Майн Рид
Пълзачи по скали (39)

Глава XL
ФРИЦ И ЯСТРЕБЪТ

Тъжни и горчиво разочаровани, нашите пътешественици обърнаха гръб на, стълбите, които ги бяха измамили отново, и тръгнаха към хижата си.

Както при по-раншния си неуспех, те вървяха бавно и унило. Отпадналата походка и подвитата опашка на Фриц показваха, че и той споделя общото униние.

Бяха почти стигнали до хижата, но ни един от тях не бе помислил да заговори; едва когато зърнаха този първобитен дом, с който така често се бяха надявали да се сбогуват и към който също тъй често бяха принудени да се връщат, на Карл хрумна някакъв план, който го накара да наруши мълчанието, докато пристъпваха към входа.

— Ето истинския ни приятел — каза той, — сочейки хижата, — който ни остава и тогава, когато всички други ни напускат, макар и да е грубоват като повечето достойни приятели. Започнах да обиквам честния му вид и да изпитвам към него почит като към родно огнище.

Гаспар не продума. Само въздъхна. Младият ловец на сърни от Баварските Алпи мислеше за друго родно огнище — някъде далеко на запад; а докато съзнанието му беше обзето от тази мисъл, той не можеше да се примири с принудителния престой в Хималаите.

И мислите на Осару бяха също тъй далеко оттук. Той мислеше за една бамбукова хижа край брега на бистра рекичка, засенчена от палми и други тропически дървета. Още повече мислеше за пилафа и лютите гозби, а най-вече за своя любим бетел, на който конопеният банг беше твърде жалък заместник.

Той не наруши мълчанието по свой почин, а за да отговори на Карл, който бе забелязал разсеяното изражение на брата си и го запита на какво се дължи то.

— Откакто орелът избяга — каза Гаспар, — мисля за друга птица, която би могла не по-зле, а може би и по-добре от беркута да свърши това, което ни е потребно.

— Друга птица ли? — запита Карл. — За каква Птица приказваш? Да нямаш предвид браминските гъски по езерата? Вярно, че можем да уловим жива някоя от тях; но трябва да ти кажа, братко, че техните крила могат да издържат само собствените им тежки тела. Ако прибавиш още един-два фунта, като вържеш за крака им въже, те ще могат да се издигнат от долината толкова, колкото можем да го сторим и ние. Не… не! Предполагам, че трябва направо да се откажем от тази мисъл. Само орел може да има достатъчно здрави криле, за да извърши това, което, искаме.

— Птицата, за която мисля — възрази Гаспар, — е от вида на орлите. Мисля, че употребих точното научно наименование. Така ли е, братко Бюфоне? Ехее! Да ти я кажа ли? Сигурно си отгатнал вече за коя птица загатвам.

— Не, наистина — отговори Карл. — В тази долина няма птици от същия вид, като изключим ястребите; а според кабинетните естественици те не са от един и същи вид. А само от едно и също семейство. Ако имаш предвид ястреби, тук има няколко вида; но и най-големият не ще може да отнесе на канарата нещо по-тежко от връв с две нишки. Погледни, ето два ястреба! — продължи Карл, като посочи към две птици, които кръжаха във въздуха на двадесетина ярда над тях. — Наричат ги ястреби чънк. Те са най-едрите хималайски ястреби. За тия птици ли мислеше, братко?

— Двойка ястреби са, нали? — запита Гаспар, като погледна нагоре към двете крилати същества, които кръжаха над тях и цепеха въздуха, сякаш търсеха плячка.

— Да — отговори естественикът, — от този вид са; точно казано, от една порода с орлите. Нямаш предвид тях, предполагам?

— Не… не точно тях — отвърна провлачено Гаспар, като се усмихна многозначително, — но ако са ястреби… о, какво става? — извика той, прекъсвайки и мисълта, и изказването си, като забеляза движението на ястребите. — Каква пакост се тъкмят да правят тия птици? Честно слово, сякаш ще нападнат Фриц. Как могат да допуснат, че ще могат да сторят зло на славното ни куче!

Докато Гаспар говореше, двата ястреба се спуснаха внезапно от висините, из които се рееха, и започнаха да описват бързо малки кръгове над главата на баварското ловджийско куче, клекнало край един храст на двадесетина ярда от хижата:

— Да не би гнездото им да е в оня храст — подсказа Карл — и затова се сърдят на кучето? Явно е, че се сърдят.

Така би предположил всеки, гледайки държането на птиците, които продължаваха да налитат на кучето, като ту се издигаха на няколко фута на него, ту се спускаха стремглаво надолу с голям завой и слизаха все по-ниско и по-ниско, докато най-после крилата им почти докоснаха неговата глава. Тези движения не бяха безгласни; ястребите крякаха пронизително през цялото време и гласовете им напомняха крясъка на ядосани свадливи жени.

— Дали малките им не са наблизо? — подсказа Карл.

— Не, сахиб — каза Осару, — няма гнездо, няма птици. Фриц има вечеря… месо от дива коза. Ястреб иска вземе вечеря на куче.

— О, Фриц яде нещо, така ли? — каза Гаспар. — Ето обяснението. Колко глупави са тия птици, ако си въобразяват, че могат да откраднат вечерята на нашия храбър Фриц, особено, когато тя, както изглежда, толкова много му харесва. Та той не им обръща никакво внимание!

Фриц наистина почти не бе забелязал до тоя миг двамата крилати нападатели; техните враждебни действия му изтръгваха само нарядко някое изръмжаване, но когато започнаха да се стрелкат по-наблизо и краят на крилата им почти се навираше в очите му, работата стана непоносима и Фриц изгуби търпение. Изръмжаванията му зачестиха, а веднъж-дваж той дори се поизправи и захапа най-близките пера.

Тази странна забава между ловджийското куче и птиците продължи повече от пет минути, след което завърши с един доста необикновен и от гледище на Фриц — доста неприятен край.

Още в началото на нападението двата ястреба действаха поотделно. Единият нападаше все във фронт, а другият ограничаваше нападенията си само откъм тила на Фриц. Поради тази тактика на нападателите кучето беше принудено да се защитава и отпред, и отзад, а за да може да стори това, трябваше да гледа едновременно в две посоки. След като изръмжа и ухапа предния нападател, той трябваше незабавно да се завърти и да заплаши по същия начин по-страхливия ястреб, който го нападаше изотзад. Обаче последният беше по-нахален и креслив; накрая като не се задоволи да пляска от време на време Фриц с крилата си, той има дързостта да забие острите си нокти в задницата му. Такова нещо кучешката плът и кръв не можеше да претърпи и Фриц реши да не го допусне повторно. Той захвърли хапката си, скочи, втурна се към ястреба, който го бе наранил с ноктите си, и подскочи във въздуха с намерение да го улови.

Но хитрата птица бе предвидила тази постъпка от страна на животното и още преди кучето да я докосне, отлетя много по-високо, отколкото би могло да подскочи, кое да е четириного.

Фриц изръмжа разочаровано и се върна да си дояде вечерята, но бе още повече разочарован, като забеляза, че тя е изчезнала! Единият ястреб го бе наранил с нокти по задницата, а другият му бе отнел вечерята.

Своето парче козе месо Фриц видя за последен път в човката на птицата, която летеше високо във въздуха, ставайки все по-малка и по-малка, докато най-после изчезна в мъгливата далечина.