Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (21)

21

Кулите близнаци гледаха към „Рубен Дарио“ и към огромния парк „Чапултепек“ в сърцето на Мексико Сити, разпрострял се върху площ от хиляда и шестстотин акра. Някога дворец на ацтекския владетел и поет Несахуалкойотл, „Чапултепек“ сега бе резиденцията на мексиканския президент.

Създадени от американската проектантска фирма „Сизър Пели & съдружници“, кулите в постмодернистичен стил бяха най-скъпите жилищни сгради в града, изградени от тъмно стъкло, теракот и тухли. Там живееха някои от най-богатите хора в Латинска Америка, за много от които се говореше, че са натрупали и поддържат богатствата си със съмнителни средства.

Входът на оградения със стена комплекс бе съоръжен със сигнално-охранителна система, но истинската охрана бе в ръцете на мъжете в тъмни костюми и слънчеви очила, които се мотаеха в сянката на дърветата край булеварда и околните, потънали в зеленина улици. С автоматични оръжия, окачени под разкопчаните сака на лъскавите костюми, те пушеха с безизразни лица. Като слепи змии на входа на дупката си, усещаха опасността и без да я виждат.

Дори нощем Висенте Мондрагон наблюдаваше светлините на президентския дворец от апартамента си на двайсет и деветия етаж на едната кула. В Мексико винаги се чувстваше по-различно, още с пристигането. Там беше по-предпазлив, даваше си по-ясна сметка за дълбочината на водите, в които плува.

Бе пристигнал късно следобед, още преди Пол Бърн да е напуснал Остин. Също като президента, и той бе кацнал с хеликоптер на специалната площадка на покрива на сградата, след като бе излетял от частното си летище в югозападния край на Санта Фе. Сега стоеше край една от витрините с лицата, подредени по същия начин както в Хюстън плаващи в островчетата мека светлина, пръснати из сумрачната стая.

Със смутен, но решителен вид. Лекс Кевърн седеше в характерния за обиталището на Мондрагон здрач, изпълнил с едрото си тяло един от кожените фотьойли.

— Внимавай с тия видеозаписи на момичето — обади се Кевърн. — Ако попаднат в някоя шибана нелегална порноверига, ще те убия със собствените си ръце.

Чу се шумът на флакона, с който Мондрагон пръскаше предната част на главата си. Облачето капки проблесна и се разсея в бледата светлина от витрината.

— Той дори не се възпротиви — отвърна Мондрагон. — Като видя снимките, веднага клекна.

— Е, добре.

— Това притеснява ли те?

— Кое, че не е вдигнал врява до небето ли? Ако е като Джуд, не би го направил. Хванал си го за топките — нямало е смисъл да хаби енергия. Но според мен няма да забрави какво си му причинил. На твое място, след като всичко свърши, ще направя каквото трябва с тези снимки.

— И защо мислиш, че аз няма да го направя?

— Не знам, Висенте. Защо?

Мондрагон се приведе над лицето във витрината. Беше на испанка — бедна, но красива млада жена от Тарифа, починала от заболяване на кръвта. Бе продала лицето си срещу остатъка от ипотеката върху неугледната къщичка на майка си на брега на Гибралтар. Старицата бе седяла до прозореца, взирайки се по посока на Танжер, потънала в спомени от младостта си в Мароко. Мондрагон помнеше повечето от историите, свързани с лицата, особено тази, защото беше много тъжна. От момичето би могло да излезе кинозвезда или най-малкото дяволски добра любовница.

Той се изправи и се приближи до Кевърн в тъмния ъгъл.

— Чакам да падне и другата обувка — каза той.

— Е?

— Мехия. Ако някой разбере за Джуд, какво ще правим с нея?

— Вече го обсъдихме. Висенте. Дрезгавият глас на Кевърн звучеше напрегнато. — Какво има? Забравяш да мислиш като мексиканец ли? Виж, тя е по-дълбоко законспирирана от Джуд. Той беше там и си вършеше работата. Тя правеше онова, което мексиканците очакват от една жена — събличаше се. Колко мъже в тази шибана страна биха устояли? И колко от тези жени би заподозрял, че са агенти на ЦРУ? По дяволите, тя играе ролята на най-обикновена уличница. Няма да влезе в ничий списък на заподозрени.

Той млъкна, после добави:

— Двамата с Джуд бяха добър екип. Тя играе ролята си по-добре от всеки друг. Трудно е да се каже кой от двамата беше по̀ куражлия.

— Добре, добре. Но идеята с Бърн не й харесва. Можеш ли да си сигурен, че ще остане с него?

Мондрагон гледаше Кевърн, знаейки, че въпросът му ще го подразни и че Кевърн не обича да стои на тъмно. Че предпочита да вижда изпъкналите му очи и устните, лепнати върху хамбургера, който някога е бил лицето му, докато на Мондрагон повече му харесва да си стои скрит в мрака. Мондрагон нямаше представа защо това толкова изнервя Кевърн, но след като го бе открил, се възползваше от всяка възможност да го ядоса.

— Знаеш ли какво, Висенте? Няма да го разбереш — каза Кевърн. — Не и човек като теб.

Той се намести на ръба на кожения фотьойл с широки като плещите на бик рамене, подпрял ръце на коленете си с вплетени дебели пръсти на огромните длани. Мондрагон забеляза, че Кевърн се взира в мрака, скриващ главата му. Усещаше раздразнението му.

— Тя гледа на това като на недовършена работа — взе да обяснява Кевърн. — За нея лоялност, решителност и дълг не са само думи… Знае дяволски добре какъв е рискът за нея и Пол Бърн в този шибан план, но ще се опита да не мисли за него. И знаеш ли защо? Защото е дисциплинирана. И лоялна. И защото нощем лежи будна и се пита какво ще направи онова копеле Гази Байда, ако успее да си осигури надеждна нелегална връзка в Щатите. Да, за такива неща си мисли.

Мондрагон чакаше мълчаливо. В този кратък монолог Кевърн бе показал повече от себе си, отколкото през всичките осем години, откакто се познаваха. Това бе красноречив признак колко е напрегнат. Кевърн никога не издаваше чувствата си и този кратък изблик щеше да бъде всичко за момента.

Мондрагон изчака още малко и попита:

— Какво ще правиш сега?

— Ще чакам — отсече рязко Кевърн.

— Според теб какви са шансовете Байда да разбере кой стои зад клането в Тепито?

— Нулеви.

— Може би подозира нещо.

— Със сигурност. Хора като него са подозрителни. Те никога не се навеждат, за да пият вода.

Мондрагон се въздържа да попита какво има предвид.

Езикът на Кевърн изобилстваше с подобни американизми, смесени с изрази от професионалния жаргон. Преди беше още по-зле, но Мондрагон го бе накарал да престане.

Кевърн изсумтя и сви широките си рамене.

— Дрога — каза той, като протегна дебелия си врат и издаде брадичката си напред, сякаш го стягаше вратовръзката. Само че той не носеше вратовръзка. — Знам със сигурност, че това е легендата, която неговият човек му е разказал. Не съм чул слухове, че е било нещо по-различно от грабеж на дрога, а за тия неща можеш да разчиташ на улицата. Ако в Тепито е станало нещо друго, по-правдоподобно, щях да знам.

Мондрагон се обърна, приближи се до стъклената стена и се загледа в Мексико Сити. Виждаше отражението на Кевърн в тъмното стъкло. Напръска лицето си.

— Мина доста време — каза той. Гласът му се отрази от стъклото. — Байда подозира нещо. Изгубиш ли цяла група, не можеш да не си помислиш, че в нея е имало шпионин. Минаха шест седмици.

Мондрагон префокусира зрението си и видя отражението на собствените си облещени очи. Устните му мърдаха сами, независими от останалата част на лицето.

— Байда живее в един страшен свят — изсумтя Кевърн. — Но той си има свои хора и поставя капани, както правим и ние. Както казах, изпратил е тук свой човек. В неговия свят непрекъснато изчезват хора. Не можеш да знаеш всичко. При подобен начин на живот несигурността е неизбежна. Свикваш с нея.

— Байда вече се бе срещал с Джуд три пъти, преди Халил да го убие. Как ще приеме внезапното изчезване на Джуд? Или на Ахмад?

— Вероятно ще го припише на някой от контрабандистите в обкръжението на Джуд — каза Кевърн. — Така бих си помислил и аз. Изчезва даден човек. И какво си казваш? Е, лош късмет. Освен това Халил се бои от гнева на Байда, ако онзи открие, че са го срещнали с шпионин. Байда не търпи калпаво свършена работа, от когото и да е, особено от водачите на групи. Затова Халил убива Ахмад. По дяволите, та на тях не им е било разрешено дори да се появяват на едно и също място. Халил е сгазил лука.

Кевърн отново протяга врат и издава напред брадичката си. Този човек е пълен с чудатости. Какво ли е да си така напомпан, с тия натъпкани със стероиди мускули? Сигурно непрекъснато има усещането, че носи втора кожа, още един слой мускулеста плът.

Мондрагон продължаваше да гледа в стъклото, за да вижда отражението на събеседника си.

Кевърн изсумтя, като че се канеше да заговори и сякаш първо трябваше да изтегли думите от стомаха си, но си замълча.

Мондрагон го наблюдаваше. Кевърн имаше красиви очи. Красива извивка на веждите. Мондрагон не би имал нищо против новото му лице да бъде като неговото. Над клепачите имаше изпъкналости, които почти ги скриваха. Това го правеше да изглежда силен. Поне на Мондрагон така му се струваше. Силен. Правеше го да изглежда като човек, който държи на своето. А Кевърн без съмнение беше такъв. Дори сега Мондрагон трябваше да тегли думите от устата му с ченгел. Просто да полудееш.