Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (58)

58

— Брат ти — каза Сабела на Бърн, гледайки го втренчено — беше добър, но не колкото Гази Байда. И никога нямаше да бъде. Още когато се срещнаха в Сиудад дел Есте, надпреварата между тях започна. Джуд се опитваше да подмами Гази в Мексико и за да го постигне, бе решил да се преструва, че много-много не го е грижа. Че не е особено заинтересован. Разбираш ли това… Пол?

— Да.

Бърн забеляза колебанието, с което Сабела изрече малкото му име. Забеляза и още нещо, убегнало му през изминалите пет минути. Също като в хотел „Паломари“ Сабела се опитваше да прикрие огромното си вътрешно напрежение. По слепоочията му изби пот, а в привидно спокойното му държание се прокрадваше нервност.

— Нехаен. Незаинтересован. Ако стане добре. Ако не стане — все тая — каза Сабела. — Когато играта се играе добре — а Джуд я играеше много добре, наистина, — човек лесно може да се подлъже. Ако обектът — в случая Гази усети, че това безгрижие е просто игра, всичко свършва. Но Джуд бе превъзходен актьор. Сякаш между другото ти предлага сделка, която е по-изгодна за него. Преструва се, че не е пресметнал това, но знае, че на теб ти е ясно. После те пита съгласен ли си, или не. Залага всичко на поведението си и на момента, в който обектът може да каже „Отказвам се“. Ако го каже, всичко свършва. За да поемеш подобен риск — всичко или нищо, — се иска доста кураж.

Сабела погледна двете жени, после отново се обърна към Бърн.

— Но знаеш ли какво — продължи той. Незаинтересоваността — истинската незаинтересованост — е примамлива. Защо? По същите причини, заради които са примамливи златото, перлите или любовта. Защото се срещат рядко.

Сабела се наведе още малко напред, сякаш се готвеше да сподели някаква тайна.

— Гази Байда виждаше себе си в Джуд — каза тихо той. — Виждаше, че с очите на Джуд го гледа негов двойник. И той прие предизвикателството. Защо? Защото няма по-голямо предизвикателство от това да заложиш всичко — дори живота си — срещу човек, който е съвсем същият като теб. Гази прие предизвикателството на Джуд и дойде в Мексико Сити, съзнателно предоставяйки му преимущество.

Сабела млъкна и се усмихна въпреки едва прикритото си раздразнение.

— И спечели — добави той.

Изведнъж Алис избухна.

— Не! Не! Не-не-не! Той е онзи! Наистина, наистина — онзи никой! — избъбри тя, хвърляйки осъдителен поглед към Сабела. — Той е онзи от цялата история за него.

Сабела трепна и се взря в Алис със смесица от гняв, тревога и подозрение.

Бърн понечи да каже нещо, но Сузана го изпревари:

— Алис, Алис, чуй ме… чуй ме… светлините… светлините… не се тревожи за това… по всяко време. Просто светлините. Разбра ли ме?

Това бе неочаквано за Бърн, за Алис — също. Тя погледна Сузана с учудено извити вежди, после започна да клати глава насам-натам, обмисляйки думите на Сузана.

— Послушай ме, Алис — продължи Сузана. — Светлините… добре. Сега! Светлините!

— Добре — намеси се Сабела. — Стига глупости. Не си мисли, че ще стане. За идиот ли ме смяташ, Джуд? Ти изобщо нямаш представа какво ти се е случило.

Бърн остана като втрещен. Сабела наистина го мислеше за Джуд!

— Чакай малко — каза той. Главата му се въртеше, а смайването от случващото се парализираше разсъдъка му. — Това е пълна лудост. Слушай, аз не съм Джуд. Мога да го докажа.

— Не! — отвърна Сабела и протегна ръка, за да поеме малкия касетофон, който един от бодигардовете му подаде. — Аз ще ти докажа нещо друго!

Той натисна бутона и те чуха записа от последните мигове на Мондрагон в апартамента на Карлета де Леон на площад „Хардин Морена“.

Чу се оглушителен трясък, когато Кито и Сузана нахълтаха в стаята и Кито се хвърли върху Мондрагон, събаряйки масата и столовете.

— Оръжието на масата! — извика Бърн.

— Не го прави! Не! Не! — изкрещя Сузана и насочи пистолета си към Кито, който се опитваше да се изправи на крака. — Не! Не!

Но Кито вече бе вдигнал пистолета си.

Чуха звука от приглушения изстрел, който отнесе тила на Кито. После тичащите стъпки на Бърн, когато бързаше да спре кръвта от раната на врата на Байда.

Тишина. После:

— Джуд — рязко подвикна Сузана. — Той каза ли нещо?

— Не.

— Съвсем нищо ли? Нищо ли не разбра?

— Не.

Отново продължително мълчание, докато Бърн попиваше кръвта от раната на Байда, а Сузана държеше Мондрагон на прицел.

— О! Господи! Мамка му! Добре, добре! — извика Бърн, за момент заблудил се от намалялото кръвотечение. Всъщност Байда умираше.

— Джуд — каза Сузана, опитвайки се да привлече вниманието му.

Сабела изключи касетофона.

Потресени, Бърн и Сузана се спогледаха, давайки си сметка какво им е причинила тази неволно изпусната дума.

Тишина.

Алис, раздразнена от нарастващото напрежение в стаята, ставаше все по-неспокойна. Внезапно тя вдигна ръка, посочи с пръст Сабела и закрещя с блеснали очи:

— Той е онзи, който!… Онзи, който!… Онзи, който! Той е онзи, който! Онзи, който…

Двамата бодигардове на Сабела се спогледаха нервно, пристъпвайки от крак на крак в готовност за действие, като че несвързаното бръщолевене на Алис криеше някаква заплаха.

— Светлините! — извика Сузана. — По дяволите, светлините!

Бърн внезапно разбра, че последната дума се отнася за него, и палецът му натисна бутона на дистанционното.

Изведнъж стана тъмно.

Алис нададе продължителен остър писък.

Всичко се случи през следващите няколко секунди.

— Стреляй! Стреляй! Стреляй! — изкрещя Сабела.

Колебанието на бодигардовете се оказа фатално.

От мястото на Сузана в мрака проехтяха три последователни изстрела. Единият бодигард политна назад, а другият се шмугна встрани, пускайки дълъг откос от автомата си миг преди четвъртият и петият изстрел на Сузана да го улучат. Той се стовари върху чертожната маса, събаряйки бурканите с четките на Бърн, които се разбиха на пода с трясък, отекнал в тъмнината.

— Той е Гази! — изкрещя Сузана. Той е Гази!

Макар и зашеметен от изненада, Бърн продължаваше несъзнателно да регистрира шумовете около себе си. Двамата са на земята, третият тича през труповете им.

Той се хвърли върху Байда точно когато ливанецът стигна до стъклената стена. Инерцията и общата им тежест разбиха стъклото и вкопчени един в друг, двамата прелетяха през парапета.

Падаха прегърнати.

Полетът продължи цяла вечност.

Бърн бе заровил лице в потната риза на Байда. Усещаше мириса на страха и яростта му, стегнатите мускули и силата им и дори болезнено бавното туптене на сърцето му, борещо се за живот дори в полета през лунната светлина над езерото.