Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (28)

28

Малобройният екип на Кевърн, състоящ се от четирима души, един, от които бе самият той, разбираха от електроника, но за по-важните операции използваха техниците на Мондрагон, всичките бивши офицери от мексиканската армия или от разузнаването. Времето не бе им стигнало да разгърнат видеонаблюдение и се наложи да разчитат само на аудиовръзката.

Агентите на Мондрагон бяха на място, смесени с тълпата, макар този път само като наблюдатели, без други задачи, освен осигуряването на повече очи и уши. Всички очакваха, че Байда също ще изпрати свои хора, ако наистина търси възможност да се свърже с Бърн, и Кевърн се надяваше да засекат някои от тях. Доста голям процент от тълпата на улица „Генуа“ принадлежеше към един или друг наблюдателен екип.

При звука от първия изстрел екипът на Кевърн изскочи от колата, паркирана близо до френското посолство на улица „Ница“. Но още преди да са стъпили на асфалта, проехтя и последният изстрел, а когато стигнаха до ъгъл на улица „Хамбург“, се сблъскаха с вълна от крещящи демонстрант, тичащи срещу тях.

След като най-после успяха да си проправят път, танцьорката на самба танцуваше сама, макар че някои от бягащите вече забавяха ход и започваха да поглеждат назад от по-безопасно разстояние. Кевърн се шмугна сред палмите и се изцапа с кръв до лактите, докато измъкне портфейла на Минго.

След това си отидоха, оставяйки на полицията да открие трупа и сама да направи безуспешен опит да разследва убийството.

Малко по-късно, когато се върнаха при колата, Кевърн откри, че Сузана не отговаря нито на специалния, нито на обикновения кодиран телефон. Но апаратурата бе засякла обаждането й до Бърн.

Хората на Кевърн веднага започнаха да локализират сигналите от двата телефона чрез системата за сателитно проследяване. Бърн не се движеше.

Докато колата обикаляше улиците, отдалечавайки се от хаоса в Зона Роса, Кевърн премисляше вероятните отговори на въпроса защо сигналът на Бърн е неподвижен. Бил е убит. Или отвлечен, при което е захвърлил телефона. Каквито и да бяха причините Сузана да не отговаря, просто трябваше да й се довери.

Той се приведе на седалката и прослуша няколко пъти записа на разговора между Бърн и Минго. „Отидоха там, където каза ти, и свършиха каквото беше заръчал“. Кевърн го пусна още веднъж и погледна агента, който седеше на задната седалка. „Намерих жена, която има каквото искаш“.

— За какво, по дяволите, става дума? — изсумтя Кевърн.

Джак Петерсън не отговори. Беше работил под прикритие в Латинска Америка тринайсет години. Буенос Айрес, Игуасу Фолс, Богота, Сао Пауло. За последен път бе работил с Кевърн в Колумбия. Наведе се и се заслуша, клатейки глава.

— Мамка му! — изруга Кевърн. Превъртя лентата до отговора на Бърн: „Нима?“ Още веднъж. „Нима?“ Още веднъж. После: „Е?“ Още веднъж: „Е?“

Тук разговорът свърши. Чуваше се само музиката. Самба.

Първият изстрел. Писъци. После и останалите в бърза поредица.

Кевърн не ги прослуша втори път.

Следваха сигнала от телефона на Бърн, като караха бавно и прослушваха движението по тротоарите. Когато приближиха сигнала от тъмната улица, пешеходците изчезнаха напълно. Накрая, на десетина пресечки от Зона Роса, намериха парчетата от телефона на Бърн, пръснати по тротоара.

Петерсън най-после успя да се свърже с Кито Лопес, шеф на операциите на Мондрагон, но той докладва, че всичко е станало толкова бързо, че не успели да огледат тълпата. Истината беше, че никой не беше очаквал убийство, не и по време на среща между партньори, и то ги бе заварило неподготвени.

— Между другото — каза Кито, — Минго е предал нещо на Бърн, някакво листче хартия. Бърн го е прочел и го е сложил в джоба си.

Кевърн стоеше на тъмния тротоар и слушаше доклада на Петерсън, докато мислено анализираше действията на Сузана. Колата работеше на празен ход с отворени задни врати. Лупе Нерво, една от жените в екипа му, бе събрала парчетата от телефона и сега ги прехвърляше из ръцете си, сякаш се опитваше да го сглоби. Като че ли вече имаше някакво значение.

— Кучият му син — изсумтя Кевърн.

Петерсън запали цигара.

— Този тип е продължавал да рови, макар да е мислел, че Джуд е мъртъв. Според мен е потвърдил нещо, което Джуд е подозирал. Може би написаното на онова листче.

— Така изглежда — отвърна сопнато Кевърн. Беше ядосан. Не разбираше какво става.

— Би било погрешно да правим прибързани изводи — каза Петерсън по-скоро на себе си, сякаш разсъждаваше на глас. — Убийството може да няма никаква връзка с това, което Минго е казал на Бърн.

По улицата подухна лек, натежал от влага ветрец. Дъждовните облаци не се бяха разнесли и започна да пада мъгла. Кевърн я почувства върху лицето си и я забеляза да се стеле около няколкото лампи по протежение на чезнещата улица.

— Лекс — обади се Маги Селърс, другата жена в екипа, която седеше в колата с отворена врата и наблюдаваше сигнала от телефона на Сузана върху екрана на проследяващото устройство. — Тя е наблизо. Южният край на квартал Рома.

Лупе се бе прибрала в колата, за да се скрие от сгъстяващата се мъгла.

Петерсън се прегърби, вдигна яката на ризата си, хвърли цигарата той никога не ги пушеше докрай — и я стъпка с крак.

— Имам й доверие — каза Кевърн, като че Петерсън го бе попитал. Продължаваше да се взира в далечината. — Тя ще направи каквото трябва. — Не откъсваше очи от улицата, която се губеше в мрака и мъглата. — Да влизаме в колата и да видим накъде се движи.

Висенте Мондрагон дишаше затруднено. Понякога мембраната, покриваща носните отвори, се влияеше от особения въздух в Мексико Сити. Голямата надморска височина изсушаваше въздуха дори през дъждовния сезон, а замърсеността му запушваше порите й. Понякога цялата предна част на главата, където някога бе лицето, го болеше, въпреки аналгетичния спрей. За да смекчи болката, той непрекъснато се наливаше с някакво питие.

За събитията пред клуба с танцьорката го осведомяваше Кито Лопес, който бе заел позиция на тъмния покрив на самба клуба, откъдето техниците препредаваха на Кевърн разговора, приеман чрез параболоиден микрофон. Мондрагон чакаше обаждане от Кевърн, уверен, че ще последва скоро. Кито бе видял как Кевърн прибира портфейла на Минго. Скоро щеше да поиска от хората на Мондрагон да разберат адреса му и да претърсят жилището.

Договорът бе изгоден за Мондрагон. Лекс винаги плащаше добре, предоставяше на Мондрагон и хората му свобода на действие и вярваше, че законът на лешояда е напълно справедлив. Щом някоя операция приключеше успешно, Мондрагон имаше правото да събере остатъците, които неизбежно оставаха след нея.

Но неприятното при работата с американците бе, че се налагаше да търпиш арогантността им. Че ще командват във всичко, според тях се разбираше от само себе си и бе толкова естествено, колкото и ходенето по нужда. Мислеха, че хората, които наемат, знаят само това, което им се нарежда, и че са лишени от истински творчески способности. За по-могъщата страна бе трудно да повярва, че може да бъде надхитрена и манипулирана точно толкова лесно, колкото тя манипулираше другите. Макар че в епохата на тероризма, във времето, когато колумбийските наркокартели, с които американците бяха във война от десетилетия, печелеха годишно повече от „Макдоналдс“, „Келог“ и „Майкрософт“ взети заедно, американците може би най-после започваха да проумяват, че невинаги са най-умните хора на света.

Но истината бе, че неприятностите при тази операция не бяха в състояние да охладят вълнението му от възможността да залови Гази Байда. Понякога капризната съдба ни прави подаръци. Решението на Кевърн да включи Мондрагон в операцията бе един от тези редки и благословени дарове. Мондрагон се бе вкопчил в тази възможност с яростно въодушевление. Кевърн не знаеше и Мондрагон никога нямаше да му каже, — че от три години преследва Гази Байда с маниакална упоритост. А Кевърн просто му бе осигурил нужната законност, за да осъществи делото на живота си.

Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.

— Взех портфейла му — каза Кевърн. — Дадох го на Кито. Името е Доминго Хуерта. Чувал ли си го?

— Не.

— Искам всичко, което можете да откриете за него, колкото се може по-бързо.

— Разбира се. Кито разказа ли ти какво се е случило?

— Да.

— И къде е Бърн сега?

— Не знам. Сузана го е накарала да захвърли телефона си. Правилно. Тя го търси. Чакам да се обади. Едно ще ти кажа: не бяхме единствените, които разпъваха жици на улицата тази вечер. Който го е направил, е инвестирал в проекта. Трябва да разберем дали Минго е бил убит заради участието си в нещо друго или във връзка с Джуд. Трябва да разберем какво, по дяволите, става тук.

И толкова. Кевърн прекъсна разговора, Мондрагон взе кодирания си телефон и нареди на Кито да съобщи първо на него какво са намерили в дома на Минго.

Отвън спускащата се мъгла поглъщаше светлините и ги превръщаше в приглушено медночервено сияние, което бързо обхващаше целия град.

Мондрагон се бореше с депресията. Да нямаш лице бе истински ад. Той се обърна с гръб към прозорците и се загледа в плаващите из сумрака на стаята лица, греещи в златисторозови отблясъци.

Господи, господи, господи, как искаше да има лице!

Древните поети — мексиканските мъдреци — вярваха, че човешкото лице най-точно отразява индивидуалността на всеки човек. Че лицето е физическият образ на духовната му същност. То е самата личност. Без лице човек изчезва. Той е нищо.

Натъжавам лицето ти, натъжавам сърцето ти.

Ако имаше хиляда живота, щеше да ги размени само за един, но с лице.

Обитател на мрака и тъмните кътчета… той отнема. Магьосник, унищожи тел на лица, той лишава другите от лицата им.

Ако имаше хиляда живота, щеше да преследва Гази Байда във всеки от тях, отнемайки живота му отново и отново, без да спира.

Гледаше с вечно отворените си очи лицата в прозрачните кубове. Дори и отделени от телата, от хората, на които са принадлежали, те бяха нещо повече от него. Ето това е мъж. Това жена. Виждаш лицата им, живота им. Ето я жената, която вече я няма, отлетяла е в рая. Ето го мъжа, който вече го няма, пропаднал е в ада.

А той, Висенте Мондрагон, щеше да си отиде без следа. Щеше да бъде забравен. Беше вече desaparecido — изчезнал — с отнета същност чрез смъквана ивица по ивица плът, мускулни влакна и късче по късче хрущял.

Мондрагон отиде до едно от лицата в прозрачните кубове и се наведе над него съвсем близо — по-близо, отколкото ако имаше нос. Дъхът му замъгли чистата повърхност. Очите му — без клепачи, без мигли почти докоснаха куба. Беше женско лице, едно от любимите му, защото беше на азиатка, а той имаше слабост към чистите линии на азиатските лица. Жената беше китайка.

Докато я гледаше и галеше с очи изящните очертания, сякаш нежно ги докосваше с пръсти, Мондрагон се разплака, ридаейки тихо, за да не го чуят прислужниците.