Майн Рид
Пълзачи по скали (25)

Глава XXV
КЕДЪРЪТ

Хрумването да се приберат в пещерата им се стори сега безпредметно. То им бе внушено от опасната близост на слона, а тя не съществуваше вече. Не беше вероятно в долината да има и втори слон скиталец. Осару ги успокои в това отношение, като каза, че две животни от този вид не могат никога да живеят в един и същ район, защото две същества с толкова зъл нрав сигурно биха враждували до смърт. Наблизо имаше може би други животни, не по-малко опасни от слона. Имаше може би пантери, леопарди, тигри или дори втора мечка, но срещу кое да е от тия животни пещерата не би била сигурно убежище — не по-сигурно във всеки случай от досегашната им колиба. Те можеха да я построят много по-здраво, да й направят и дебела врата, за да се запазят от всеки среднощен нашественик. И за тази именно задача се заловиха, щом обядваха и изсушиха дрехите си, измокрени от огромната пръскачка на потъналия слон.

Възстановяването на колибата заедно със значителните подобрения им отне няколко дни. Зимата бе вече настъпила и въпросът за отоплението ставаше много важен; затова не само запълниха с дебел пласт глина всички цепнатини, но си направиха огнище, комин и дебела врата.

Те знаеха, че направата на подвижните стълби ще изисква много време — стълбите щяха да бъдат повече от дузина и трябваше да са леки като тръстика и прави като стрела.

През по-меките зимни дни щяха да работят навън. Всъщност по-голямата част от работата трябваше да се извърши вън от колибата. Но подслон все пак им беше необходим както за нощуване, така и за опазване от бури и студ.

Благоразумието им налагаше да бъда предвидливи, затова преди да пристъпят към осъществяване на намерението си да се покатерят по скалите, те подредиха жилището си.

Те не се страхуваха от зимния студ — не им липсваха нито дрехи за през деня, нито завивки за през нощта. Имаха няколко добре запазени кожи от якове и от други животни, повалени от двуцевката на Гаспар, достатъчни за топло дневно облекло и за завивки през нощта.

Повече ги тревожеше въпросът за храната им през зимата. Слонът бе успял не само да унищожи средствата, с които си доставяха храна, но бе унищожил и запасите им, като ги бе стъпкал в калта. Останалите парчета изсушено месо от дивеч и якове, които звярът не бе успял да опропасти напълно, бяха събрани и скътани на сигурно място; но като предполагаха, че е вероятно да не могат да си доставят нови храни, тримата другари решиха да си определят дажби, съобразени с времето, което ще им се наложи да прекарат в своя обграден със скали затвор. Въпреки изчерпването на припасите си, те не бяха изгубили надежда да прибавят нещичко към хранителните си запаси. Осару имаше още стрели и не се нуждаеше от барут или куршуми. С капани и ями биха могли да уловят доста диви животни, затворени като самите тях в самотната странна долина.

След продължително оглеждане на издадените тераски, открити оня паметен ден, продължиха да търсят други и обиколиха така цялата долина. Ни един фут от стените на пропастта не бе отминат без най-старателно оглеждане; двете скали, които се издигаха в пролома с глетчера, бяха разгледани, разбира се, заедно с всички други.

Оказа се, че нямаше по-удобно място за покатерване с подвижни стълби от това, което бяха вече открили; и при все че не можеше да се каже с положителност дали ще успеят да изпълнят това огромно начинание, те решиха да се опитат и се заловиха да приготвят подвижните стълби.

Първата стъпка беше да изберат и отсекат необходимия брой високи стволове. Щяха да се насочат към прекрасния тибетски бор, който бяха използвали, за да си направят мост през пукнатината на глетчера, но откриха друго дърво, еднакво красиво и по-подходящо за целта — именно кедъра (pinus deodara). Осару почна пак да се вайка, че не вижда любимия си бамбук, като настояваше, че със съответен брой бамбукови стволове би смогнал да направи подвижни стълби за покатерване по скалата четири пъти по-бързо, отколкото от борове. Той не преувеличаваше, защото стъблото на високия бамбук може да послужи за странично дърво на подвижна стълба още щом го отсекат без допълнителна обработка; трябва само да се издълбаят дупки за поставяне напречните стъпала. Освен това бамбукът е лек и подхожда за потребните в случая подвижни стълби повече от, кое да е друго дърво, защото много по-лесно щяха да изнесат стълбите до тераските по скалата — едно начинание, което плашеше особено много нашите пътешественици с трудностите си. Но при все че в долината растеше тръстиката, наричана от планинските жители „бамбук рингал“, стъблата й не бяха нито достатъчно дълги, нито достатъчно яки за целта. Осару въздишаше за високия бамбук от тропическите джунгли, който бяха срещали из по-ниските вериги на Хималаите, идвайки насам. Там имаше цели гори от бамбукови дървета, които достигаха до сто фута височина.

При благоприятни условия и кедърът достига големи размери; из планините се срещат често дървета с десет фута в диаметър и до сто фута височина. Няколко стъбла от тоя вид много биха скъсили и улеснили работата им.

При липсата на бамбук те избраха втория по качество материал, който гората им предлагаше — високия деодар. Това дърво, наричано от англо-индуските жители на хималайските области „кедър“, е отдавна пренесено в английските паркове и разсадници под името „деодар“ — специфичното му име в ботаниката. То е истински бор и се среща из повечето хълмове и долини на Хималайската планинска верига, където расте при най-различни височини и почви — и в топлите ниски долини, и на границата на вечните снегове. Негово любимо местожителство са обаче ниските хълмове; той е не само много красиво дърво, но е ценен и поради голямото количество смола, която се получава от соковете му.

Ако растат нагъсто, кедровите дървета извисяват високо островърхите си стъбла с къси клони и конусообразна форма. Ако растат поотделно или издалеко един от други, имат съвършено друг изглед. В такъв случай те простират нашироко тежки клони; а тъй като и вейките, и листата им растат хоризонтално, всеки клон образува съвсем плоска повърхност. Деодарът достига често до сто фута височина.

Дървесината на деодара се цени във всички страни, където се среща. Тя е превъзходна за строителство, работи се леко, не гние, лесно се цепи на дъски — необходимо изискване за страни, където трионите са почти неизвестни. Мостовете в Кашмир се правят от нея; а дълготрайността на някои от тях е доказателство за здравината й. Много от тия мостове се намират под водата повече от шест месеца през годината и при все че някои са близо стогодишни, те са напълно запазени и минаването по тях е безопасно.

Когато го подложат на обработка, чрез която от другите борове се получава смола, деодарът изпуска течност, много по-рядка от смолата, с тъмночервен цвят и остра миризма. Тази течност, наричана „кедрово масло“, се употребява от планинските жители като лекарство против кожни болести и против скрофулни заболявания у добитъка.

Деодарът расте много бавно, затова в Европа го засаждат само за украса на паркове и градини.

Нашите пътешественици избраха деодара за направата на странични подпори за подвижните стълби именно защото той може лесно да се цепи на талпи или леки дъски. За нашите неопитни дърводелци би било непосилен труд при несъвършените сечива, които притежаваха, да разцепват стволовете на тежки дървета до дебелината, нужна за леки подвижни стълби. Единствените техни сечива за целта бяха джобните им ножчета и брадвичката на Осару. А тъй като деодарът можеше да се разцепва с клинове, то беше най-подходящото дърво при тия обстоятелства.

Докато избираха потребните деодарови дървета, нашите пътешественици забелязаха друг вид бор, тъй наречения „чил“.

Ако не беше Карл, другите можеха да го видят и да не му обърнат особено внимание, но Карл прегледа листата му, изследва ги като ботаник и откри, че стъблото на чила има качества, много ценни за тях при сегашните условия. Карл знаеше, че стъблото на чила е напоено с терпентин и може да служи за направа на отлични факли. Той бе чел, че тъкмо за тази цел го използват жителите на Хималаите, за които то замества напълно свещите и лампите. Карл каза също на другарите си, че терпентинът, който сълзи от живото дърво, се употребява от хората като мазилка за рани и е бърз и сигурен лек против напукани ръце. Този вид бор расте почти винаги заедно с деодара, особено, когато последният е главната съставка на гората.

Карл ги осведоми също, че деодарът и чилът не са единствените видове бор, които растат из Хималаите. Той би могъл да спомене още няколко вида, например мурата, огромно красиво дърво с много тъмни листа, най-високото от всички иглолистни, достигащо често невероятната височина двеста фута; бора рай, висок почти колкото мурата и още по-красив; както и колина или обикновения бор, който образува обширни гори по планинските вериги, високи от шест до девет хиляди фута, над морското равнище. Последният расте най-добре в суха, скалиста почва; чудно е на какви места може да поникне и расте. Големи дървета от тоя вид могат да се видят по отвесните страни на гладка гранитна канара. В канарата е имало някаква малка пукнатина. Там е попаднало някое семе от този бор, поникнало е и с време е станало голямо дърво, което расте може би от столетия върху място, където няма нито шепа пръст да го подхранва и където то се храни от самата канара!

Карл се зарадва много, като видя, че толкова наблизо расте чил. Той знаеше, че от него ще си направят чудесни факли, и то колкото им трябват; така че, вместо да седят без работа през тъмните зимни нощи поради липса на осветление, ще могат да работят до късно в колибата, за да правят „стъпалата“ на подвижните стълби и други необходими дребни домашни вещи.