Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (49)

49

Когато Мондрагон влезе в стаята, той спря поглед първо върху Бърн, но бързо обърна маскираното си лице към Байда. Приближи се и застана пред него, без да казва нищо, висок и слаб, безупречно облечен както винаги. Дори с панталони, мокри до коленете, пак изглеждаше елегантен.

Въпреки че кракът на Бърн го болеше ужасно, единственото му опасение бе да не умре от загуба на кръв. Нямаше представа какви муниции са използвали, но тъй като все още целият бе покрит с кръвта и късчетата мозък на жената, се досещаше какво е станало с крака му. Но дори и тази тревога отстъпи място на интереса към появата на Мондрагон.

В стаята беше тихо, с изключение на шума от падащия дъжд. Всички чакаха.

Мондрагон вдигна ръка, внимателно свали маската и се втренчи в Байда. Маската висеше от ръката му. Очите на Байда не изразяваха нищо — нито страх, нито предизвикателство, нито изненада. Нищо.

Мондрагон се обърна към Кито.

— Дайте жената насам.

Кито даде знак с глава на другите двама мъже, които заобиколиха канапето и издърпаха тялото на жената изпод тялото на Кочи. После я хванаха за краката и я затеглиха сред диря от собствената й кръв. Роклята й се вдигна и полираният дървен под заскърца под голото тяло. Оставиха я между Бърн и Байда, малко настрани, по-близо до вратата.

— Изчезвайте — нареди Мондрагон на мъжете. Те погледнаха Кито, който им кимна, после тръгнаха към спалнята. — Не, навън. — Кито отново им кимна. Ти също.

Кито се обърна и ги последва, затваряйки вратата след себе си.

Мондрагон пристъпи към жената и я погледна. Роклята се бе вдигнала над кръста й.

— Без бельо? Знаеш ли, само преди няколко часа говорих със сестра й Естел — обърна се той към Байда. — Щеше да се изненада от това тук. — Погледна отново тялото. — Карлета. Трудно е да я познае човек без лице — изсъска той. — Че и без глава. — Той побутна голото й бедро с върха на елегантната си обувка — Но аз съм я виждал гола. — Побутна я отново, сякаш за да се увери в безжизненото й състояние. — Е, ти поне чукаше средната. Естел е вече старичка за едно истински хубаво чукане. Освен това ние я похабихме още навремето, нали така?

Той се обърна, приближи се до масата, хвърли поглед на паспортите, придърпа стол и седна пред Байда, малко встрани. С гръб към прозорците и дъжда. Кръстоса крака, после и ръцете си в скута, като издължените му китки увиснаха от двете му страни.

Извади малък пулверизатор от джоба на сакото и напръска предната част на лицето си.

— Не се разделям с него — каза той и вдигна пулверизатора. Задържа го доста дълго време, преди да отпусне ръка.

Мондрагон гледаше Байда мълчаливо. Мълчанието му беше умишлено. Наслаждаваше се на случващото се между двамата. Бе господар на положението и най-сетне — и на Гази Байда.

— Знам, че имаш слабост към иронията, Гази — продължи той.

Макар да нямаше лице, което да издава емоциите му, езикът на тялото — наклонът на главата и раменете, трепването на отпуснатата ръка — ясно издаваше задоволството му от това, че владее положението.

— Защото в този момент има доста ирония в срещата ни тук, за да уредим стари сметки отпреди почти три години, а и двамата не сме с лицата, които имахме тогава. Не виждам лицето, което намразих още в Лондон. А ти, Гази, изобщо не виждаш лице пред себе си, нали така?

Мондрагон поклати глава в знак на престорена развеселеност, а устните му, въпреки липсата на останалата част от лицето, успяха да изобразят подобие на презрителна усмивка.

— Добре, че се случи в Лондон. Там има добри лекари. Спасиха ми живота. — Очите му без клепки пробягаха по тялото на Карлета де Леон. — Имам планове за нея. Но ще изчакам малко. Първо искам да съм сигурен, че няма да можеш да затвориш очи, докато ги осъществявам. Не трябваше да пращаш колумбийци да свършат работата в Лондон. Те са ентусиазирани, но понякога са доста безцеремонни. Освен че са луди, естествено. Казаха ми кой ги е пратил. Казаха да не се страхувам, защото имали строги инструкции да не ме убиват. — Той замълча. — Да не ме убиват… повтори и отново замълча, за да подчертае казаното. — После ме натъпкаха с дрога, всички възможни видове. Казаха, че го правят, за да ме упоят и за да не изпадна в шок. Казаха, че искат да съм в съзнание… Завързаха ме за леглото. Те също взеха дрога. Всякаква. После се заловиха за работа. Отне им безкрайно много часове. Пиха алкохол, пушиха трева, пуснаха музика. От време на време си почиваха, гледаха ме, играеха си с части от лицето ми. Спомням си, че особено се забавляваха с носа ми. Забождаха го на върха на ножовете си и се замерваха с него, смеейки се като идиоти, когато улучеха. После пак пушиха трева. Пиха. Оглеждаха свършеното. Говореха за жени, за секс. После отново започваха да режат.

Мондрагон напръска лицето си. Погледна Карлета де Леон. Дъждът бе отслабнал и ръмеше над площада.

— Беше истинско чудо, че не ме ослепиха — продължи Мондрагон. — Но никога няма да разбера защо оставиха устата, защо не отрязаха устните ми. По някое време в ранните утринни часове просто загубиха интерес към заниманията си. Твърде много трева. Твърде много алкохол. Недостатъчно ум. Изпозаспаха. Тръгнаха си на разсъмване. Не разбрах точно кога. Бях изгубил съзнание. Когато на другия ден дойдоха и видяха какво са направили — бях почти мъртъв от загубата на кръв и късовете от лицето ми бяха пръснати из цялата стая, — решиха, че са отишли твърде далеч и че съм мъртъв. Разбираемо е.

Мондрагон погледна Карлета.

— Също като нея. Обзалагам се, че момчетата не са проверили пулса й. Просто са решили, че е мъртва. Аз също смятам, че е мъртва.

Напръска лицето си и се вгледа продължително в Байда.

— Четири милиона долара, Гази. Това е всичко, което откраднах от теб. А ти прати онези колумбийци, за да направят с мен това… Искаше да живея… така.

Той поклати глава и дълбоко си пое дъх.

— Ще повторя: имах късмет, че се случи в Лондон. Британците ценят дискретността. Моят бизнес мениджър ме откри по-късно същия ден. Тя раздаде достатъчно подкупи — да, дори и британците са подкупни, за да остане случилото се в тайна. Поне за медиите. Чух, че ме смяташ за мъртъв, че онези дрогирани идиоти са ме довършили. Възползвах се от това по най-добрия начин. Продадох къщата си тук и купих друга под чуждо име. Направих всичко възможно — всъщност похарчих цяло състояние, — за да изчезна. Да бъда забравен. Естествено, започнах да кроя планове за теб още от самото начало. Почти три години чакам този момент. Започнах да предлагам същите услуги, които предлагах и преди, но под друго име. Работех с Кито и цяла армия от посредници, които той намираше. Станах господин Никой. Отшелник. Нощна птица. Чрез мрежата от посредници и старите си връзки те следвах неотклонно, но не ми се удаваше възможност да се доближа до теб достатъчно. После ти се появи в Игуасу Фолс, в Сиудад дел Есте. И накрая — бог да те поживи, Гази — ти се върна в Мексико Сити.