Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (36)

36

Джуд би го изслушал. Бърн не се съмняваше. Но той беше сигурен, както би бил и Джуд, че това си има свои те недостатъци. Ако го изслушаше внимателно, това би означавало да признае, че е този, за когото го мисли Сабела. В противен случай не би го изслушал, защото дяволски добре би проумявал, че в този бизнес да знаеш прекалено много означава да умреш.

Бърн се прокле заради неспособността си да разтълкува изражението на Сабела. Макар да си изкарваше хляба с изучаването на лица, опитът му с Алис в последно време го бе научил, че всъщност никога не е прониквал в по-дълбоките им тайни. Познаваше костите. Познаваше тъкани те и мускулите. Познаваше механиката на напрежението, структурата и еластичността. Но никога не бе преминавал тази граница. Никога не бе виждал невидимото като Алис. И като Сабела. В този момент той виждаше само, че лицето на Сабела се е смекчило, че се е променило, но това беше всичко. Не можеше нито да си обясни, нито да разшифрова скритата в него история.

Каквото и да кажеше този човек от името на Гази Байда, то би било изненада за Джуд. Никой — нито Кевърн, нито Мондрагон, нито пък онези във Вашингтон — не очакваше Гази Байда да се обърне и да застане лице в лице с врага си. И да го моли за помощ.

— Гази и аз работим заедно от дълго време, Джуд — започна Сабела. — Почти от самото начало. Запознахме се малко след смъртта на Рима Хани. Той не беше на себе си. Омразата се излъчваше от него като нажежен ореол.

Предположението на Сабела, че Бърн знае коя е Рима Хани показваше колко е убеден в истинската роля на Джуд.

— Бяхме млади войни. Естествено, аз веднага разбрах, че ми липсва неговият талант. Гази бе изключителен с изобретателността си, със способността си да вижда онова, което другите не виждат, да си представя неща, които другите не могат. Вече двайсет години Гази използва тези свои дарби във всеотдайна служба на Аллах.

Той отново бе снишил глас. Бяха сами, но за Сабела човек никога не е достатъчно сам.

— Моите качества бяха далеч по-скромни — продължи той, — но бяха необходими за успеха на Гази. Стотици от нас с радост даваха своя принос за превръщането на идеите му в реалност. Но всички си имаме врагове, а враговете на хора като Гази са много. Не само ръководителите на западни те правителства, но и лидерите на някои враждебни фракции в ислямските армии искат да го видят мъртъв. Животът му стана труден, почти невъзможен. Като стар лъв Гази трябва да полага все повече и повече усилия, за да остане жив.

Сабела млъкна и отпи от кафето си, без да отмества втренчения си поглед от Бърн. После продължи:

— Но големите изпитания пораждат големи възможности. — Нека ти обясня. Съществуват планове — каза той, предпазливо опипвайки почвата, — за които вашите правителства би трябвало да знаят. В ход са събития, дори в този момент, които биха били фатални за твоята страна, ако не им обърнете внимание. Гази усеща тези неща, защото е живял и като американец, и като арабин; той познава добре и двата свята. Познава начина на мислене и на двете страни. През месеците след събитията от единайсети септември той виждаше страната чака, както никой друг арабии. Каза ми, че то е като да виждаш скелета на жив човек. Гази винаги е казвал, че в революциите, както и в живота, успехът зависи от способността да виждаш отвъд очевидното. Очевидното е курвата на действителността. Всеки може да я има, но само глупаците вярват в любовта й.

Двамата се гледаха внимателно, но едва сега Бърн започна да проумява колко напрегнат е Сабела. Самообладанието му бе само маска. Ролята на лейтенант и посредник на Гази Байда беше тежка.

— Ще ти дам един пример — продължи Сабела. — В края на първата година от рухването на кулите близнаци, докато много войни на джихада все още ликуваха, Байда ми каза, че забелязва как нещата се променят. Че за по-малко от година — да, по-малко от година — страната ти се е върнала към предишния ритъм на живот, към предишните проблеми и дейности. В Ню Йорк и Вашингтон, разбира се, не беше съвсем така. Сигурно и в други големи градове населението е било уплашено, ако не и постоянно нащрек. Но навсякъде другаде — например в „централните области“, за които американските политици така много обичат да говорят — животът се бе нормализирал почти веднага. В края на краищата там хората нямаше от какво толкова да се боят. В централните области няма сгради, които да се смятат за символи на американското могъщество и власт, мишени на привързаните към символиката терористи. Няма метро, където хората да останат затворени като в капан; гъстотата на населението е недостатъчна за използването на газ, взрив или биологично оръжие. Начинът на живот в централните области не се промени, защото там няма нищо, което да провокира въображението на терористите, които си падат по зрелищата.

Сабела си погледна часовника. Жестът бе толкова светкавичен, че ако Бърн бе мигнал в този момент, нямаше да го забележи.

— Така че от какво да се страхувам, ако живея в малко градче в Канзас? От какво да се страхувам в Меривил, Охайо? Или в Сан Анджело, Тексас? Или Темпи, Аризона? От терористи? Не, на тях им трябва Сиърс Тауър. Трябва им Белият дом. Трябва им мостът „Голдън Гейт“. Трябват им символи. Ако това отново се случи, по дяволите, ще знам, че мога да го гледам по телевизията. Това, което видя Байда само година по-късно, бе, че Америка всъщност изобщо не е тероризирана. Дори хората в Ню Йорк и Вашингтон се страхуваха само от време на време — само когато се сблъскваха с нещо, напомнящо им за случилото се: звук, мирис, вкус. Но само от време на време. Катастрофата повече не ги занимаваше.

Сабела млъкна и поклати глава.

— Това не е тероризъм според Гази. Това е шок, временно явление. Ужасът от тероризма е нещо съвсем различно. Не е нужно да си го спомняш, нито да ти го напомнят, защото той никога не те напуска. Той поражда постоянно очакване и страх, който прогонва спокойствието ти.

Съчетанието от спокойния глас на Сабела и видимото усилие, с което сдържаше вълнението си, бе зловещо и неуместно. Като смях на погребение.

Той се пресегна и остави чашата с кафето върху нощното шкафче.

— Чуй ме — промълви Сабела толкова тихо, че Бърн трябваше да се наведе напред и да се взре в устата му, за да разбере думите. — Америка ще си има много по-големи неприятности, когато терористите най-накрая осъзнаят, че централните области са идеалната цел. Командващите антитерористичните сили наблюдават великите американски символи, разположени в главните градове. Там правителството ви изсипва купища пари. А сигурността в централните области? Не съществува. Административните сгради в Де Мойн? Никакви мерки за сигурност. Претъпканият стадион на регионални футболни финали в Оклахома Сити? Нищо. Щатски баскетболен турнир в Индианаполис? Нищо. Училищата, ресторантите, кината… в кой да е град там?

Изведнъж малката стая се стори на Бърн до болка позната. Мъглата вън бе толкова гъста, че дори заглушаваше шумовете на града. Улица „Пасадо“ изглеждаше като изолирана, отделна и далечна страна, на границата на въображаемото.

Сабела стоически се взираше в Бърн.

— Кой би могъл да се заблуждава повече относно сигурността си от самите жители на централните области? Когато наистина вникнеш в това, увереността им, че няма от какво да се боят, че нищо такова не може да им се случи, ще ти се стори жалка. А това ги прави идеалната мишена.

Бърн бе ужасен от чутото и от положението, в което бе поставен, без да му е напълно ясно какво трябва да прави. Да си представя какво би направил Джуд на негово място не би му помогнало. Това тук бе нещо повече от обикновено превъплъщение. Не му оставаше друго, освен да се подчини на необяснимите импулси на интуицията.

Бърн остави чашата си до тази на Сабела и се изправи. Приближи се до прозореца и погледна към кафенето отсреща. Сузана седеше на една маса с бодигарда. Не си говореха. Тя се взираше в сивата утринна светлина през дебелото стъкло на витрината.

Бърн се обърна към Сабела.

— Обясни ми го с прости думи — каза той. — Точно. Ясно. Без подтекст. Без заобикалки. Трябва да знам какво точно искате и какво предлагате в замяна.

Сабела наведе очи към ръцете си. Пръстите му бяха сплетени. Палецът на дясната ръка мачкаше палеца на лявата. Нищо особено, но Бърн бе поразен. Това беше забранен език на тялото, малка, но многозначителна грешка, издаваща състоянието на Сабела. Беше подложен на смазващ натиск.

Сабела вдигна глава и погледна Бърн.

— Можеш ли да го предадеш, на когото трябва?

Сърцето на Бърн подскочи. Това беше лудост. Нямаше правомощия да отговаря на такъв въпрос. Нямаше кой да му каже дали изобщо трябва да отговаря. Истинска лудост, неконтролируеми чувства, безумно препускане, в което е заложено абсолютно всичко.

— Да.

Сабела кимна, вперил поглед в него.

— Така си и мислех.

Изведнъж заваля като из ведро. Бърн погледна през улицата. Все още виждаше роклята на Сузана през завесата на дъжда.

Докато я гледаше, изгарящ от желание да види лицето й, той осъзна, че се е разкрил. Без никакво усилие Сабела бе узнал, че Джуд е свързан с американското разузнаване. Заля го топъл, влажен страх. Догади му се. Почти почувства допира на цевта в слепоочието си. Бавно се обърна към Сабела.

Но Сабела не държеше пистолет. Той се взираше в Бърн с прегърбени рамене и подгизнала от пот измачкана бяла риза. Трополенето на дъждовните капки почти заглуши тихия му глас.

— Гази иска да инсценираш убийството му — промълви той. — И да докажеш на Мосад, че е мъртъв. И на всички останали. После да го скриеш някъде и да го пазиш.

Бърн го забеляза да преглъща.

— В замяна той ще ти даде всичко: имена, дати, връзки, стратегии… хиляди причини никога вече да не можеш да заспиш. Ще те отведе в пустошта на убийствата, където с него живяхме заедно толкова години.