Майн Рид
Пълзачи по скали (56)

Глава LVII
ПТИЦИ, КОИТО СПЯТ НА ЕДИН КРАК

Появата на индийските щъркели направи много силно впечатление и на тримата пътешественици, а най-силно може би на Осару. За него те бяха като стари приятели, дошли да го посетят в затвора; и макар да не му мина през ум, че могат да спомогнат за освобождаването му, впечатлението от появата им беше все пак много приятно. Колкото неугледни и да бяха, тези птици се свързваха в неговото съзнание със спомени от най-ранното му детство; той дори не можеше да се отърве от хрумването, че неочаквано появилата се двойка е може би същата, която бе виждал толкова често по клоните на огромното бананово дърво, засенчващо хижата, където беше роден.

Това беше, разбира се, само фантазия. Странно съвпадение би било, ако измежду хилядите щъркели, отлитащи всяка година от индустанските равнини на север към Хималаите, двойката, която от години вършеше службата на чистачи в родното село на индуса, би била същата, която прелиташе сега над главата му — защото приятната мисъл мина през ума на Осару още докато птиците летяха. При все че не се отнесе сериозно към нея, той все пак се зарадва на двата щъркела, защото знаеше, че те идват откъм родните му поля — откъм бреговете на прочутата река, в чиито води копнееше да потопи отново нозе.

Появата на огромните птици пробуди други мисли у Гаспар. Докато гледаше грамадните разперени крила, с които те плуваха бавно и леко из въздуха, той си каза, че някоя от тях ще успее може би да извърши това, което не бе по силите на беркута и за което напразно пускаха хвърчилото.

— О! — извика той, когато тази мисъл му мина през ум. — Не мислиш ли, Карл, че една от тия грамадни птици ще може да отнесе горе въжето? Като ги гледа, човек би казал, че те биха могли да отнесат дори някого от нас на канарата.

Карл не отговори. Но мълчанието му се дължеше само на това, че започна да обмисля веднага предложението на Гаспар.

Младият ловец продължи:

— Да можем само да уловим жива поне една от двете! Предполагаш ли, че ще кацнат тук? Изглежда, че ще кацнат. Какво ще кажеш, Осару? Ти познаваш по-добре от нас тия птици.

— Дааа, млад сахиб, истина. Те скоро кацнат. Знаеш, те дълго летят. И двама, уморени от летене, не могат летят повече. А и друго, нали знаеш, тук езеро… има вода… те искат пият… искат и ядат. Сигурно кацнат.

Предсказанието на Осару се сбъдна почти веднага. Най-напред едната, след това и другата птица подхвръкна с разперени крила и се спусна към брега на езерото, както вече казахме, на двадесетина крачки от мястото, където тримата другари газеха между листата на водните лилии.

И тримата втренчиха поглед в новодошлите, които се държаха невероятно смешно.

Щом стъпиха на земята, вместо да си потърсят храна или да тръгнат към езерото да пият, както предполагаха зрителите, двете дългоноги птици постъпиха съвсем другояче. Те и не помисляха дори за ядене или вода; най-важното нещо за тях беше да си починат; не бяха минали и десетина секунди, откакто кацнаха, когато и двете свиха дългите си шии, прибраха ги под крилото си като в кутия и оставиха навън само горната половина на главата с дългия сърповиден клюн, положен върху гръдната кост и насочен диагонално надолу.

Едновременно с това зрителите забелязаха и друго доказателство за желанието на птиците да си починат. И двете вдигнаха единия си крак и го скриха под перушината на корема, и то така едновременно, щото човек би помислил, че действат по силата на съвършено еднакъв подтик, на пълно духовно единение!

След още десет секунди двете птици изглеждаха вече заспали. Във всеки случай стояха със затворени очи, без да мръдват крак, крило, тяло или клюн!

Смешно беше наистина да гледаш тия огромни птици, застанал на едни толкова тънък и прав крака, че можеха да запазят равновесие само при пълна неподвижност; а в същото време не допускащи, и че може да ги връхлети някаква опасност, от каквато всъщност нямаха и никакъв повод да се страхуват.

Индусът беше свикнал толкова отдавна с това зрелище, че то не му се стори смешно. Но веселият Гаспар не можа да сдържи смеха си. На безгрижието, с което щъркелите бяха кацнали да си починат, както и на живописната поза, заета от тях, когато се приготвиха да спят, не можа да устои и стоикът Карл, който се присъедини веднага към смеха на брата си.

Гръмките им смехове се понесоха над езерото, повтаряни многократно от околните скали.

Може би ще предположите, че този шум разтревожи гостите и ги накара да разперят отново крила?

Нищо подобно. Те само поотвориха очи, попротегнаха шия, поразтърсиха глава и тракнаха с клюновете си, но почти веднага заеха отново първото си положение.

Това хладнокръвно държане на птиците само засили веселостта на младежите, които не мръднаха още няколко минути от местата си, продължавайки неудържимо да се смеят.