Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (15)

15

Той се обърна и Бърн го последва в здрача към ъгъла край прозорците, които гледаха към града. Група небостъргачи в центъра се извисяваха в нощното небе. Слязоха едно стъпало по-надолу, до фотьойлите и канапетата, подредени край стъклената стена. Мондрагон седна на един от фотьойлите, така че главата и краката му останаха в сянка, а ивицата мека светлина падаше косо върху елегантно облеченото му тяло. Бърн си избра място под ъгъл спрямо Мондрагон.

От сенките се появи млада жена и сложи чаша с питие върху ниската черна поставка до лакътя на Мондрагон. Тя се наведе и красивото й лице се скри в сянката около главата му. Бърн чу съскането на съгласните, докато му шепнеше. Странна картина: две красиво облечени тела, приближили глави в мълчаливо общуване в мрака.

После жената се изправи и излезе от стаята.

— Каква ирония — каза Мондрагон. — Имам предвид факта, че сте съдебен художник. — Той млъкна, после посочи пространството зад Бърн, където бяха прозрачните кубове с изящните скулптури. — Какво ще кажете за моята колекция?

— Прекрасна е — отговори Бърн. — Изключително постижение.

— Тези са ми любимите. Имам и други, общо почти петдесет.

— Кой ги е правил?

— Бог. — Откъм сянката прозвуча тих хриплив смях. — Това са истински лица.

Истински лица. Бърн не можа да се сдържи и погледна към здрача зад себе си, в който плуваха смътно осветените витрини. Като си представи точковидната структура на кожата и тънките яркочервени очертания на устните, го обзе чувството за нереалност.

— Пластинация — произнесе Мондрагон. — Пластинация.

— Гюнтер фон Хагенс? — попита Бърн.

— Точно така. — Мондрагон остана доволен, че Бърн знае името. Той е човекът, изобретил процеса, състоящ се от заместване на водата и мазнините с различни полимери, които запазват тъканта в постоянно състояние на почти пълна реалност. Процесът е доста сложен. Тези тук не са правени от Фон Хагенс, а от човек с по-артистична нагласа, запознат със законите на естетиката. Тя успя да усъвършенства по-грубите медицински образци, които обикновено се свързват с работата на Фон Хагенс.

Макар Бърн да бе свикнал с вида на трупове почти колкото и един патолог или собственик на погребално бюро, идеята тези лица да бъдат показвани по такъв начин му се стори отблъскваща. Всъщност може би тъкмо това бе и целта на колекцията — по-скоро да плаши, отколкото да предизвиква естетическо възхищение.

— Учудващо е колко лековерно приемаме лицата си за даденост — каза Мондрагон и замълча, което бе сигнал за смяна на темата. — Не знам кой ви е въвлякъл в това — продължи той. — Не знам кой е наредил да ви изпратят черепа на брат ви.

— Тогава откъде разбрахте?

— Брат ви бе централна фигура в сложна разузнавателна операция. При хората, които по един или друг начин са свързани с подобни акции, всички знаят всичко. И никой — достатъчно. Това не е противоречие. За съжаление такава е действителността в света на разузнаването в наши дни. По тази причина знам какво се е случило с вас, но не и кой стои в дъното. Нито пък защо.

— Разузнавателна операция? Какво означава това?

— Джуд беше оперативен агент на ЦРУ. Със специални задачи.

Бърн се изненада от това разкритие. Но прояви скептицизъм.

— Вие как научихте всичко това?

— Работя за разузнаването на САЩ… по няколко направления.

Бърн не знаеше какво да каже. Защо бе тук? Какво ставаше? Понечи да заговори, но Мондрагон го изпревари.

— Кажете ми — попита той. — Какво възнамерявате да предприемете по въпроса?

— Какво смятам да предприема ли?

— Да. Преди да ви се обадя, къде щяхте да отидете с резултатите от ДНК тестовете, които ще бъдат готови утре и ще потвърдят предположенията ви?

— Не знам — отговори Бърн съвсем откровено.

— В такъв случай имам предложение. Позволете ми да ви помогна да откриете кой го е направил.

— Защо?

Мондрагон се поколеба.

— Защото имам някои подозрения и ако се окажа прав, ще си имам работа с този човек.

Това прозвуча зловещо и Бърн изпита смущаващото чувство, че е трябвало да отклони поканата за тази среща.

— Все ми е едно кой го е направил.

— Трудно ми е да го повярвам — каза Мондрагон с леко неодобрение в гласа.

Той наблюдаваше Бърн. Видът на толкова голяма част от очните ябълки бе най-малкото смущаващ. Без клепачи Мондрагон не можеше да мига и Бърн си даде сметка, че спреят осигуряваше влага и за очите му.

— Брат ви работеше в агенция, която не съществуваше преди година.

Мондрагон взе високата коктейлна чаша и я поднесе към устните си. Докато отпиваше, очите му се извъртяха надолу. После рязко върна чашата на поставката, а очите отново се насочиха към Бърн.

— Изпълняваше задачи в Южна Америка, но при последната реорганизация някои хора с по-специални качества бяха прехвърлени в нови… операции. Чували ли сте за района на тройната граница в Южна Америка?

— Да, чувал съм.

— Това е мястото, където се събират границите на Аржентина. Бразилия и Парагвай. Джунгла. Всичко там е диво — животните, растителността, хората. В района са възникнали два града, по един на всеки от бреговете на река Парана: Сиудад дел Есте в Парагвай и Фос до Игуасу в Бразилия. Сиудад дел Есте съществува от трийсет години и винаги е бил убежище на контрабандисти, убийци и всякакви типове, търсещи прикритие в обществото на аутсайдери. Районът е предпочитано убежище на международни терористи и престъпници. Днес търговията по тия места процъфтява: там живеят повече от двеста хиляди души, има търговски центрове, жилищни блокове. Всичко. И всичко е незаконно. Хаосът се е възцарил там и процъфтява.

Мондрагон млъкна и напръска лицето си. Капчиците отново проблеснаха за миг в смътната светлина и изчезнаха.

— Подземният свят — ако изобщо там съществува нещо друго се управлява от азиатци и престъпници от Близкия изток. Има десетки хиляди мюсюлмани, сред които и терористи на Хизбула. Но не само. Това царство на беззаконието е убежище и на Хамас, както и на арийски националисти. На ИРА. И на колумбийски бунтовници. Бърлогата на изметта на човечеството. Той гние там, съвкупява се, плоди се…

Мондрагон отново взе чашата си, отпи и я остави на мястото й. В един миг главата му се мерна в светлината и обезобразеното лице зловещо се открои на фона на изисканата обстановка. Очите и устните сякаш не бяха на мястото си сред безформената маса разранена плът.

— Американското разузнаване знае за тази помийна яма от десетина години, но досега тя не е била сред приоритетите му. Просто я държаха под око. Сега обаче това е от особена важност за тях. А Хизбула е от първостепенно значение. Брат ви бе включен в операция, целяща локализирането на един от лидерите на Хизбула на име Гази Байда. Байда е неин стратег. През последните десет месеца е засичан от разузнаването в различни градове в Латинска Америка: Буенос Айрес, Монтевидео, Рио де Жанейро, Асунсион и… Сиудад дел Есте. Разузнаването в Съединените щати бе разтревожено от тази информация и предприе интензивно издирване на Байда. Брат ви бе в центъра на операцията по локализирането му. Работата му го поставяше в извънредно рискова ситуация. Преди шест седмици изчезна.

— Шест седмици? Само шест седмици?

— Да. Това изненадва ли ви?

— Донякъде. Казаха ми, че…

— Кой, жената, която ви донесе черепа ли?

— Да… Че е изчезнал преди четири месеца.

— Не — отсече Мондрагон. — Беше преди шест седмици.

Всичко ставаше твърде бързо. Любопитството на Бърн го отвеждаше по-далеч, отколкото бе очаквал. Здравият разум трябваше отдавна да се е намесил. Трябваше да му подскаже: Иди при адвоката си и му кажи, че някой ти е донесъл черепа на брат ти в кутия — брат, за чието съществуване никога не си подозирал. После го попитай какво, по дяволите, да правиш.

Мондрагон се наведе леко напред, почти излагайки на показ лицето си. Изглежда, искаше да бъде чут добре.

— Мистър Бърн — заговори той, — брат ви беше… важна фигура в този потаен свят. Той е малък и в него се взимат решения и предприемат действия, които оказват влияние във времена и места далеч от него. Хората, за които работеше, знаеха повече за него, отколкото той самият за себе си. Това не е необичайно в неговата професия. Това е начинът, по който съществува техният свят. Той го знаеше и приемаше.

Намекът бе, че Бърн ще постъпи разумно, ако направи същото.

— Вижте — каза Бърн, — всичко това звучи много интересно, но аз не знам кой, по дяволите, сте вие. Не знам дали казвате истината за… брат ми, за това, че е бил агент от разузнаването, за ЦРУ… за всичко. Дори не знам дали трябва да седя тук и да разговарям с вас. Не ми се струва много редно.

— Не ви се струва редно? — Тонът на Мондрагон бе изпълнен с презрение. — Разбирам. Добре, мистър Бърн, кажете ми какво искате да направя, за да се почувствате по-спокойно и за да ми повярвате.

Какво искам? Добър въпрос — все едно да вдигаш мизата в игра на покер. Дали иска да продължи играта? По-скоро, да. Вместо да си тръгне веднага оттук, той седеше и разговаряше с един мъж без лице и се оставяше с всеки изминал миг да бъде въвличан все по-дълбоко в игра, която и най-големият глупак би разбрал, че е опасна и пълна с мрачна неизвестност.

И все пак, докато всичко това се случваше, той се питаше дали желанието му да продължи има нещо общо с новооткритото му второ „аз“. Дали същите елементи в ДНК на Джуд, които са го накарали да заживее в тъмния шпионски свят, описан от Мондрагон, сега осигуряваха на Бърн необходимите средства, за да го последва… поне донякъде? Бе като труднопреодолимо гравитационно привличане.

— Познавам един човек от разузнавателния отдел на полицията в Хюстън — чу се Бърн да казва. — Ако той ми каже, че съм в добра компания, ще му повярвам.

— Как се казва?

— Мичъл Купър.

Мондрагон кимна.

— Ще ви оставя за малко, за да се обадя по телефона. Като се върна, ще продължим разговора си.

Той се изправи и се отдалечи в сенките. Почти веднага младата жена се появи отново. Този път като че най-после забеляза Бърн и се усмихна.

— Предполагам, че бихте пийнали нещо — каза тя.

Беше права.

— Джин и тоник — отвърна той. — И голям резен лимон, ако имате.

Тя кимна и излезе. Бърн дълбоко си пое въздух. Тая история като че нямаше край. Продължаваше да се разнищва в неизвестността, пренебрегвайки всички закони на гравитацията. Какво ли би могло да го върне обратно?

Жената донесе питието. Той остана сам. Чакаше, пийваше. Джинът му дойде добре. На няколко пъти се обърна, за да види лицата. Господи. Гледаше града, проблясваш в тъмнината зад фотьойла на Мондрагон. Беше вечер, която едва ли щеше да забрави скоро.

Бе почти привършил питието си, когато жената отново влезе. Приближи се до него и му подаде мобилен телефон.

— Мистър Купър — каза тя.

Бърн взе телефона и прочисти гърлото си.

— Мичъл?

— Да, Пол. Добре ли си?

— Да, добре съм. Благодаря, че се обаждаш.

— Виж, предполагам, че вече си разбрал за какво става дума. Току-що ми се обади един мой приятел. Няма да ти казвам името му. Работи в ЦРУ, Пол. Но всъщност ти може би знаеш повече от мен.

Той млъкна, очаквайки отговор, но Бърн не реагира. Купър продължи:

— Както и да е, познавам този човек от много години, работили сме заедно и мога да ти кажа, че е… надежден. Аз му имам доверие. Разбрах, че искаш да го чуеш от мен. Бих му се доверил за всичко. Той ми каза, че разговаряш с някого — не ми каза името му. Каза, че можеш да му имаш доверие. Можеш да му вярваш.

— Е, добре тогава.

— Слушай сега — добави Купър. — Моят човек казва, че не знае какво стана там, но… Е, тия хора са малко особени понякога. В момента в нашите среди стават странни работи. Просто бъди предпазлив. Както и да е, искам да знаеш, че имам пълно доверие на човека, който ми се обади. Е, не мога да кажа същото за този, с когото разговаряш. Тоест ясно е, че не мога. — Той се поколеба. — Разбра ли ме?

— Да. Благодаря ти.

— Добре. Е, това е. Сигурен ли си, че си добре? Звучиш малко особено.

— Не, добре съм, Мичъл. Благодаря за помощта. Извинявай, че се наложи да те обезпокоим.

— Няма нищо. Всичко е наред. Надявам се, че това искаше да чуеш.

Край. Бърн подаде телефона на жената, която чакаше до него. Тя го взе и излезе.