Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (30)

30

В настъпилото мълчание Бърн продължи да репетира ролята на Джуд. Току-що е излязъл от скривалището си. Срещнал се е със своя агент, който е научил, че е още жив. По време на срещата им някой го убива. Някакви хлапета. Какво би могъл да си помисли Джуд? Какво му е разкрила смъртта на Минго? Какви изводи си е направил? Мислел ли е за нещо друго, освен как да отърве кожата?

Байда се бе отпуснат на стола си, подпрял десния си лакът на масата, с два пръста свити върху дясната буза и други два изпънати вертикално до слепоочието. На лявата си китка носеше черен армейски часовник. Дали надушваше нещо, докато наближаваше внимателно Бърн? Дали подозираше, че човекът пред него не е Джуд? Байда излъчваше някаква животинска мъжественост, може би първото, което се набиваше на очи у него.

— Кажи ми — проговори най-после Байда, поизправяйки се на стола, — какво правеше в Тепито в нощта на разстрела?

— Халил ми се обади и предложи да се срещнем там. Не каза защо. Просто сам се набутах в капана.

— И как успя да се отървеш?

— Чист късмет.

— Видя ли какво стана?

— Не.

— Но си чул стрелбата.

— Да. И си плюх на петите.

— Знаеш ли какво е станало?

— Чух… на улицата, като всички останали.

Байда кимна замислено.

— Защо се кри толкова време?

— Нямах нищо общо с онова в Тепито. Просто исках да съм напълно сигурен, че слуховете от улицата са верни, преди да се покажа отново.

Откъм вътрешния двор се чуха викове, после някой на втория етаж хукна да бяга. Байда не обърна внимание. Продължаваше настойчиво да се взира в Бърн. Като че бе намислил нещо, може би някакво решение, но Бърн можеше само да предполага, че е свързано с Джуд. Опита се да проследи логиката, начина, по който Джуд би разсъждавал и би изиграл ролята си.

— Какво точно вършеше Доминго Хуерта за теб?

Въпросът дойде от Сабела, който досега бе седял мълчаливо, наблюдавайки Бърн. Бе отпил веднъж от бялата си чашка. Кафе, предположи Бърн.

— Ти знаеш — отговори той. — Нали говорихме за това в Сиудад дел Есте.

— И не си се свързвал с него, докато си чакал през последните седмици?

— Много добре знаете, че не съм. — Бърн се втренчи в Сабела. — Нали го следяхте.

— За кого още работи той?

— Не ми е казвал.

— Работи само за теб, така ли?

— Не. Не мога да си го позволя.

— Тогава за кого още?

Бърн погледна Байда, който мълчеше и го наблюдаваше, после отново Сабела.

— Какво, по дяволите, ви става? Какво има?

— След като изчезна — продължи Сабела, — Доминго започнала те търси там, където не му беше работа да си пъха носа.

— Не му беше работа ли?

— Какво имаше предвид днес, когато каза, че е свършил каквото си му наредил? Че е намерил жена, която има каквото ти трябва?

Бърн усети, че го облива топла вълна. Беше влудяващо неконтролируема. Нямаше да издържи.

— Имам клиент, който търси определен вид антични статуетки. Бях чул за една жена, която има такива. Предполагам, че това е искал да ми каже.

— Как се казва жената?

— Не мога да ви кажа. Не споменавам вашите имена пред други хора. Не споменавам и нейното. Принцип. Помага ми да оцелея в бизнеса. Това вдъхва доверие.

— Къде живее?

Бърн поклати глава.

— Не.

Сабела си замълча. Двамата мъже седяха в приглушената медночервена светлина и го наблюдаваха. Не се поглеждаха и не разговаряха помежду си и въпреки това на Бърн му се струваше, че и двамата претеглят отговорите му на една и съща везна, че използват едни и същи критерии, за да преценят дали го бива… или не.

Листчето хартия в джоба му изгаряше слабините му като въглен.

— Сигурен ли си, че това е имал предвид? — попита Байда.

— Казах, че така предполагам. Нямам причини да мисля друго. Но той умря и не мога да съм сигурен.

Те не казаха нищо, просто продължиха да го гледат мълчаливо. Бърн се уплаши. Малкото смелост, която бе събрал, изведнъж се бе изпарила. Това е контрабандна сделка, напомни си той. Контрабанда. Просто контрабанда. Тероризмът не е на масата.

— Вижте — каза той. — Ако вече не проявявате интерес, няма проблем. И без това не се чувствам особено удобно покрай вашите шибани наркооперации. Но не забравяйте, че вашите хора сами дойдоха при мен, а не обратното. Не искам да ви се бъркам в бизнеса. Мога да си тръгна. Проста работа.

Чуха се още тичащи стъпки.

Чакаше реакцията на Байда, но той седеше неподвижно като сфинкс — красив сфинкс, лъхащ на кръв, с огърлица от мъртви души. Бърн си спомни какво бе написал за него Джуд — нещо като поема в бял стих за този безкрайно приятен човек, който същевременно бе недостоен за собствената си личност.

— Кога за последен път беше в Остин? — попита Байда.

Въпросът направо зашемети Бърн. Исусе Христе. Догади му се. Байда знаеше. Бърн нямаше да си тръгне оттук жив. И тогава внезапно се сети: Остин беше родният град на Джуд и градът на най-скъпите спомени на Байда от прекрасните студентски години, преди светът да обърне към него жестокото си лице.

Джуд бе писал, че Байда обича да си припомня онези години: уличките, гледката от околните хълмове (дали е същата?), някой бар (дали още е там?), кафене, книжарница. Подробности. Миниатюрите на паметта, дребните неща, които стават все по-големи и по-големи, докато времето ги изтласква все по-назад и по-назад и все повече започват да ни липсват.

— Преди три месеца, може би — отговори Бърн.

— През април — каза Байда с по-приветлив глас. — Доста време. — Направи пауза и продължи: — Имах приятел, чието семейство имаше къща на езерото. Езерото Остин.

Бърн едва не припадна. Какво означаваше това? Знаеше ли все пак? Играеше ли си с него?

— Постоянно ходех у тях. Красиво място. Идилично. Плувахме из езерото и гледахме как хората карат водни ски. Онези гористи брегове. Там са си още, нали?

— Да.

— Името му беше… чакай да си спомня… Холбрук. Познаваш ли го?

— Не.

Байда кимна, съгласявайки се, че това би било щастлива случайност. Продължаваше да се взира в Бърн, който имаше чувството, че чете мислите му, че всеки път, когато измъкваше отговор от него, червената стрелка на детектора му регистрира заключението „Това не е Джуд“.

Внезапно в съзнанието му се появи Алис. Щеше да се пръсне от смях, ако можеше да види жалкото му изпълнение. Щеше да му се присмива и подиграва на своя странен език, щеше да го имитира безпощадно, без да се опитва да крие какво мисли за опита му да играе ролята на човек, когото никога не е виждал.

Байда седеше мълчаливо. Може би си припомняше времето, прекарано в Остин, езерото, гористите брегове и семейство Холбрук. Това продължи толкова дълго, че Бърн се изнерви.

— Искаме да занесеш в Хюстън един пакет — обади се този път Сабела.

Байда продължаваше да гледа Бърн. Това ли беше? Беше ли преминал теста? Беше ли успял Байда по някакъв мистериозен начин да предаде на Сабела решението си, че Бърн е чист и може да работи за тях? Какво, по дяволите, ставаше тук?

Бърн знаеше само едно: работата му беше да възстанови контакта с Байда, като използва за примамка мнимия контрабанден канал на Джуд. Това бе първият знак в целия този кошмар, че може би ще има възможност наистина да го направи. Искаше му се всичко да свърши. Да се махне оттук.

— Колко голям е пакетът? — попита той.

— Кашон метър на метър — отговори Сабела. — Двайсетина килограма.

— Кога?

— Скоро.

— По-точно?

— Може би утре.

— Откъде трябва да го вземат моите хора? От Гватемала?

— Не. Тук е. В Мексико Сити.

Бърн се замисли.

— Трябва да уведомя хората си, да организирам нещата.

— Нямаме много време — намеси се Байда. — На практика — никакво.

Бърн разбра.

Сабела погледна часовника си.

— Уведоми ни, когато си готов. Ако не се обадиш до десет часа утре сутринта, ще бъдем принудени да потърсим друг начин.

— Добре. Как да се свържа с вас?

— Обади се в англо-американската болница „Каудрей“. По всяко време, но точно петнайсет минути преди или след всеки кръгъл час. Поискай да те свържат с Флор от аптеката. Когато попита кой се обажда, кажи й, че си Луис. Тя ще ти обясни какво да правиш.

Като по даден знак в този момент се разнесоха стъпките на хора в приемната. Високите им гласове отекваха в просторното празно помещение. Някой бързо премина през него, излезе на терасата и се приближи към тях.

— Закарай го, където иска — нареди на английски Сабела на мъжа, който чакаше пред нишата. Тримата се изправиха и Бърн забеляза, че Байда не е едър, но е със здраво телосложение. Той небрежно пъхна ръце в джобовете си.

— Утре до десет — напомни Сабела.

— Да — потвърди Бърн и това беше всичко.

 

 

Бърн беше сам на задната седалка на колата. По-голямата част от архитектурната монотонност в Мексико Сити бе създадена през втората половина на двайсети век, когато милионите хора, нахлули в големия град от бедните селски райони, бяха запълнили долината, околните хълмове и проломи с разрастващите се метастази на селища от незаконно построени бедняшки колиби. Избягали от съдбата си в малките селца, където дори усърдната смърт не си правеше труда да ги отнесе, те търсеха надежда сред непознатото, в резултат на което мизерията процъфтяваше с нова сила.

Колата навлезе в една от безрадостните колонии от двуетажни панелни постройки, които започваха да се рушат още преди да е завършил строежът. Улиците бяха тесни, прави, безкрайни и осеяни с дупки. Малкото улични лампи светеха слабо и унило. Въпреки мъглата и затворените прозорци, колата се изпълни с мириса на прах. Сюрреалистичната картина сурова, чужда и заплашителна отразяваше душевното състояние на Бърн.

Шофьорът спря до бордюра, угаси мотора и смъкна прозореца. Зачакаха. Бърн погледна часовника си. Минаха пет минути. Десет. Той свали и своя прозорец. Двайсет. Двайсет и пет. Мобилният телефон на шофьора иззвъня. Той го отвори и го приближи до ухото си.

— Bueno — каза човекът, затвори капачето, запали мотора и потегли.