Майн Рид
Пълзачи по скали (32)

Глава XXXII
ДИВАТА КОЗА

При все че паунът беше голям, от него не остана много нещо след тази закуска на крак! Останаха само костите; но и те бяха така старателно оголени, че ако Фриц не бе се нагостил с дреболиите, не би имало какво да гложди от тях.

Вкусното печено допринесе много за възстановяване бодростта на тримата другари, но все пак беше невъзможно да забравят колко малко изгледи има да си доставят нови запаси от храна — толкова много условията се бяха променили, след като останаха без барут.

Оставаха им лъкът и стрелите на Осару. Ако лъкът се счупи, можеха да си направят друг. Всъщност Гаспар бе вече решил да направи един и за себе си, за да се упражнява под ръководството на ин ду са в стреляне с лък и да се научи да нанася смъртоносни удари с това старомодно и всеизвестно оръжие.

С право можем да го наречем старомодно, защото съществуването му се губи из най-ранните исторически дни; а също така и всеизвестно, защото и в най-отдалечените краища на земното кълбо ще видите в ръцете на дивака лък, който не е направен по никакъв образец, не е внесен отвън, а е явно самобитна творба на страната и на племето, сякаш това оръжие е било дадено в ръцете на човека още когато е бил създаден!

И наистина, наличността на лъка и на необходимата му добавка — стрелата, у диви племена, които живеят съвсем отделно едно от друго и очевидно никога не биха могли да си съобщят това изобретение, е едно от най-чудноватите обстоятелства в историята на човечеството. Единственото предположение, което може да го обясни, е, че изтласкващата сила при дръпването на силно опъната връв трябва да е било едно от първите явления, привлекли вниманието на човека; затова именно лъкът, и стрелата са местно, самобитно изобретение в много страни в света.

Лъкът и стрелата са безспорно едно от най-старите и най-разпространени оръжия в света. Подет от някой вещ етнолог, този въпрос може да стане крайно интересна глава в историята на човечеството. Както вече казах, след като изядоха пауна, нашите пътешественици бяха в по-добро настроение; но въпреки това не знаеха как ще си доставят храна за в бъдеще. Умението на Осару ги бе снабдило със закуска, но какво щяха да обядват? А след това да вечерят? Дори ако се случи да намерят нещо за следващото ядене, за третото може да не бъдат толкова щастливи, а това несигурно съществуване — да живеят, както се казва, ден за ден, значеше да са изложени непрестанно на опасността да гладуват.

Затова, щом изядоха пауна и още докато Осару продължаваше да оглозгва „кълките“ му, те почнаха да разговарят как ще напълнят отново килера с храни; и тримата бяха съгласни, че набавянето на нови запаси е засега най-важният въпрос. Затова решиха да се отдадат изцяло на тази задача, като използват всички средства за лов на дивеч, с които разполагаха, и измислят нови, ако тези се окажат недостатъчни.

Най-напред и най-важно беше следователно да решат какво ще уловят за обяд? Риба ли, дивеч или птица? Не мислеха, че може да имат трите неща; защото в сегашното си положение не мечтаеха за разкошен обяд. Едно ядене им стигаше и щяха да са преблагодарни, ако могат да си осигурят поне него.

Още не бяха решили дали да отидат за риба с мрежата на Осару, да потърсят друг паун, фазан-аргус, чифт брамински патици или да тръгнат из гората за по-едър дивеч, когато една неочаквана случка реши въпроса за обяда им. Без никакво усилие от тяхна страна — без да пропилеят ни един куршум и ни една стрела, те се снабдиха с месо не само за днешния обяд, а за изхранване през цялата седмица, с достатъчно дажби и за Фриц. Излезли бяха от колибата и седяха, както неведнъж досега, на големите камъни отсреща. Беше хубаво, ясно утро; при все че на сянка беше студено, слънчевите лъчи, отразени от снежните върхове на планините над тях, ги грееха и топлеха приятно. Поради това, а пък и за да избягат от дима в колибата, където бяха пекли закуската си, те предпочетоха да се нахранят навън, където останаха и да се съвещават какво да предприемат.

Докато обмисляха това, чуха нещо като блеене на коза. Звукът идваше сякаш от небето; но те разбраха, че е глас на животно, което се намира някъде из скалите над тях.

И щом погледнаха нагоре, го видяха. Не само по глас, но и по външен вид това животно приличаше твърде много на коза.

Беше наистина коза. Но не обикновена, а дива коза (ibex).

Карл се прояви и този път повече от другарите си. Познанията по естествена история му позволиха да установи вида на животното. Той заяви още от пръв поглед, че това е дива коза, при все че никога досега не бе виждал жива дива коза. Но приликата с обикновената коза, рошавата му козина, а главно големите пръстеновидни рога, извити право назад към плещите, бяха отличителни белези, които Карл бе вече виждал на картини или у препарирани диви кози в музеи.

Осару също каза, че животното е коза, и то навярно дива коза. Но тъй като не бе идвал никога толкова нависоко из планината, където се среща дивата коза, Осару не бе я виждал досега. Предположението му, че това трябва да е дива коза, се основаваше на общата й прилика с козата, а това бе забелязал не само Осару, но и Гаспар.

Те можеха да видят животното от глава до пети, застанало величествено на най-издадения край на скалата; и при все че в действителност беше много по-голямо от обикновената питомна коза, то беше толкова далеко от тях, че не изглеждаше по-голямо от яре. Застанало бе в профил към тях, така че те можеха да вият съвършено ясно очертанията му върху фона на синьото небе и да забележат голямата извивка на рогата му.

Първата мисъл на Гаспар бе да грабне пушката, с намерение да прати един куршум към животното; но двамата му другари се противопоставиха, като изтъкнаха, че на такова голямо разстояние е невъзможно да го улучи. Макар и да изглеждаше, че е много по-близо, дивата коза беше на много повече от сто ярда от тях; защото краят на надвисналата над пропастта скала, върху който тя бе застанала, се издигаше почти на четиристотин фута от земята.

След като поразмисли, Гаспар се разубеди и още в следващия миг се чудеше как е могъл да допусне такава глупава мисъл — да изпрати на халос един куршум — при това предпоследния, който имаше — към животно, което се намира на цели петдесет ярда вън от обсега на пушката му!