Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (52)

52

Да видиш как главата на човека, с когото разговаряш, се пръска и те изпоцапва целия с кръв и късчета мозък предизвиква описване, което дори закоравелият убиец не е в състояние веднага да преодолее. Няколкото секунди объркване осигуряват на стрелеца нужното време, дори ако трябва да изкачи със скок няколко стъпала.

Сузана се озова на шест метра от Кито, приклекнала в позиция за стрелба, преди той да е успял дори да извади пистолета си. Той вдигна ръце. Точността й вече бе проверена.

Тя насочи дългата цев към него.

Кито не вярваше на очите си, но реши да бъде благоразумен и предпазлив. Тази жена знаеше да държи оръжие, а той не искаше да умира. Да печели време, независимо какво може да ти донесе то, е първата мисъл на всеки човек, изправил се пред перспективата за предстояща смърт.

Той внимателно остави пистолета на пода и го ритна на безопасно разстояние от себе си, без да чака Сузана да му каже.

— Какво става там вътре? — попита тя.

Реши да не се прави на умник. Мигновено оцени какво е струвало на Сузана да се появи тук и изпита дълбоко уважение към тази жена, успяла да се измъкне от колата, където преди малко я беше оставил с вързани ръце и крака. По негови изчисления бяха останали само двамата с Мондрагон. Другите му хора бяха твърде далеч, а и не бяха толкова опитни.

— Байда и Бърн са с вързани ръце — отговори той.

— Къде са?

— Като влезеш през вратата, на пода пред себе си ще видиш трупа на жената. В другия край на стаята, отляво, с Бърн, завързан за фотьойла. Байда е на друг фотьойл вдясно.

— А Висенте?

— Не знам. — Кито преглътна. — Но не е въоръжен.

— Какво правят?

Кито преглътна отново.

— Не знам, но не е нещо добро.

Сузана се изправи и внимавайки да не се подхлъзне в кръвта и мозъка по пода, се придвижи по коридора до вратата към зимната градина пред апартамента на Байда. Все още валеше, но по-слабо.

Мина от другата страна на Кито, за да заобиколи трупа на пазача.

— Ще прекосим оттук… Има ли прозорци от тази страна?

— Не.

— Добре, ще прекосим до входната врата. Когато твоите момчета нахлуха, разбиха ли бравата?

Кито кимна.

— Значи просто можем да влезем?

Кито кимна.

— Добре. Ще спрем пред вратата. Без приказки. Ти стоиш пред мен. Когато те потупам по рамото — тя вдигна пистолета, — нахълтваш вътре. Искам да събориш Мондрагон на пода. Ако не го направиш веднага, ще те убия.

Кито кимна.

— И после какво?

— Ще вдигнеш ръце, за да не ми се налага да мисля за тях. Давай.

Кито прекрачи група и Сузана го последва под дъжда. Минаха през зимната градина. Сузана бе мокра до кости, но не го усещаше. Обмисляше ходовете си, след като влязат в стаята.

Пред вратата Кито се спря, както му бе наредено. Сузана погледна през рамото му към бравата. Беше разбита, наистина, а вратата — леко открехната. Чудесно.

Тя потупа Кито по рамото.

Той вдигна ръце и се хвърли през вратата, която се блъсна с все сила в стената. Сузана влетя вътре плътно зад него.

След цяла вечност — или поне така се стори на Бърн, — изпълнена с приглушени писъци и жални стонове, Байда най-накрая бе изгубил съзнание. През последния четвърт час Бърн ту се бе заглеждал, ту бе отвръщал поглед от Мондрагон, който кълцаше с ножа лицето на Байда. Почти половината от него вече го нямаше. Мондрагон не бе пощадил устните.

В момента, в който Кито нахълта вътре, Мондрагон тъкмо започваше нов разрез под лявата част на челюстта. Той се извърна тъкмо навреме, за да поеме цялата тежест на тялото на Кито, при което и двамата залитнаха и с трясък се стовариха върху масата зад фотьойла на Байда.

Сузана грабна касапския нож от пода, завъртя се и преряза лентата скоч около краката и ръцете на Бърн. Пъхна Зиг Зауера в ръцете му, после отново се завъртя и насочи пистолета си към Кито и Мондрагон, които се опитваха да станат на крака от пода до прекатурената маса.

Бърн свали лентата от устата си и изкрещя:

— Оръжието на масата!

Сузана мигновено разбра какво бе направил хитрият Кито и му извика:

— Не го прави! Не! Не!

Но Кито се отскубна от Мондрагон и вдигна пистолета, който Байда беше дал на Бърн.

Бърн отново чу същия звук като онзи, когато хората на Кито застреляха Карлета де Леон. Кито отхвръкна назад и се удари с гръб в стената с липсваща половин глава.

Сузана насочи пистолета си към Мондрагон, който замръзна на място.

Едва сега Бърн погледна към Байда. С ужас видя, че от гърлото му шурти кръв. Кито бе нахлул в неподходящ момент, ръката на Мондрагон бе трепнала… или го бе направил нарочно?

Наведе се над Байда, притисна ръка върху раната и я задържа там, стараейки се да не го задуши, докато се опитва да спре кръвоизлива. И двете парчета от чаршафа, увити около рамото и крака на Байда, бяха подгизнали от кръв. Кръв се стичаше и от лицето, накълцано от Мондрагон.

Бърн не можеше да повярва. Огледа се ужасен из стаята, без да знае какво търси, просто някакъв отговор… някакъв отговор.

— Джуд — рязко подвикна Сузана, без да съзнава как го нарича в този момент на върховно напрежение. — Той каза ли нещо?

— Не.

— Съвсем нищо ли? Нищо ли не разбра?

— Не.

Бърн поохлаби натиска и кръвта бликна през пръстите му. Байда бе в шок или в безсъзнание. Мамка му, помисли си Бърн — едно от двете. За разлика от Мондрагон, Гази не бе получил благоволението да го натъпчат с обезболяваща дрога. Дясното му око бе затворено, а другото, останало без клепач, бе изцъклено и неподвижно вперено в безкрайността. Ако изобщо виждаше нещо, то сигурно бе някакво апокалиптично видение.

Тон несъзнателно отново отпусна ръка и с изненада откри, че кръвоизливът намалява.

— О! — извика той. — Господи! — Отпусна ръка още малко, изпълнен с надежда. Кръвта продължаваше да блика, макар и не толкова силно. — Мамка му! Добре, добре!

— Джуд — каза Сузана, опитвайки се да привлече вниманието му, после млъкна, но преди да заговори отново, забеляза, че Бърн най-после е започнал да осъзнава очевидната истина: Байда беше мъртъв.

Той коленичи, взря се в Гази Байда и остана така дълго време. Гледаше обезобразеното лице на терориста и наркотрафиканта, лицето на омразата и страха. Лицето на безнадеждността. Лицето на един човек.

После бавно се изправи, обърна се и погледна Сузана. Тя не бе помръднала. Не бе отклонила очи нито за секунда от Висенте Мондрагон.

— Стой там — каза й Бърн.

Излезе от всекидневната и отиде в кухнята, както бе направил Мондрагон, когато отиваше за ножа. Приближи се до мивката, изми ръцете си, наведе се и отми кръвта и парчетата мозък на Карлета де Леон от лицето и врата си. Той методично насапуниса ръцете и лицето си. Изплакна ги и водата отнесе в канала следите от жената и от Гази Байда.

Избърса ръцете и лицето си с кърпата, която взе от закачалката до мивката, после я сложи обратно на мястото й. Върна се във всекидневната и взе Зиг Зауера от пода до фотьойла на Байда.

Подаде го на Сузана, която интуитивно долови какво е решил, сякаш мислеха за едно и също. Тя насочи и двата пистолета към Мондрагон, а Бърн взе онзи със заглушителя. Пристъпи към Мондрагон.

Двамата мъже се спогледаха. Бърн си спомни първата среща с Мондрагон печалното, страховито зрелище на обезобразеното лице. Спомни си как Мондрагон го бе предизвикал да задоволи любопитството си, за да преминат към по-важните неща. По-важните неща. Господи, ако беше знаел тогава…

— Знаеше ли какво се опитвахме да направим? — попита Бърн. — Знаеше ли, че Гази Байда бе предложил да ни сътрудничи?

Мондрагон се колебаеше. Странно, но дори без лице успяваше да предаде презрението си, надменната самовглъбеност, пренебрегваща всичко останало. За Висенте Мондрагон нямаше нищо по-важно от непоносимото му страдание, което щеше да продължи до последния му дъх; и за което никога нямаше да може да отмъсти докрай, дори с цената на десет хиляди живота. Мъката му за самия него беше неутешима.

— Гази Байда бе един шибан лъжец — каза Мондрагон.

Бърн вдигна пистолета и го застреля в главата.