Майн Рид
Пълзачи по скали (46)

Глава XLVII
ОТЛИТАНЕТО НА ХВЪРЧИЛОТО

Радостта, която изпитаха от неочакваното спасяване на Осару, ги възнагради напълно за мъката, изпитана при смъкването на хвърчилото, защото предполагаха, че злото може да се поправи. То се дължеше може би на вятъра, който сигурно бе повдигнал хвърчилото от мястото му и го бе отделил от скалата или от онова, о което се бе закрепило.

Те не се съмняваха, че ще успеят отново да го пуснат и закрепят горе; затова не скърбяха на злополуката толкова, колкото биха скърбили при други обстоятелства.

Тъй като вятърът в този ден не беше благоприятен за пускане на хвърчило към канарата, решиха да отложат опита за по-удобно време, а за да не се развали от дъжд, отново го нарамиха и занесоха в хижата заедно с въжето.

Мина почти цяла седмица, докато задуха благоприятен вятър, но през това време те не стояха в бездействие. Като не знаеха колко време ще трябва да прекарат в долината, тримата използваха почти всеки час през деня да увеличават запасите от храни, за да не накърнят останалото досега сушено месо.

Те не използваха пушките си за доставка на храна. Последните куршуми щяха да бъдат изстреляни едва когато всички други средства за лов на дивеч се окажат безуспешни.

Бяха толкова уверени, че ще се измъкнат от затвора си, че понякога си представяха как слизат вече по отвъдните склонове на планината; и си казваха, че трябва да държат пушките си пълни, за да се бранят от по-едри зверове, които биха срещнали на връщане. Те знаеха, че огнестрелните оръжия не са необходими за доставяне на храна. За тази цел стигаше и лъкът на Осару. Често можеше да се чуе как стрелата на индуса свисти между дърветата, преди да прониже гърдите на някоя прекрасна птица — паун, фазан аргус или някоя от красивите брамински гъски, които се мяркаха из езерото.

Не останаха неизползвани и риболовните мрежи на Осару. Той ловеше различни вкусни риби; един вид особено се срещаше в неограничено количество — едри змиорки, които бяха така изобилни в езерото, че щом индусът пуснеше кука с червейче, някоя змиорка, дълга шест фута, я захапваше веднага.

Като не им се искаше да се хранят само със змиорки, те отделяха много малко време за тях. Но въпреки това се зарадваха, че тия хлъзгави твари са в такова изобилие, защото знаеха, че ако не намерят друга храна, от тази не ще почувстват никога оскъдица, колкото и да ядат.

Най-после задуха благоприятен вятър, те нарамиха отново хвърчилото и го занесоха на предишното място. Пуснаха го по същия начин, то се издигна пак над канарата, разхлабиха бързо въжето и хвърчилото падна върху един планински склон.

Дотук всичко мина успешно; но уви, само дотук!

Когато подръпнаха въжето, за да се уверят дали котвата се е „закачила“, видяха с огорчение, че не е. Въжето се смъкваше почти безпрепятствено към тях или се задържаше само от ръба на канарата и от влаченето на самото хвърчило по снежната повърхност.

Издърпаха го пак обратно; то се спускаше към тях фут по фут и ярд по ярд, докато най-после едрата издута снага на тая лъже-птица се показа отново над ръба на канарата.

Пуснаха го отново да излети, отвивайки постепенно въжето, и хвърчилото се издигна, както и по-рано.

Дръпнаха го пак надолу… Въжето се разхлаби… издутата дъга се очерта отново на ръба на канарата върху синьото небе — не като прекрасната благовестителка небесната дъга, а като вестителка на разочарование и скръб.

Нов полет… Нова несполука… Още веднъж… и още веднъж, докато не само силите, но и търпението на работниците се изчерпа напълно.

Обаче това занимание не беше игра за убиване на времето. Те не пускаха хвърчилото, за да се забавляват, нито за някакви научни опити. Пускаха го, за да могат да постигнат чрез него освобождението си; затова успехът, или неуспехът на опита засягаше и тримата така, като че от изхода зависеше собственият им живот.

При все че бяха изтощени и губеха търпение, не можеха да се откажат; затова, макар надеждите им да намаляваха все повече при всеки безуспешен опит, те подновиха своите усилия.

Повече от двадесет пъти пускаха хвърчилото и го издърпваха обратно до ръба на канарата, като се местеха и опитваха да го пускат от различни места.

Но изходът беше все един и същ. Птицата отказваше да забие нокти в скалите, в ледените блокове или в заледените преспи по склоновете на планината.

След като се, бе закачило при първия опит, последвалите многобройни неуспехи изненадаха нашите пътешественици. Ако не бе се закачило ни веднъж, нямаше да се учудват и щяха да бъдат по-склонни да се откажат от намерението си, смятайки го неосъществимо. Но първата сполука крепеше надеждата, че може отново да успеят, и тази вяра ги насърчаваше да продължат опитите.

Пуснаха го още пет-шест пъти и тъй като съдбата все не искаше да им се усмихне, те се отказаха от усилията си, изоставяйки хартиената птица надвесена над канарата, сякаш бе кацнала там с намерението да литне по-нагоре.

Тя бе доста пострадала — перушината й беше грубо ожулена от постоянното влачене по скалите и острите ледникови върхове. Когато се рееше из въздуха — не вече с първоначалния величествен полет, — светлината прозираше на много места през снагата й. Явно беше, че скоро ще се наложи да я поправят; затова, както и за да обмислят доколко е уместно да продължат опитите на друго място, нашите пътешественици прекратиха за известно време усилията си.

И тримата бяха застанали на няколко крачки от края на въжето, което се влачеше по земята.

Не бяха се погрижили и да го вържат о нещо, защото и през ум не им минаваше, че има някаква опасност, ако го оставят свободно.

Те разбраха грешката си много късно — едва когато видяха, че въжето подскочи внезапно, сякаш някоя невидима ръка го бе дръпнала към небето!

И тримата се втурнаха едновременно към него. Но бяха закъснели. Краят на въжето се люлееше толкова високо над главите им, че и най-високият от тях не би могъл да го достигне с крайчеца на пръстите си.

Осару подскочи, колкото можеше нагоре, за да го улови; Гаспар изтича да грабне един захвърлен наблизо прът с надежда да го стигне по този начин; Карл се покатери по изправената до канарата дървена стълба, покрай която въжето още се влачеше.

Но усилията им останаха напразни. Краят на въжето се полюля още миг-два над главите им, колкото да ги измъчи с близостта и недостижимостта си; после, дръпнато сякаш отново от невидимата исполинска ръка, се понесе бързо право нагоре, докато изчезна съвсем зад върха на канарата!