Майн Рид
Пълзачи по скали (37)

Глава XXXVII
С ТЕЖЕСТ НА КРАКА

Щом закачиха месото на двата ибекса да се суши и разпростряха одраните кожи да съхнат, нашите пътешественици се заловиха да правят въжето, с което смятаха да се измъкнат от затвора си. За щастие, имаха под ръка голямо количество коноп, готов за усукване. Този запас беше скътан от Осару още по времето, когато бе изработил рибарската си мрежа; и тъй като бе прибран в една суха пещерка в скалата, конопът беше съвсем запазен. Имаха под ръка и едно дълго въже, за жалост, недостатъчно за предстоящата им цел. То им бе послужило, когато прехвърлиха през пукнатината моста от стволове; те бяха отмотали отдавна от дънерите и прибрали в колибата си това въже. То беше тъкмо толкова дебело, колкото им трябваше; по-тънко едва ли би могло да удържи човек, а като се има предвид на каква страхотна опасност се излагаха, докато висяха пред канарата, необходимо беше да са съвсем сигурни в здравината на въжето. Можеха да го направят достатъчно дебело за да не се страхуват, че ще се скъса. Но в такъв случай изникваше друга мъчнотия — за силата на орловите крила. Ако въжето се окажеше толкова тежко, та беркутът да не може да го отнесе над скалата, всичкият им труд щеше да отиде напразно.

— Защо да не установим това, преди да правим въжето?

Предложението бе направено от самия Карл.

— Как ще го установим? — възрази Гаспар.

— Мисля, че ще можем да свършим някак тая работа — отвърна ботаникът, явно зает с някакви пресмятания.

— Аз не мога да измисля нищо — каза Гаспар и погледна въпросително брата си.

— А пък аз, струва ми се, мога — рече Карл. — Какво ни пречи да пресметнем приблизително тежината на въжето и да видим дали птицата може да носи такава тежест?

— Но как ще пресметнеш тежината на въжето, преди да го направиш? Нали знаеш, че тъкмо от това искаме да се спасим — да не го правим и после да видим, че е било безполезно.

— О, колкото до това — възрази Карл, — не е необходимо да го завършим, за да узнаем колко ще тежи. Ние, знаем каква приблизително дължина ще ни трябва. Като претеглим готовото въже, ще можем да пресметнем тежината на всяко друго.

— Ти забравяш, братко Карл, че ние нямаме възможност да претеглим и най-дребната вещ. Нямаме нито рамена и блюда за везни, нито грамове.

— Уф? — възрази Карл със самоувереността на човек, който знае повече. — Не е мъчно да си ги приготвим. Всяка права пръчка може да ни послужи за рамо на везни, а блюда можем да намерим също така лесно.

— Ами грамове? — прекъсна го Гаспар. — Тях от какво ще направим? Рамената и блюдата на везните ти ще бъдат без полза, струва ми се, ако нямаме грамове. Липсата на грамове ще ни спъне.

— Изненадам съм, Гаспар, че си толкова неразсъдлив и позволяваш на простодушието си така лесно да те обезсърчи и изплаши. Аз мисля, че мога да си направя поредица от грамове, където и да попадна, стига да имам подръчен материал — парче дърво и достатъчно камъни.

— Как, братко? Кажи, моля ти се!

— Най-напред аз зная колко тежа сам.

— Съгласен. Но това е само една мярка. Как ще намериш по-малките — фунтове й унции?

— С теглилката, която ще построя, аз ще измеря тялото си с купчина камъни. След това ще ги разделя на две части, които също ще изравня. Така ще получа мярка, равна на половината ми тегло. Ще помните, че това е известна величина. Като разделя и тази част, ще получа по-малка мярка; и така нататък, докато получа и най-малката потребна мярка. По този начин ще получа фунт, унция или каквато мярка ни дотрябва.

— Много вярно и много остроумно си го намислил, братко — отговори Гаспар. — Планът е несъмнено добър, като изключим едно обстоятелство, което ти като че не си взел под внимание.

— Какво именно?

— Съвсем точни ли са данните ти? — запита направо Гаспар.

— Данните ли?

— Да, първоначалната мярка, от която смяташ да започнеш и върху която ще основаваш изчисленията си. Имам предвид собственото ти тегло. Знаеш ли го?

— Разбира се — каза Карл. — Тежа точно 140 фунта^[1].

— Ох, братко — отвърна Гаспар, като поклати неуверено глава, — ти тежеше 140 фунта в Лондон — и аз зная, това, — а приблизително толкова тежах и аз; но забравяш, че и двамата сме отслабнали от вълненията и грижите в сегашното жалко съществувание. Да, мили братко, виждам колко си изтънял, откакто заминахме от Калкута, а и ти сигурно забелязваш същата промяна в мене. Така е, нали?

Карл беше принуден да отговори утвърдително на този въпрос и същевременно да признае, че забележката на брат му е права. Данните му не бяха точни. Собственото му тегло, което не беше неизменна величина и щеше да е всякога несигурна мярка, не можеше да им послужи в сегашния случай. А пресмятанията, които искаха да направят, бяха толкова важни, че не можеха да ги установят върху такава несигурна основа. Карл разбираше напълно ясно това, но не се обезсърчи и не се отказа от намерението да направи замисления опит.

— Добре, братко — каза той, като погледна усмихнато Гаспар, сякаш се радваше на прозорливостта му, — признавам, че твоите доводи бяха този път по-правилни; но това не е основание да се откажа от плана си. Има още много начини да се установи теглото на един предмет и ако помисля малко, сигурно ще измисля нещо друго; но, за щастие, няма защо да се тревожим по тоя въпрос; струва ми се, че имаме подръка една съвсем точна мярка.

Каква? — запита Гаспар.

— Някои от оловните куршуми на пушката ти. Нали казваше, че тежат по една унция?

— Шестнадесет куршума тежат наистина един фунт, значи всеки тежи по една унция. Имаш право, Карл; тази мярка положително ще ни свърши работа.

Въпросът не се нуждаеше от никакви по-нататъшни проучвания и те се заловиха незабавно да установят колко ще тежи въже, дълго двеста ярда. Скоро направиха теглилка, която уточниха така внимателно като че щяха да теглят злато с нея. Готовото двадесетярдово въже бе измерено с камъни, на който теглото беше предварително изчислено чрез измерване с куршум, а след това бе превърнато във фунтове и унции. Като умножиха осем пъти това число, установиха колко ще тежи едно сто и шестдесет ярдово въже, каквото щеше да им бъде необходимо.

След като установиха това, оставаше да се уверят дали орелът ще може да отлети с такъв товар. Не беше необходимо, разбира се, птицата да отлети с цялото въже; част от него щеше да остане отначало на земята; но ако успее да достигне и най-ниския край на канарата, на крака й все пак ще тегне поне едно сто-ярдово въже; а ако излети по-високо, тежестта ще бъде съответно по-голяма.

Естествено беше да се предположи, че беркутът ще избере при отлитането най-ниската част на канарата, особено като усети, че полетът му се спъва от странната тежест на крака; ако това предположение се окажеше правилно, ще остане да отнесе много по-малката тежест. Всъщност те ще могат чрез самото въже да насочат беркута към най-ниската част на канарата, защото, като държат в ръка въжето, ще могат да попречат на птицата да отлети в друга посока.

Като взеха предвид тези обстоятелства и се поободриха от това, което изглеждаше в тяхна полза, те се заловиха да опитат издръжливостта на орела.

Нямаше какво да решават още; но съзнавайки голямото значение на изхода от този опит, те го започнаха със съответно обмисляне.

Взеха един пън и го окастриха, докато го изравниха по тегло с въжето, което щяха да използват. За този пън бе завързан единият край на двадесет-ярдовото въже, използвано по-рано за друга цел; свободният му край бе стегнат здраво около крака на орела.

След като приготвиха всичко, те отвързаха птицата и се отдръпнаха, за да й дадат възможност да разпери свободно криле.

Щом усети, че не е вече вързан, беркутът хвръкна от камъка, където го бяха оставили, разпери, широко криле и литна почти право нагоре.

Той мина много бързо първите двадесет ярда и зрителите изразиха с радостни възклицания надеждите си.

Но уви! Надеждите им бяха много краткотрайни и угаснаха почти веднага. Когато въжето се разви докрай и се опъна, орелът бе дръпнат няколко фута към земята, а пънът се издигна едва няколко инча над нея. Слисана от тази ненадейна спънка, птицата размаха крила и, след като възстанови равновесието си, се опита да отлети повторно към небето.

Въжето се опъна отново, завързаният пън се издигна пак съвсем малко от земята, а орелът, който като че очакваше да бъде дръпнат надолу, успя да се задържи сега по-добре от първия път. Но въпреки това се смъкна и „котвата“ му опря до „дъното“. След ново усилие да отлети право нагоре той се убеди, сякаш че не може да извърши този отвесен полет, и се опита да отлети хоризонтално покрай скалите. Завързаният за крака му пън подскачаше по земята и много нарядко се премяташе за няколко минути из въздуха.

Най-после зрителите бяха принудени да признаят — както бе разбрал и самият орел, — че не е по силите на един беркут да отнесе до върха на канарата въже, което е тежко колкото този пън. — С една дума, планът бе пропаднал; загубили всяка надежда, за по-нататъшни опити тримата, зрители на безуспешния опит потънаха за известно време в мълчанието, което следва всяко разочарование. Гаспар изглеждаше по-малко унил от другите; но никой не помисли да го попита защо.

 

 

Глава XXXVIII. По-нататъшни опити……

 

Мълчанието им не трая дълго, както не продължи много и скръбта, която го бе предизвикала. И двете се изпариха като летен облак, който затъмнява за миг небето и изчезва, оставяйки го все така ясно и светло.

Това щастливо разведряване се дължеше на Гаспар. На младия ловец бе хрумнала нова мисъл или по-точно нов план, който той сподели веднага с другарите си.

Строго погледнато, планът на Гаспар не можеше да се нарече нов. Той беше само допълнение на предложения от Карл; беркутът щеше да бъде сега главното действащо лице.

Докато пресмятаха колко дълго въже ще им трябва, за да стигнат до върха на канарата, Гаспар вече обмисляше как биха могли да го скъсят, с други думи, как ще могат да свършат работа и с по-късо въже. Той обмисляше този въпрос, но не го споделяше с другите, докато не видяха каква е силата на орела. След като я премериха и откриха, че не е достатъчна, може би ще предположите, че им оставаше да използват птицата само за храна. Така смятаха Карл и Осару; но Гаспар мислеше другояче. Той беше убеден, че тя може все пак да им бъде полезна, и то в същата насока, в която не бе успяла сега.

Гаспар смяташе съвсем правилно, че орелът не бе могъл да отлети само защото пънът беше много тежък. Но тежестта не надвишаваше много силите му. Ако пънът тежеше наполовина или дори малко повечко, беркутът би успял може би да го отнесе до върха на канарата.

Можеха ли да намалят тежестта?

Гаспар не смяташе, че могат да употребят по-тънко въже. Той знаеше, че това е невъзможно; този въпрос бе вече разискван и решен.

Но дали въжето не може да бъде по-късо от това, което бяха пресметнали, на око? Дали не може да бъде петдесет ярда — вместо сто и петдесет? В такъв случай орелът би могъл да излети, докъдето дължината на въжето би му позволила.

Гаспар беше уверен в това; и другарите му не оспориха, че то е вероятно… Но все пак…

— Само че каква полза — попита Карл — от въже, дълго петдесет ярда дори ако орелът го отнесе и на луната? И от най-ниската част на канарата — ако приемем, че орелът ще отнесе там единия край на въжето, другият му край ще бъде на петдесет ярда над нас.

— Нито един ярд, братко, нито фут. Другия край ще бъде в ръцете ни… в ръцете ни ти казвам.

— Добре, Гаспар — възрази спокойно философът, — изглеждаш доста самоуверен, при все че аз не мога да отгатна какво си намислил. Ти знаеш, че тези ужасни скали не са никъде по-ниски от сто ярда.

— Зная — отговори йсе така самоуверено Гаспар, — но едно въже от петдесет ярда — и дори наполовина по-късо — може да бъде с единия си край в ръцете ни, а с другия на върха на канарата.

Карл изглеждаше учуден; но индусът, по-съобразителен в случая от философа, схвана намерението на Гаспар и извика:

— Хехе! Мадият сахиб иска да каже от върха на стълба. Това иска да каже!

— Точно така — каза Гаспар. — Правилно отгатна, Оси. Тъкмо това исках да кажа.

— О, тогава, разбира се — каза провлечено Карл и веднага замълча замислено. — Може би си прав, братко — каза след малко той. — Не е мъчно да се опита във всеки случай. Ако планът ти успее, няма да ни трябва друго въже. Това, което имаме, ще ни стигне. Да опитаме още сега!

— Къде е беркутът? — запита Гаспар, като се огледа за птицата.

— Ей, го хее, млади сахиб — отговори Осару, като посочи към пропастта, — ей го къде стои на канарата.

Орелът бе кацнал — или по-точно се бе сгушил — върху една ниска издатина на канарата, където бе паднал след безуспешния опит да отлети. Изглеждаше съвсем унил, готов да се остави да го уловят. Но когато Осару го наближи с това намерение, беркутът сметна, че е свободен, и отлетя смело нагоре.

Обаче връвта стегна пак крака му. И той се смъкна отново, върнат най-напред от тежестта на пъна, а след това от силната ръка на индуса.

Пънът бе отвързан и на негово място завързаха цялото въже, което имаха под ръка — малко повечко от петдесет ярда.

Беркутът бе пуснат отново, но Осару държеше здраво в ръка връвта, с която го бяха вързали; и прекрасната Юпитерова птица се понесе във въздуха, сякаш се готвеше да отлети не до върха на канарата, а до самия недостъпен Чомолари.

Когато се издигна на петдесет ярда, гордият й стремеж бе сломен от връвта на Осару, която й напомни, че е все още пленница.

Опитът излезе сполучлив. Планът на Гаспар се оказа обещаващ и те се заловиха веднага да подготвят осъществяването му.