Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (47)

47

Кевърн лежеше край живия плет зад ресторанта и наблюдаваше пешеходците, които извръщаха глави, за да видят катастрофата от другата страна на сградата. Чу характерното потракване на изстрели от автоматичен пистолет. Чу викове, видя как пешеходците отстъпват назад, чу тишината, докато стрелецът презарежда. Чу втората серия изстрели. Видя как хората се разбягват, чу рева на моторите, подгонени с пълна газ към магистралата. После експлозията, последвана от взривовете в първия и после във втория резервоар.

Хората пищяха. Потокът от пешеходци спря, обърна се, после отново се понесе към мястото на експлозиите и надигащия се дим.

Такава беше анатомията на убийствата. Хората реагираха по обичайния начин: страх, ужас, а след като убийците изчезнеха, непреодолимо любопитство.

Беше ги проверил всичките, докато се мъчеше да се освободи от предпазния колан. Беше виждал много хора да умират. Беше ужасяващо колко бързо долавяш присъствието на смъртта. Не бе нужно да търсиш признаци на живот; един поглед бе достатъчен, за да видиш втренчената в теб смърт, или смъртта, подскачаща като малка маймунка, нетърпелива да се вмъкне в жертвите си. Видиш ли това, няма какво да чакаш повече.

Той отново погледна към улицата. Намираше се зад ресторанта и виждаше другия ъгъл, където обикновено чакаха таксита. Имаше две. Шофьорите бяха извън колите и протягаха вратове по посока на катастрофата.

Когато няколко души излязоха тичешком от ресторанта и се качиха в едното от тях, Кевърн разбра, че не може да чака повече. С разкривено от болка лице и засилващ се натиск в стомаха, той изпълзя от живия плет и закуцука към второто такси. Шофьорът, видял втора група хора да излизат от ресторанта, се готвеше да ги вземе, когато Кевърн се приближи до него и му показа пистолета си. Сделката беше сключена.

Качиха се в черния линкълн и потеглиха.

Мазен Сабела мина през вътрешния двор и излезе на улицата. На всеки ъгъл се спираше и оглеждаше паркираните коли, прозорците на сградите отсреща и преценяваше всеки по-тъмен вход.

В известен смисъл бе по-трудно да избегнеш преследването, когато вали. Преследвачите се криеха от дъжда, но и от обектите си и ставаха по-трудно забележими. В същото време дъждът пречеше на обекта да открие преследвачите си.

От друга страна, дъждът имаше и някои преимущества. Криейки се от него, преследвачите често губеха полезрение, принудени да надничат през тесни отвори или замъглени прозорци.

Така или иначе, Сабела несъзнателно съобразяваше всичко това. Беше му станало втора природа. Нагаждането към промените в околната среда за него отдавна се бе превърнало в подсъзнателен рефлекс.

Колата бе само през няколко входа от него, но не бе паркирана на улицата, а зад затворената врата на гараж, излизащ направо на улицата.

Дъждът ту се засилваше, ту отслабваше. Сабела се скри в един вход и зачака дъждът да се усили — като танцьор, изчакващ тялото му да налучка ритъма на музиката, преди да се включи в танца.

И тогава се изля истински порой. Той излезе от прикритието си и хукна, без да обръща внимание на дъжда и препълнените канавки. Беше се концентрирал върху времето и онова, което очите му успяваха да зърнат. Дали чистачките на някоя от паркираните коли няма да се раздвижат? Това дали не е ръка, която бърше замъгленото стъкло отвътре?

Натисна бутона за отваряне на вратата и влетя в гаража, без да забавя крачка. Ключовете вече бяха в ръката му, когато отвори вратата на колата и вече завърташе ключа, за да запали, когато вратата на гаража се отвори докрай. Той изкара колата на улицата и потегли в дъжда.

С една ръка на волана и очи, шарещи през прозорците, за да регистрират всяко движение навън, с дясната ръка той включи радиоприемника на седалката до себе си. Сигналът беше силен.

— Съветвам те да застреляш Висенте, ако ти се открие възможност — каза Байда.

— Чакай! Изслушай ме… — извика панически Бърн.

— Слушай какво, приятелче — изсъска Байда гневно и нетърпеливо. — Сделката с моето сътрудничество включваше осигуряването на безопасността ми. Това не стана, нали? И няма изгледи да…

Сабела изслуша напрегнатия диалог в апартамента над аптеката на площад „Хардин Морена“. Репликите звучаха като изстрели и колкото повече се отдалечаваше той оттам, толкова по-добре се чувстваше.

Но за истинското облекчение бе още рано. Информацията, че Мондрагон с жив и преследва Байда, бе смайваща. Без малко да го обземе паника. Но изведнъж през мъглата на заплахата съзря откровение: новината бе добре дошла; тя му даваше възможност да обърне бързия ход на събитията в своя полза.

Приведен напред, за да вижда по-добре през поройния дъжд, той отново прослуша внимателно записа на разговора. Ако разбираше поне малко от човешка психология, от омраза и отмъщение, то би трябвало скоро да чуе един познат глас. Когато това стане, ще знае, че прецизното планиране и изтощителните му усилия ще бъдат възнаградени. Скоро всичко щеше да свърши. Веднъж завинаги.