом усети, че нозете му докосват твърда почва, индусът скочи ловко на една страна и пусна веднага въжето като нажежено желязо.

Сега, когато нищо вече не го задържаше срещу вятъра, огромното хвърчило почна да се люшка насам-нататък, спускайки се все по-надолу и по-надолу, докато с един последен устрем, в който бе събрало сякаш всичката си сила, връхлетя към Осару, както хищна птица връхлита върху жертвата си.

Индусът едва смогна да се отстрани и ако не бе успял да извърне навреме глава, сигурно щеше да получи удар, от който надали щеше да оцелее.