Майн Рид
Пълзачи по скали (26)

Глава XXVI
ПОДВИЖНИТЕ СТЪЛБИ

Отсичането на дърветата не им отне много време. Те избраха най-тънките и същевременно най-дългите стъбла. Най-добри бяха дърветата, високи до петдесет фута; защото и след като отсекат най-слабата им горна част, все пак оставаха тридесет фута. А ако бяха само няколко инча в диаметър, много лесно ги приготвяха за странични подпори на стълбите — трябваше само да им махнат кората и да ги разцепят на две през средата.

Направата на стъпалата беше също лесна работа, но изискваше доста време, защото те бяха твърде многобройни.

Най-мъчната част на работата, както бяха предвидили, щеше да бъде издълбаването на дупки за поставяне на стъпалата; тя се оказа най-бавна, като им отне повече време от отсичането и изработването на страничните подпори.

Ако имаха свредел или длето за дълбане, работата щеше да е лесна. Но те не можеха да намерят, разбира се, нито едно от тия сечива, нито какво да е друго, с което биха могли да издълбаят гнездо дори за крайчеца на малкия си пръст. А трябваха стотици дупки; как щяха да ги направят? С джобните си ножчета можеха да издълбаят съвсем плитки гнезда, и то с голяма мъка и губене на време, колко време и труд щяха да са потребни в такъв случай за издълбаването на четиристотин? Защото щяха да им трябват най-малко толкова. Досадна и почни нескончаема работа, дори ако предположим, че ще могат да я свършат; но и това беше твърде съмнително. Ножчетата им щяха да се изхабят или счупят много време преди да издълбаят необходимия брой гнезда.

Ако имаха достатъчно гвоздеи, биха могли да минат, разбира се, и без гнезда. Щяха да заковат стъпалата о подпорните стълбове, вместо да ги вмъкват в жлебове. Но и гвоздеи имаха толкова, колкото и други сечива. Единствените гвоздеи в долината бяха тия, с които бяха подковани подметките им или обковани прикладите на пушките им.

Не може да се отрече, че те бяха изправени пред неразрешима задача. Но Карл бе предвидил тази мъчнотия и бе намерил средство да се справи с нея още преди да започнат отсичането на дърветата. Всъщност тоя въпрос му бе минал през ум още, когато започна да обмисля по-внимателно намерението да направят подвижни стълби и той го бе разрешил задоволително. Само на теория наистина; но когато приложиха по-късно теорията му на практика, оказа се, че тя — за разлика от много други теории е в пълно съответствие с практиката.

Теорията на Карл беше да издълбае дупките с огън — с други думи, да ги издълбае с нажежено желязо.

Но къде щяха да намерят такова желязо? Това изглеждаше толкова непреодолима мъчнотия, колкото липсата на свредел или длето за дълбаене. Обаче изобретателността на Карл преодоля и нея. Той имаше случайно малък едноцевен джобен пистолет; цевта му беше около шест инча дълга, без мушка или шомпол. Карл възнамеряваше да нагрее до зачервяване тази цев и да я използва като свредел. Така и постъпи: нагря я стотици пъти, допря я пак стотици пъти до страничните подпори и приготви по две гнезда за всяко стъпало.

Излишно е да се каже, че тези издълбавания не бяха извършени на „един дъх“, нито за един ден. Напротив, те отнеха на Карл много часове и много дни и той се изпоти неведнъж, докато проби тия четиристотин гнезда. Не малко сълзи проля събирачът на растения — не от скръб, а от дима на горящото кедрово дърво.

След като Карл привърши необикновената задача, с която се бе заел, остана съвсем малко работа: само да подредят две по две страничните подпори на стълбите, да вбият стъпалата, да ги завържат здраво — и стълбата беше готова.

Така ги приготвиха и занесоха една след друга до подножието на скалата, по която нашите пътешественици щяха да направят опит да се покатерят.

Мъчно ни е да кажем, че щяха да направят само опит; а още по-мъчно ни е да добавим, че този опит не сполучи.

Стълбите бяха изправени една след друга на съответните площадки и по този начин стигнаха до три четвърти от общата височина на скалата; но тук катеренето приключи поради едно непредвидено досега обстоятелство. Когато стигнаха до четвъртата площадка отгоре надолу, те откриха с огорчение, че вместо да започва малко по-навътре, както всички дотук, скалата се издаваше няколко инча извън площадката. Върху тази скала не можеше да се закрепи и задържи никаква стълба. Не направиха и опит да я изправят. При все че не бе видял издадеността отдолу, Карл, застанал на най-горното стъпало на последната поставена стълба, видя с око на инженер, че новата мъчнотия е непреодолима. Да закрепят стълба върху тази злополучна площадка беше все едно да се опитат да хвърчат; с това дълбоко заседнало убеждение младият ловец на растения слезе бавно и загрижено на земята, за да съобщи на другарите си неприятното откритие.

Излишно беше Гаспар или Осару да се качат повторно. Те бяха стигнали вече до същата площадка и до същото убеждение. Съобщението на Карл само окончателно го затвърди.

Всичката им изобретателност беше победена… Всичкият им труд беше отишъл напразно… Времето им беше пропиляно… надеждите им — разрушени… небосклонът на бъдещето им — затъмнен от най-черни облаци… само поради това непредвидено обстоятелство.

Както на връщане от пещерата — след търпеливото, но безплодно лутане, — те насядаха по скалите и се наведоха един към друг огорчени, обезсърчени и отчаяни.

Те седяха така, ту приковали поглед в земята, ту загледани унесено в скалите и накъсаната черна линия на дългите стълби, напомнящи огромна паяжина и закрепени с толкова труд, по които се покатериха само веднъж и нямаше да се покатерят вече!