Майн Рид
Пълзачи по скали (1)

Глава I
ХИМАЛАИТЕ

Кой не е чувал за Хималаите, гигантските планини, които се издигат между горещите индийски равнини и студените плата на Тибет, една преграда, достойна за двете най-големи световни империи — на Великите монголи и Небесната? И най-неподготвеният географ може да ви каже, че те са най-високите планини в света; че най-малко половин дузина от върховете им се извисяват на повече от пет мили над морското равнище; а повече от тридесет са над двадесет хиляди фута високи и са увенчани с вечни снегове!

По-сведущ географ или геолог може да съобщи редица други интересни данни за тези величествени планини; за тях могат да се напишат цели томове с увлекателни подробности — за фауната, горите и флората им. Но в тази книга, читателю, мястото позволява да поговорим само за някои от най-забележителните факти, които ще ви дадат представа за гигантските размери на тези огромни маси от увенчани със сняг и устремени въввисините скали, които се мръщят или усмихват — според случая — на великата Индийска империя.

Обикновено писателите наричат Хималаите „планинска верига“. Испанските географи ги наричат „сиера“ (трион), наименование, което те дават и на американските Анди. Но и двете наименования са неподходящи, когато се говори за Хималаите; защото огромното пространство, заемано от тези планини — над двеста хиляди квадратни мили, или три пъти колкото територията на Великобритания, — не прилича никак по очертанията си на верига. Дължината му е само шест-седем пъти по-голяма от широчината — тя е около хиляда мили, докато широчината му заема на много места цели два градуса от земната ширина.

Нещо повече — от западния си край в областта Кабул до снишаването си на изток при бреговете на Брамапутра, Хималаите не представляват непрекъснат масив, за да могат да се нарекат „планинска верига“. Между двете крайни точки те са прорязани на много места от дълбоки долини, където са руслата на големите реки, които не протичат на изток и на запад, по посоката на самата планина, а текат напречно, често пъти право на север или право на юг.

Вярно е, че за пътешественик, който наближава Хималаите откъм която и да е част на голямата Индийска равнина, те изглеждат като единна верига, която затваря целия кръгозор от изток към запад. Но това е само зрителна измама; защото Хималаите не са единна планинска верига, а сбор от планини, които заемат повърхност от двеста хиляди квадратни мили и се простират по всички посоки на компаса.

В огромното пространство на тия планини се срещат най-разнообразни климати, почви и продукти. Из най-ниските хълмове — в съседство с Индийската равнина, както и в някои от по-дълбоките долини във вътрешността, — флората е тропическа и субтропическа. Тук растат в изобилие палми, дървовидни папрати и бамбук. Малко по-нагоре се появява флората на умерения климат, гори от най-различни видове гигантски дъбове, смоковници, борове, орехи и кестени. Още по-нагоре са рододендроните, брезите, изтравничето, след които идва областта на тревистата растителност — цели склонове и дори плата, покрити с буйна трева. Колкото повече се отива към линията на вечните снегове, толкова повече се срещат криптогамните растения — алпийски лишеи и мъхове, каквито има и в полярните области, така че пътешественикът, който минава от индийските равнини към високите хималайски хребети или се изкачват от някоя дълбока долина към снежния връх, който стърчи над нея, може да мине в разстояние на няколко часа през най-различни климати и да се запознае с образци от растителността на цялото земно кълбо!

Хималаите не са ненаселени. Напротив, тук се намират едно доста голямо кралство (Непал) и твърде много по-незначителни държавици и области (Бутан, Сиким, Гурвал, Кумаон и прочутият Кашмир); някои от тях се радват на относителна политическа независимост, но повечето са протекторати на Англо-индийската или Китайската империя. Жителите на тези държавици са от смесен произход и нямат нищо общо с индусите. На изток — в Бутан и Сиким — те са главно от монголски корен и напомнят по бита си населението на Тибет, с което имат и еднаква религия — на ламаизма. В Западните Хималаи живее смесената раса на планинските жители гурки, индуси от южните области, сикхи от Лахор и мохамедани от някогашната монголска империя; тук се срещат също последователи на трите най-разпространени религии в Азия — мохамеданската, будистката и браминската.

Но населението е извънредно малобройно в сравнение с пространството, което заема; из Хималайските планини има цели области от хиляди квадратни мили, където човешки крак не стъпва и не пуши комин. Просторни области, главно по вечно заснежените върхове, не са били никога изследвани или са били съвсем рядко посещавани от някой смел ловец. Някои от тях са съвсем недостъпни; излишно е да се каже, че най-високите върхове — като Чомолари, Кинчинджунга, Донкя, Давалгири и други — са недостижими и за най-безстрашния планинар. Никой може би не се е изкачвал досега на пет мили височина над морското равнище; под въпрос е дори дали човек може да оцелее там. Възможно е животът да е несъвместим с такава височина поради прекалено големия студ или извънредно редкия въздух.

При все че Хималаите са известни от най-раната историческа епоха — те се споменават в древните летописи под имената Емаус и Емодус, но едва през този век до Европа стигнаха по-определени данни за тия планини. Португалци и холандци — първите европейски заселници в Индия — са ни разказвали твърде малко за тях; и нашите англо-индийски писатели дори са мълчали дълго по този интересен въпрос. Преувеличени разкази за враждебното и жестоко държане на хималайските планински жители гурка са били пречка за частните изследователи; като се изключат пет-шест книги, които се отнасят главно до западната част на Хималаите и са сравнително малоценни поради това, че на авторите им липсват научни познания, тази просторна област е била почти terra incognita до наши дни.

Напоследък обаче ние сме вече по-добре запознати с тази интересна част от земната повърхност. Ботаникът, примамен тук от великолепната флора, ни разкри един нов растителен свят. Тази задача е била успешно изпълнена от Роили Хукър. Привлечен от разнородната фауна, зоологът ни запозна с нови видове животни. Хъдзън и Уолъс са първите, които са писали за тази област. Не по-малко дължим и на спортистите и ловците — на Маркъм, Дънлоп и на „планинаря“ Уилсън.

Но освен тези имена, станали прочути поради обнародваните описания на изследванията им, има и други, останали и досега неизвестни. Ловецът на растения, скромният, но ценен пратеник на предприемчивия пепиниерист, е успявал да стигне до Хималаите, прониквал е до най-отдалечените им проходи, изкачвал се е по най-стръмните им склонове, скитал е до предела на вечните снегове. Търсейки нови видове листа и цветове, той е минавал през мътни реки, не се е спирал пред бучащи порои, не се е плашел от опасни лавини; прескачал е страхотните пукнатини на блестящи глетчери; и при все че никаква книга не напомня неговите скитнически преживявания, той все пак е спомогнал да опознаем този огромен планински край. Неговите достижения могат да се научат в цветарника — от цветовете на пурпурната магнолия, на деодара и рододендрона. Могат да се намерят в парника в чудноватите цветове на орхидеята, в необикновената форма на боровете или в градината — в различни ценни корени и плодове, които отдавна са станали любими десерти на трапезата. Нам се пада да опишем историята на една скромна експедиция от този род — приключенията на един млад събирач на растения, служител на добре известен из световните столици предприемчив „семкар“.