Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (59)

59

Тя живееше в „Таритаун“, един от старите квартали на Остин, с тихи улици, засенчени от дървета, стари като самия квартал. Дворът и двуетажната тухлена къща се криеха зад плътната стена от високи дъбове. Единствените огрявани от слънцето места бяха в началото и края на дъговидната алея, където двойки яркочервени мирти оформяха красиви арки, под които минаваха всички посетители на влизане и излизане.

Сузана паркира стария черен триумф на Бърн пред къщата и двамата бавно тръгнаха към входа. Бърн все още бе схванат и многобройните рани все още го боляха, но той бе твърдо решен да не го показва през следващите един-два часа. За щастие, десетките шевове по тялото му, освен тези на носа и под лявото око, бяха скрити под ризата с дълги ръкави.

Изкачиха няколкото стъпала до предната веранда. Сойки и присмехулници чуруликаха в ритъма на старата пръскачка в единия край на двора. Бърн тъкмо изкачи и последното стъпало, когато входната врата се отвори и на прага излезе да ги посрещне жена, наближаваща седемдесетте. Тъмната й, силно прошарена коса бе вдигната на кок. Тя се усмихна и без да се бави, тръгна към Бърн.

— Пол — каза приветливо жената и го прегърна.

Не го болеше — по-скоро той не позволяваше на болката да надделее. Тя го притисна близо до себе си, плътно обгърнала го с ръце. Бърн усещаше дъха й, желанието й да го поеме в себе си, да го задържи вечно в прегръдката си. Но след миг го пусна и се вгледа в очите му. Забеляза шевовете, но очите й виждаха нещо съвсем друго. После се обърна към Сузана.

— Сузана, извинявай, моля те.

Прегърна и нея и я целуна леко по бузата.

После отново се обърна към Бърн, за да провери още веднъж дали пред нея стои синът й. Взря се в лицето му и Бърн си даде сметка за чувствата, бушуващи в душата й и помитащи всякаква логика. След миг се опомни.

— Извинете ме — каза тя, като протегна ръка и докосна рамото му, сякаш пробудена от вълшебен сън. — Хайде, да влезем вътре.

Последваха я в прохладата на къщата — стара и просторна, с всекидневна, стълбище, трапезария и голяма кухня, с изглед към градина с тухлена стена в задния двор. Съвсем непринудено ги покани да седнат на масата там.

— Искате ли чай с лед?

— С удоволствие — отговори Бърн и докато Сузана помагаше на майката на Джуд Лърнър, той застана до прозореца и се загледа навън.

Имаше голям басейн за птици, слънчев часовник, който не можеше да показва времето в плътно засенчения двор, градински мебели. Джуд бе израсъл в този двор, в тази кухня, с тази мила жена като своя майка. Кухнята миришеше на семейство и спомени.

Заговориха за общи неща. Бърн й разказа за живота си, за дома си, за работата си. Тя скачаше от тема на тема, малко смутена от положението си. Разказа за детството на Джуд, после се оплака, че през последните години не го виждала толкова често, колкото й се искало.

Бърн гореше от нетърпение, но се опитваше да не го показва. И все пак скоро насочи разговора към неотдавнашните събития, спазвайки ограниченията, които Сузана и Гордън му бяха поставили. Каза й каквото знаеше за миналото си — малкото, което леля му бе споделила с него, преди да замине за Мексико Сити.

Докато говореше, Реджайна Лърнър го поглъщаше с очи. Той усещаше втренчения й поглед. Щеше да се смути, ако не беше преживял нещо подобно, докато бе Джуд.

Накрая вече не можа да се стърпи и зададе въпроса.

— Мисис Лърнър, имате ли представа кои са нашите биологични родители?

Тя се засмя — същата меланхолична и разбираща усмивка като на леля му, когато я посети в Хюстън и й зададе същия въпрос.

— Можеш да ме наричаш Реджайна — каза тя. — Става ли? — Поколеба се за миг, после добави: — Години наред не знаех. — Тя погледна встрани, после се наведе над ръцете си на масата. Джуд тъкмо бе завършил университета… — Тя вдигна очи към Бърн. — Знаеше, че е осиновен, но никога не беше проявявал интерес към биологичните си родители. Не знам защо. Повечето хора се интересуват. Но той не. Знаеше също, че с радост бихме му помогнали да ги открие, ако пожелае. Но той никога не поиска да ги издирва.

Тя отново се вгледа в ръцете си, усмихна се и поклати глава.

— И ето че един ден… и досега ми е толкова странно… на вратата се позвъни. Беше непозната жена, която направо заяви, че е майката на Джуд и че иска да говори с мен. Беше студен дъждовен ден в началото на декември и камината във всекидневната гореше. Беше премръзнала. Направих й кафе. Седнахме и разговаряхме няколко часа. Не ми каза името си. Помолих я, но тя отказа.

Реджайна отпи от чая си и на Бърн му се стори, че търси най-точните думи. Погледна Сузана, която се бе втренчила в жената.

— Каза ми — продължи Реджайна, — че е болна от рак в напреднал стадий и че иска да ми разкаже за произхода на Джуд, докато все още е в състояние да го направи. Че аз трябваше да реша дали да кажа на Джуд. Но тя не искаше истината да бъде погребана заедно с нея.

Реджайна въздъхна и заразказва.

— Живеела в малко градче в южните щати — не пожела да спомене името му. Когато била на седемнайсет, открила, че е бременна от сина на известен в окръга съдия. Семейството на момчето настоявало да направи аборт, за да не избухне скандал. Родителите й — баща й имал бакалничка — не се съгласили: казали, че искат детето и че не се срамуват от нищо, освен от това, че момчето не е на страната на дъщеря им. Тогава съдията започнал да оказва натиск върху семейството. Банките изведнъж поискали незабавно погасяване на кредитите им; застрахователните полици били анулирани по странни причини… Реджайна поклати глава. В малките градчета уважението към хората на властта е примесено със страхопочитание. Както и да е, накрая момичето избягало, за да спаси родителите си от гнева на съдията. Те били съкрушени, но тя не им казала къде е. Съдията наел частни детективи, за да я намерят.

Реджайна въздъхна отново.

— Тъжна и жалка история. Докато бягала и се криела, девойката открила, че очаква близнаци. Дошло й много — работела като слугиня, била бременна и неомъжена, посещавала болници за бедняци. Когато момчетата се родили — не ми каза къде, — тя се качила на автобуса и отишла в болница „Сейнт Джуд“ в Мемфис. Оставила едното дете там. Джуд. Така го кръстили акушерките. Ние запазихме името. Занесла другото бебе някъде другаде. Не каза къде. Предполагам, в „Ланиър Мемориъл“ в Атланта, както спомена ти.

— Но защо е решила да раздели бебетата? — попита Бърн.

Реджайна кимна.

— Историята се разчула, както обикновено се случва. Семейството на съдията се засрамило и се принудило да промени легендата. Пуснали слух, че момичето е отвлякло децата, че синът им отчаяно се опитва да получи попечителство, каквото по право му се полага, и че момичето очевидно е безотговорно. Съдията отново наел частни детективи, за да я открият. Когато майка ти научила, се заклела, че никога няма да позволи на съдията да види децата й.

Реджайна погледна Бърн. Когато отново заговори, гласът й бе изпълнен със съчувствие и тиха мъдрост след дългите години, през които бе наблюдавала несправедливостите на живота, които я бяха научили колко опасно е да съдим прибързано хората.

— Трябва да я разбереш. Била е млада и неопитна. Мислела е, че съдията има връзки навсякъде, не само в малкия й роден град. Решила, че единственото, което може да направи, е да ви раздели. Детективите много по-лесно биха открили бебетата, ако са заедно. И така, оставила ви в различни болници, в различни градове.

Бърн бе удивен, но вече се досещаше за продължението.

— Архивите на „Сейнт Джуд“ били запазени — каза той. — Това й помогнало да ви открие, когато след време отишла там.

Реджайна кимна.

— А архивите в „Ланиър Мемориъл“ липсват.

— Изглежда, така е било. — Тя кимна. — Да.

— И години по-късно — каза Сузана, — когато от ЦРУ дошли при вас за рутинното си интервю във връзка с постъпването на Джуд при тях, вие сте им казали, че Джуд има брат близнак.

— Да.

— Казахте ли на Джуд, че майка ни е идвала тук? — попита Бърн.

— Да, разказах му всичко, както го разказвам и на вас.

— Значи е знаел, че има брат.

Тя кимна.

— И как го приемаше?

— Измъчваше се. Както казах, жената не остави име, не даде никаква информация за себе си. Смяташе, че така е по-добре. Каза, че майката на Джуд съм аз и такава трябва да си остана.

— И после… просто си тръгна?

— Да, но преди това, докато седеше пред камината във всекидневната, отвори чантата си и извади малък плик и ножици. Отряза кичур от косата си и го сложи в плика. Залепи го и го остави до чашата с кафе. „За ДНК — каза тя. — И може би за спомен“. Дойде да я вземе такси. Спомням си как стоях на прага и гледах пушека, който излизаше от ауспуха в студения сив въздух, докато колата се скри зад ъгъла. Не знам защо — тя сви рамене, усмихна се и наклони глава на една страна, — но гледката ми се стори много тъжна.

Бърн се взираше в чашата си. Радваше се, че е научил, макар и непълната истина за себе си. Разказът на Реджайна Лърнър предизвикваше у него едновременно и задоволство, и неудовлетворение. В крайна сметка реши, че просто така е било писано, началото на живота му да остане загадка, изплетена от множество „защо“ и „ако“ в ума на едно самотно, младо и уплашено момиче, опитващо се да постъпи по най-добрия начин за родителите си, за себе си и за двете момчета, за да не израснат в жестокия свят на стария съдия. Не можеше да я вини, че е била толкова млада.

Но не можеше да не се запита дали наистина е била смъртно болна, или просто е измислила болестта, за да им даде основание да прекратят всякакви опити да я открият и да я оставят на мира. Но ако Бърн се съмняваше в това, би следвало да се усъмни и в цялата история. Как да различи и подбере за себе си истината?

Реджайна сложи ръка върху неговата. Задържа я за момент, после я отдръпна.

— Мистър Гордън — каза тя, — Ричард Гордън ми разказа в общи линии какво се е случило с Джуд… и с теб. Каза също, че тъй като Джуд е работел под прикритие, дори и нещо още по-секретно, няма право да ми съобщи подробности.

— Така е — каза Бърн.

— Ти също си художник.

— Да.

— Това е… изумително.

Тя се усмихна на невероятното съвпадение. Погледна го, сякаш лицето му й разкриваше удивителни неща.

— Както и да е — продължи тя. — Следващата седмица заминавам за Мексико Сити, за да освободя апартамента му. Мистър Гордън каза, че от посолството ще пратят някой да стои при мен. Ще върна нещата му тук. Всичко.

Погледна въпросително Бърн, който се съгласи, че идеята е добра. После Сузана, и отново Бърн.

— Бих искала да свърша всичко сама. Но когато докарам вещите тук, бихте ли дошли отново? Ще си ги поделим. Искам да вземете каквото желаете.

— Добре — отвърна той. — Чудесно.

Тя сведе очи към ръцете си, вплетени една в друга върху масата.

— Мистър Гордън каза, че тялото липсва. Аз… много съжалявам за това, но знам… колко много Джуд обичаше работата си. Знаех, че винаги ще има тайни, може би дори болезнени. Все пак мисля да организирам църковна възпоменателна служба. Съпругът ми е мъртъв. Той беше лекар, мъдър човек и баща… но имам близки приятели, които познаваха Джуд още от малък. Искам да го направя… — заради всички нас.

Бърн кимна.

— Ще дойдете, нали? И двамата?

— Разбира се — отговори Бърн и с изненада видя как Сузана протяга ръка и я слага върху ръката на Реджайна.

Последва мълчание. Бърн не каза нищо за черепа, увит в кадифени и хартиени изрезки и скътан в старата абаносова кутия от годините в Париж. Но нещо му подсказваше, че ако Реджайна Лърнър знаеше цялата истина, щеше да му прости тази тайна.