Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (9)

9

Към седем часа на другата сутрин Бърн вече беше облян в пот. Само по къси панталони и маратонки, той се катереше по скалите под къщата и трупаше на брега камара от тежки камъни — подготвяше основите на бетонния пристан. Вършеше това всяка сутрин от два месеца, ставаше рано и работеше по няколко часа, преди да вземе душ и да закуси.

Към осем часа вече бе пред статива и полагаше първите контури на рисунката, в която Бека Хейбър се надяваше да разпознае лицето на мъжа си. Малко след десет пристигнаха Алис и майка й.

— Здрасти, Пол — каза Дана от най-горното стъпало, след като влязоха в ателието.

— Добро утро! — поздрави бодро Алис, заряза майка си и хукна към стъклената стена над езерото, профучавайки край Бърн. Пристъпи навън и подпря лакти на парапета на терасата. Няколко платноходки тъкмо се показваха иззад носа, преграждащ яхтклуба.

Бърн пресрещна Дана при стълбите и я целуна по бузата.

— Охо, ухаеш на хубаво! — поласка я той.

— Нов парфюм — усмихна се тя.

— Невероятен е — каза той. — Кафе?

— Не, благодаря. Исках само да ти кажа здрасти. Последните няколко пъти оставях Алис, без да слизам от колата. Не сме говорили с теб цяла седмица. Как я караш?

— Чудесно, благодаря. Слушай, вчера, когато взе Алис, не ти ли се стори малко особена?

— Да, забелязах. Но нали знаеш, Пол, вече съм свикнала с нейните странности. В нашия дом ненормалното отдавна вече е нормално. — Тя се усмихна тъжно и погледна Алис, която стоеше на терасата. После отново насочи вниманието си към Бърн. — Защо, случило ли се е нещо?

Той й разказа колко се бе ядосала Алис на Бека Хейбър и двамата се разсмяха.

Дана Ло беше красива жена, единствената телевизионна водеща китайка в Атланта, където бе срещнала Филип. Бърн и Тес се запознаха с нея, когато двамата с Филип още не бяха женени, и това бе началото на едно чудесно приятелство. По-късно се роди Алис и те я приеха като своя дъщеря, което ги сближи още повече.

Когато Алис бе в прогимназията, започна да кани приятелките си в дома на Бърн, където оставаха да спят и по цяла нощ си приказваха. Тес ги водеше на кино, вечер им приготвяше разни вкуснотии на терасата и им правеше пуканки за среднощните разтвори. Плуваха и се разхождаха с малката яхта, която Бърн им купи и която държаха в заливчето. Тес обожаваше момичетата и с умиление ги наблюдаваше как растат. Те също обичаха леля Тес.

След още няколко минути Дана се сбогува с Алис и си тръгна. Бърн се върна към статива, до който Алис вече бе придърпала табуретката си и съсредоточено разглеждаше двете рисунки на лицето, появило се върху хартията през последните два часа.

— Това е една и съща много лилава смес — каза тя загрижено. После погледна намръщено Бърн. — Защо вървиш под видяно небе?

— Какво има? — попита я Бърн.

Стоеше пред рисунките, а Алис седеше на табуретката до него. Ухаеше на утринна свежест и лек парфюм.

— Поемаш далеч повече, отколкото може да свърши моливът — отвърна бавно тя с лека нотка на раздразнение.

Бърн я погледна. Беше оставила скицника си в края на съседната масичка и се взираше в скицата, мушнала ръце между бедрата. Сякаш се опитваше да разгадае нещо, което не разбираше напълно, със същото бързо сменящо се противоречиво изражение на лицето, както пред рисунката, която бе направил за нея предния ден. След това я разгледа и в огледалата, както нравеше Бърн, при което той забеляза отчетлива промяна в очите и челото й.

— Нещо не е в ред ли? — попита той отново.

За разлика от вчерашната й реакция, когато озадачението от видяното се бе превърнало в спокойно съзерцание, днес скицата на статива имаше обратен ефект.

Колебаеше се, наклонила глава встрани.

— Във всеки случай — каза тя внимателно — ще бъде лудост да добавиш и лице.

Рисунката беше готова, макар и в общ план. Би било грешка да се задълбочава в подробностите на този етап от реконструкцията. Някои неща бе по-добре да се довършат върху самия череп. Все пак отделните черти бяха пропорционално разположени, което бе най-важното за установяване на самоличността. Дори да бе възстановил погрешно някои индивидуални особености, лицето щеше да бъде разпознато, ако постигнеше точно съотношение между чертите и пропорциите.

Алис бавно повдигна едното си рамо, като че да се предпази от нещо, и неволно поизвърна глава, макар че не бе изгубила интерес към изображението.

— Черна песен с очи отзад — каза тя. — Но не музика, не дори плач. — Тя започна да клати глава в знак на отрицание, отначало леко, после все по-силно, а накрая отклони поглед от рисунката и се взря настойчиво в Бърн с израз на дълбоко разочарование.

— Не го искам това. Никога. Не!

Тя се нацупи, смъкна се от табуретката, взе скицника си и тръгна към канапето. Бърн бе изненадан и озадачен от реакцията й.

— Добре — каза той, докато тя се настаняваше на канапето и разгръщаше скицника. Искаш да ме гледаш как работя с глината, нали?

Алис харесваше моделирането с глина повече от рисуването, защото той не го правеше често и не бе имала много възможности да го наблюдава. Знаеше, че вече работи по черепа, защото забеляза, че е преместен на другата маса, с вече поставени очи и първите ивици глина около маркерите. Но сега сякаш отказваше да има нещо общо с това. Дори не му отговори. Беше опряла босите си крака на ръба на масичката и рисуваше в скицника си, който държеше в скута си.

Още по-озадачен, Бърн седна на стола, за да огледа рисунките от нейната позиция. Той се взря в лицето, сякаш го виждаше за пръв път. Точността на пропорциите го удовлетвори. Какво толкова обезпокоително бе забелязала тя, по дяволите? След няколко минути се отказа и се зае с работата по черепа.

Към обед спря и двамата отидоха до Фар Пойнт Грил със стария триумф. С тъмните очила и весела усмивка Алис приличаше на безгрижно дете. Ходеха там на всеки две седмици, когато Дана даваше доброволни дежурства в приюта за малтретирани жени в болницата „Ситън“, както беше и днес. Алис обичаше да гледа как платноходките влизат и излизат от яхтклуба, а фактът, че едва не загина в злополуката с лодките, изобщо не я притесняваше.

Кейти познаваше Алис отпреди злополуката и от чисто съчувствие бързо се бе научила да разбира несвързаните й приказки. За някои хора това бе по-лесно, отколкото за други. Някои се смущаваха, като чуваха това привлекателно момиче да им говори със синтаксиса на Алиса в Страната на чудесата. Необходимо бе въображение и способност за самоирония.

Върнаха се в ателието след малко повече от час. Алис умишлено избягваше работната маса, където Бърн реконструираше лицето за Хейбър, и отново се настани на канапето. Бърн пусна Бах, защото му се стори, че тя е в настроение за такава музика. След двайсетина минути Алис остави скицника на масичката, сви се в единия край на канапето и скоро заспа.

Проблемите със скулптурата започнаха веднага след като контурите на лицето се появиха от глината. Още от самото начало Бърн се улови, че допуска типичната за начинаещите съдебни художници грешка — проектира собствените си черти върху глинения модел. На няколко пъти отново прегледа мерките, провери плътността на тъканта, разположението на костите и разстоянието между тях. Числа, които бе определил само преди часове и вече знаеше наизуст.

Още по-странното бе, че работеше с череп в идеално състояние. Това почти не оставяше място за догадки и предположения. Което поставяше под въпрос професионализма му. Не беше самонадеян, но беше уверен в способността си да „разчита“ черепи и в уменията си на художник.

Но нещо не беше в ред. Имаше нещо сбъркано. Всяка корекция просто водеше до нова вариация на същата тема. Нищо съществено не се променяше в реконструираното лице, тъй като основните показатели си оставаха същите, все едно колко пъти измерваше черепа и проверяваше справочните таблици за тъканта. Тъпчеше на едно място.

Когато Алис се събуди след около час, поиска да отиде да поплува. Слезе в спалнята долу, за да си облече банския костюм. Когато тя се върна горе, Бърн заряза работата си и седна на площадката пред ателието с чаша чай с лед, за да я наблюдава как плува из заливчето. От време на време хвърляше поглед към стаята и към работната маса с черепа, който започваше да го изнервя. Измъчваше го смътното чувство, че вижда в него нещо познато.

Алис се забавляваше. Плува, лежа на гумения дюшек, оставяйки се вятърът да я носи сред проблясващата на слънцето вода. Когато излезе от езерото след около час, тя си взе сладолед и седна при него. Тъкмо го довършваше, когато Дана се обади да каже, че си тръгва от приюта по-рано и че ще дойде след около половин час.

След като Алис се облече и изсуши косата си, Бърн я помоли да хвърли още един поглед на вече готовото лице. Ала тя не само отказа да се приближи до работната маса, но дори и да погледне натам. Той се опита да превърне всичко в игра, като сложи ръце на раменете й и я побутна към масата, но тя не се остави да бъде подмамена, отскубна се от ръцете му и го изгледа сърдито, промърморвайки нещо неразбрано. Върна се на канапето и остана там, потънала в някаква самотна тъга, до пристигането на майка си.

След като си тръгнаха, Бърн си наля джин и тоник, добави голям резен лимон и се върна при готовото лице. Седна пред масата и внимателно се вгледа в него. Дали да не заснеме главата и после да моделира усмивка на лицето? Тъй като зъбите са единствената част от черепа, която се вижда от другите приживе, видът им понякога е важен за разпознаването.

Реши да не го прави, но не можа да устои на изкушението да подчертае още малко отделните косъмчета на веждите, а след това — с изтъняла четка за зъби — леко да набразди местата, където би никнала брадата. Когато джинът свърши, сметна, че е направил достатъчно.

Малко след осем най-после седна да вечеря на терасата на трапезарията — пай и свежа зелена салата. Летните дни бяха дълги и до мръкване имаше още цял час, макар че удължените сенки на къщата и ателието вече падаха далеч навътре в езерото, а светлината над хълмовете зад него бе придобила кехлибарения оттенък на гаснещото слънце.

Бе изпил още няколко джина с тоник и след като отнесе съдовете в миялната машина, си приготви още един. Питиетата бяха позамаяли главата му. От терасата излезе на площадката пред ателието. Последните платноходки се отправяха към яхтклуба, скрит зад скалите от южната му страна. Водата в заливчето, където бе плувала Алис, вече бе гладка като огледало.

Бърн бутна стъклената стена и влезе в ателието, обляно в златистите отблясъци на залеза. Направи няколко крачки и спря, зърнал собственото си отражение в две от трите огледала около работната маса.

Беше странно, че образът се задържа само за един кратък миг. Още по-странното бе, че видя отражението си напълно неподвижно, като на снимка. Профил. Анфас. Чертите му изглеждаха смекчени в приглушената златиста светлина. Необикновен миг. Светът замря; отражението му не даваше при знаци на движение или на живот. Сякаш гледаше своето восъчно изображение.

После с внезапно замаяна глава, но не от джина, той осъзна, че това, което гледа, е черепът, завършен само преди няколко часа.

В миг разбра какво бе забелязала Алис в рисунката и защо така решително бе отказала да погледне главата. С внимателни изчисления и целия си опит и талант, впрегнати за изпълнение на задачата, той педантично бе реконструирал черепа, донесен от Бека Хейбър, за да открие, че когато е принадлежал на жив човек, този човек е живял с неговото собствено лице.

Чашата се изплъзна от ръката му.