Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (40)

40

Без да се бави, Кевърн придвижи информацията, получена от Бърн. Първо запозна Бърн с тримата от екипа си. Целият замисъл на операцията се бе променил и сега Бърн трябваше да почувства, че зависи от тези хора, че е свързан с тях и че вече не е сам.

После Кевърн се обади на Мондрагон и му каза да задържи нещата.

— Просто прекрати всичко, докато не ти се обадя отново. Ще ти обясня по-късно.

Кевърн бе по-възбуден, отколкото при всички други операции в кариерата си, освен случаите на смъртна заплаха. Но той умееше да овладява ентусиазма си. Това не беше трудно за него. Нещата не бяха никак розови. Разказът на Бърн за събитията през последните дванайсет часа съдържаше възможно най-доброто и най-лошото, което би могло да се очаква. Залавянето на човек от ранга на Гази Байда би било венецът на кариерата му. Страхотен успех, наистина страхотен, който би заличил доста от миналите му грехове.

От друга страна, изчезването на Сузана представляваше потенциална катастрофа. Ако я убият, ще настане истински ад на всички нива. Залавянето на Байда ще се преценява в светлината на загубата на отлично обучен оперативен агент. Някой ще трябва да плаща за това.

Според Кевърн обаче залавянето на Байда — ако успее да го осъществи — щеше да засенчи останалите неудачи, стига да не прераснат в нещо чудовищно. Ако обаче се провали, това ще е краят на живота му. И така, за добро или за зло, той реши да не се обажда на Ричард Гордън. Първо ще пробва сам, ще види накъде вървят нещата и какви са шансовете да отърве кожата.

Много неща ще зависят от успешното представяне на Пол Бърн. Кевърн бе предал на Ричард Гордън във Вашингтон, че Бърн е осъществил среща с Мазен Сабела и Гази Байда и сега очаква потвърждение за втората среща. Също като Кевърн и екипа му. Гордън остана силно впечатлен от самообладанието на Бърн. Пробният далечен изстрел на Мондрагон бе улучил целта — засега.

Но сега Бърн трябваше да продължи и Кевърн не биваше да му позволява да се разсейва. Точно в момента Бърн бе разконцентриран и той знаеше защо.

Кевърн извади кутийка сок от минибара до бюрото си, придърпа стол пред Бърн и седна. Бърн още седеше на стола, който му бяха предложили, когато дойде. Почти бе изпил водата в бутилката след продължилия почти час разпит.

Джак Петерсън се бе върнал на поста си във фоайето, а Мати и Лупе бяха заети със задачите, поставени им от Кевърн по-рано. Мати седеше на импровизирана маса и се взираше в монитора на компютър. Лупе бе в другия край на стаята и говореше тихо по мобилния си телефон с гръб към тих.

Кевърн отвори кутийката със сока, подръпна крачолите на панталона си и отпи, без да откъсва очи от Бърн. После въздъхна и затвори:

— Слушай — каза той, опитвайки се да звучи така, сякаш владее положението. Може и да не знаем кой е отвлякъл Сузана, но сме сигурни, че е добре, защото който и да е той, ще поиска нещо от нас, а доброто й здраве ще е разменната монета. Не можем да направим нищо, преди да се свържат с нас и да ни кажат кои са и какво искат. Тогава ще можем да разработим стратегията си.

Кевърн забеляза промяната в лицето на Бърн — изражение, което му напомни за Джуд, когато си мислеше, че го будалкат, лъжат или приемат недостатъчно сериозно. Изражение, което Кевърн ненавиждаше, защото то означаваше, че Джуд е започнал да се окопава, да преразпределя силите на… едноличния си екип. Джуд винаги бе смятал, че ако трябва, ще се бие сам — и ще победи — във всяка война. Решеше ли го, можеше да се очаква всичко. На Кевърн никак не му хареса, че вижда същото изражение на лицето на брат му.

— Давай — каза Кевърн. — Изплюй камъчето.

— Това рано или късно ще свърши — каза Бърн. — Не ме лъжи сега, защото няма да го забравя. И нямам какво да губя в тази игра.

— Така е — отговори Кевърн.

Той разбра. Не можеш да прекараш няколко дни и нощи с жена като Сузана при обстоятелства като тези, особено ако нямаш опит в подобни неща и особено ако си брат близнак на Джуд Лърнър, без да започнеш да изпитваш някакви чувства към нея.

— Не те будалкам — каза Кевърн. Така стоят нещата. Трябва да изиграем тази ръка. Ако имаме възможност, ще я използваме. Всички ние сме работили със Сузана и преди. Не ни е все едно. Щеше да го знаеш, ако беше един от нас. Ясен ли съм?

Бърн кимна — скептично според Кевърн, но такава реакция не бе изненадваща. Това донякъде се хареса на Кевърн. Бърн не изглеждаше уплашен от това, което му предстоеше да извърши. Не му липсваше кураж, но Кевърн все още го полазваха тръпки, като го гледаше и говореше с него, знаейки, че той не е Джуд. Джуд бе най-смелият мъж — най-печеният боец — от всички хора, които Кевърн познаваше. И ето го сега — седи пред него, възкръснал от мъртвите. Само че не той, а друг човек, попаднал в играта при най-странните обстоятелства, за които Кевърн бе чуват през живота си, и въпреки това се държи като истински професионалист. Мамка му, достоен е за възхищение. И уважение.

— В момента — каза Кевърн — трябва да насочим усилията си към залавянето на Гази Байда. Историята със Сузана е свързана с това по някакъв начин и истината ще излезе наяве. Трябва да изиграем играта и това е самата истина, колкото и неприятна да е тя.

Кевърн надигна кутийката със сока и я изпи на три-четири глътки, после я захвърли в книжна торба на пода до прозореца. Погледна часовника си.

— Имаме петнайсет минути до обаждането ни в болницата според графика, даден ти от Сабела. Въпроси?

— Ако ми кажат да отида някъде още сега?

— Ще отидеш. Ще ти сложим микрофон и ти ще им кажеш за него. Ако решението му да се предаде е искрено, това няма да го разтревожи. Ще знае, че е необходимо, и ще знае защо.

— Е, техниката е в изправност и работи — намеси се Лупе, като се приближи към тях и подаде телефона си на Бърн. — Мати също е готова.

Кевърн провери точното време.

— Имаме още няколко минути — каза той и внимателно се взря в Бърн, търсейки признаци на уплаха. Не забеляза такива, но знаеше, че ги има. Предстартовата треска в подобни операции е жестока. За пореден път се възхити от умението на Бърн да се владее.

В стаята стана тихо. Всички млъкнаха. Човекът, когото се опитваха да ликвидират от няколко години, щеше да разговаря по телефона с един мъртвец и да направи нещо, което би изглеждало безразсъдно, ако някой — който и да е го бе споменал като възможност.

Това бе тръпката, заради която той, Лексингтън Кевърн, живееше. Така си беше. В този бизнес тя винаги се появяваше изневиделица, внезапно и с главозамайваща изненада. Това бе най-приятното чувство на света, по-приятно от повечето неща, които те карат да хвърчиш и да се разтапяш от блаженство. Благоприятният ход на дадена операция не може да се сравни с нищо друго на света, а на тази Кевърн щеше да се наслаждава повече, отколкото на всички други успешни акции в живота си. Защото залогът тук бе… всичко.

Без да изчака знак, Бърн започна да набира номера. Кевърн се изненада, но все едно. Мислено той вече празнуваше победата.

Когато отсреща се обадиха, Бърн поиска да го свържат с аптеката. Оттам помоли да извикат Флор. Тишина. Дълго мълчание. Погледна Кевърн, който слушаше от друг телефон, а Мати — от трети. Лицето на Кевърн не изразяваше нищо, сякаш просто си седеше и чакаше да чуе операторката от телефонни услуги.

— Флор — каза тя.

— Обажда се Луис — отговори Бърн, очаквайки жената да попита: „Луис кой?“.

Мълчание.

— О, да. Momentitio, por favor — каза тя с безизразен глас.

Мълчание. После най-неочаквано му продиктува телефонен номер. Бавно. Ясно. След това млъкна и го повтори със същия равнодушен тон.

— Запомнихте ли го?

— Да.

— Утре сутринта идете в квартал „Санта Луиза“ — каза тя все така отчетливо — в Хардин Морена. Това е малък парк, а утре там е пазарен ден. Един човек продава стари списания с комикси на тротоара откъм северната страна на парка, пред аптека „Педрас“. До вратата на аптеката има телефон. На бутона с цифрата шест ще има червена точка. Точно в десет часа се обадете от този телефон на номера, който ви дадох.

Бърн наблюдаваше Мати, която стоеше зад Кевърн и трескаво записваше. Тя го погледна и кимна.

— Повторете, ако обичате — каза Флора.

Бърн повтори.

— Нещо неясно?

— Не — отговори Бърн. — Запомних всичко.

Разговорът прекъсна.

Бърн лежеше на едно от походните легла в друга стая в щаба на Кевърн на площад „Рио де Жанейро“. Лампата бе угасена, но както обикновено в този град светлината отвън проникваше през прозорците като тайнствен здрач. На пода имаше неразгънати спални чували, дрехи на закачалки. Чаршафите под него ухаеха на парфюм. Като поглеждаше към прозореца, виждаше и чуваше усилващия се и затихващ шепот на дъжда.

Нямаше да може да заспи, но се надяваше поне да подремне малко. Другите още работеха оттатък. Нямаше представа как издържат. Беше изтощен и уплашен. Сузана не излизаше от ума му. Щеше му се да вярва, че Кевърн е бил откровен с него и че правилно е разчел езика на тялото му, а именно че още е рано за притеснения. Съществуваше степен на предсказуемост, диапазон на очакванията. А хората от екипа все пак предусещаха какво ще се случи.

Мислеше за Сузана. Искаше само тя да е добре и отново да бъдат заедно на някое място колкото се може по-далеч от това безумие.

Той затвори очи и се заслуша в дъжда.