Майн Рид
Пълзачи по скали (31)

Глава XXXI
СИГНАЛЪТ НА ИНДУСА

Изпратено сякаш да ободри и разсее съзнанието им от ужаса, който все още ги владееше, острото изсвирване на Осару се понесе откъм езерото, а скалата, до която бе стигнало, върна ехото му. След малко сигналът се повтори по-отстрана, което показваше, че индусът е успял да улови дивеч и се връща в колибата.

Щом чуха сигнала, Карл и Гаспар се спогледаха многозначително.

— И така, братко — каза със странна усмивка Гаспар, — виждаш как Осару ни е изпреварил с малкия си лък и стрели. Да бе го изпреварил поне един от нас!

— Или и двамата! — отвърна Карл. — Ах, братко Гаспар — добави той и потрепера, — та ние едва не се погубихме един друг! Изтръпвам само като си помисля!

— Тогава да не мислим вече за това! - каза Гаспар. — А да се приберем веднага и да видим каква закуска ни е донесъл Осару. Дивеч ли е или птица. Сигурно едно от двете — продължи след кратко мълчание той. — Предполагам, че е птица, защото когато минах покрай езерото, чух някакво странно писукане хей там, край оная скала, към която тръгна Осару. Трябва да е била птица, но такова писукане не съм чувал досега.

— Аз пък съм чувал — каза Карл — и аз го чух и мисля, че зная коя птица пищи така неприятно; ако Осару е убил такава птица, ще имаме царска закуска, на каквато й Лу-кулус би се радвал. Но хайде да се отзовем на сигнала на нашия шикари и да видим дали сме били толкова щастливи.

Бяха взели вече пушките си. Сега ги нарамиха и напуснаха полянката, която щеше да стане без малко тяхно лобно място, заобиколиха края на езерото и тръгнаха бързо към колибата.

Когато я наближиха, видяха, че индусът седи на камъка пред входа и държи на коленете си една прекрасна птица — най-прекрасната от всички, които хвърчат, плуват или ходят — един паун. Не опитоменият, приличен на пуйка паун, който се разхожда из стопанските дворове — защото и той е по-красив от всяка друга птица, — а дивият индийски паун, строен и изящен, с пера, блестящи като скъпоценни камъни, и — нещо много по-важно сега за нашите пътешественици — с месо, по-вкусно и от най-вкусния дивеч. Явно беше, че именно това качество на пауна е най-ценно за Осару. Той бе унищожил вече прекрасната осанка на птицата, а сега скубеше и захвърляше като най-обикновена перушина блестящите пера. От всичките му действия личеше, че дългите пера на опашката и разкошното пурпурно „колие“ струват за него колкото перата на коя да е гъска или пуйка, попаднала в ръцете му.

При все че Осару не продума, когато погледна крадешком приближаващите с празни ръце млади сахиби, в погледа му пролича известна гордост — колкото да се разбере, че се радва на успеха си. Не беше необходимо да ги погледне, за да разбере, че само той е сполучил да убие нещо. Ако някой от братята бе успял да повали някой дивеч или дори само да го намери, Осару щеше да чуе изстрел, а никакъв изстрел не бе събудил тази сутрин ехото на долината. Затова Осару знаеше, че се връщат само две празни ловни чанти.

За разлика от младите сахиби той не можеше да разкаже някакво особено приключение. Неговата „пусия“ бе минала съвсем безшумно и като повечето пусии бе завършила със смъртта на издебнатото животно. Когато чу, че старият паун пищи на върха на някакво високо дърво, той се промъкна на хвърлей стрела дотам, удари го право в разкошните гърди и птицата тупна на земята. Той вдигна тогава прекрасната птица с грубите си ръце, улови я за краката и повлече по земята зацапаните й криле, сякаш носеше на пазара в Калкута някаква най-проста птица.

Карл и Гаспар не намериха за уместно да губят време сега и не му разказаха как щяха без малко да го оставят единствен безспорен владетел на самотното жилище и околността му. Гладът ги накара да отложат разказа за по-късно, а сега да помогнат на Осару в готварските занимания: С тяхна помощ бе запален огън и паунът, макар и не дотам изчистен, започна да се пече на пламъка, докато Фриц се разправяше набързо с дреболиите.