Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (33)

33

От мястото си на ръба на осветеното пространство Сузана се обади на Кевърн по кодирания си мобилен телефон. Бърн разбра от разговора, че са на сигурно място и че Кевърн е учуден не по-малко от тях самите, че превъплъщението на Бърн е минало успешно. Сузана му съобщи името на Естел де Леон Ферес и после обясни, че Байда очаква отговор от Бърн. Разговорът продължи още малко, но Сузана повече слушаше и каза съвсем малко.

Бърн я наблюдаваше, докато говори. Пристъпваше от крак на крак, почти незабележима в края на сянката. Явно обмисля предстоящите си действия. Сигурно го прави по хиляда пъти на ден, помисли си той: преценява последствията от думите си, от всяка своя фраза или от това, което ще премълчи. Живот, изпълнен с внимателно обмисляне, преценяване и взимане на решения.

Всъщност тя никога не можеше да знае дали е постъпила правилно, защото последиците от направения избор са твърде сложни, за да ги проследи до логичния им резултат, ако такъв изобщо има в живот като нейния.

Най-после разговорът приключи и тя затвори телефона.

— Така. Хората на Мондрагон са в дома на Минго. Кевърн ще провери информацията за Естел де Леон. Междувременно ние трябва да измислим план за новата ти среща с Байда, който да ускори малко нещата. Има вероятност хората на Кито да научат нещо полезно от момичето на Минго или Естел де Леон, ако я открият навреме, което ще ни помогне в уреждането на следващата ти среща. Ако това стане, картината може да се промени. Но засега ще играем, все едно че такава вероятност не съществува. Нека Кевърн и екипът му си поблъскат главите, а след това ние ще се свържем с тях, за да видим какво са измислили.

Дъждът ту спираше, ту започваше отново.

— По всяко време, петнайсет минути преди или след всеки кръгъл час — каза Сузана, повтаряйки инструкциите на Байда.

— Да — потвърди Бърн.

Струваше му се, че това е неосъществимо. Как биха могли те двамата да измислят убедителен план? И какво, по дяволите, ще прави той, ако срещата наистина се осъществи? Подобно на толкова други неща в тази лудница, това също му изглеждаше абсурдно. Не можеше да повярва, че хората наистина вършат подобни неща и че дали ще живеят, или ще умрат, зависи от успеха или неуспеха на подобни усилия.

В дъждовната нощ ветрецът бе стихнал и завесите увиснаха тъжно като стари обещания.

Бърн се обърна, наведе се и събу обувките и чорапите си. После съблече ризата си и я метна върху костюма на стола.

Сузана мълчеше. В сумрака той не различаваше подробности от чертите й — бръчицата между веждите, която показваше дали е разтревожена, или замислена, извивката в ъгълчето на устата, която предвещаваше промяна във взетото решение. Взираше се навън.

Обърна се с лице към прозореца, разкопча роклята си до корема и раздвижи краищата й, за да се разхлади. След малко се върна на леглото, седна и се облегна на таблата като Бърн. Като че не изгаряше от желание да започне планирането.

— Какво се е случило с лицето на Мондрагон? — попита Бърн.

— Някой му го е отнел — отвърна тя. Никой не знае истинската история. Носят се най-различни слухове, от магия до сексуална фантазия, при което нещо се е объркало. Не мисля, че някой знае истината. Но и никой не говори за това.

— Кога е станало?

— Преди няколко години. Може и повече.

— Тук, в Мексико Сити?

— Един бог знае.

Сузана сви крака до брадичката си и стъпи на леглото. Полите на роклята й се събраха в скута й. Мушна пръстите на двете си ръце в гъстата си коса над челото и ги задържа там, после се наведе напред и подиря лакти на коленете си. Погледна се в огледалото на гардероба.

Бърн не бе сигурен дали гледа себе си, или него, но в синкавата светлина забеляза белите бикини между вдигнатите й бедра.

— Джуд имаше задачата да убие Гази Байда.

Ето го, изречено без заобикалки. Онова, което Бърн бе подозирал през цялото време, но което никога не му бе казано, сега лежеше пред него като труп върху маса. Без евфемизми. Без намеци. Без извинения.

През изминалите няколко дни Бърн не можеше да избяга от смътното чувство, че непрекъснато го придружава призракът на Джуд. Джуд бе навсякъде — избързваше пред него, изоставаше, надничаше през рамото му. Когато разговаряше с някого, той като че ли се обръщаше към двойника му. Бърн полагаше огромни усилия, за да схване скритите значения, намеците и нюансите в техните думи. Но сега двойникът — брат му — придоби съвсем различно измерение.

— Боже господи! Джуд е бил… той… — промълви и млъкна. Искаше да го каже направо. — Той го е вършил и преди.

Сега Бърн бе сигурен, че тя го гледа в старото зацапано огледало, използвайки го за посредник, който може би ще направи истината по-безболезнена или по-понятна.

— Да — отвърна простичко тя.

— Това ли… това ли е правил?

— Правил го е. Само това знам.

— Той ли ти го каза?

— Да.

Бърн бе зашеметен и знаеше, че тя го усеща, дори в сумрака на дъждовната нощ, и знае, че го измъчват безброй въпроси.

Продължавайки да го гледа през пъхнатите в косата си пръсти, тя каза:

— Виж, знам, че въпросите не ти дават мира, но точно сега нямаме време за тях. — Измъкна ръце от косата си и прегърна коленете си. — Искам да вникнеш в ситуацията, в която се намираше Джуд. Това ще ти помогне да разбереш с какво си имаме работа. Просто… просто ме послушай. Обещавам, че ще творим за това по-късно. Ще ти кажа всичко, което знам. Но не сега.

Бърн не бе в състояние да произнесе нито дума. Кимна. Само толкова можеше.

— Добре — каза тя.

Чу я да си поема дъх, преди да продължи.

— Не биваше да изглежда като нагласено убийство. Никакви бомби, никакви клопки, никакви ракети, изстреляни от хеликоптер. Не биваше да прилича на политическо убийство. Не забравяй поверителния характер на задачата. Джуд трябваше да го направи така, че да изглежда като наркоубийство. Да му припише фалшива самоличност. Или още по-добре — да го накара да изчезне. Байда води потаен живот. Защо да не умре също така потайно? Все едно никога не е съществувал. Джуд знаеше, че няма да е лесно.

Бърн се опита да се съсредоточи върху практическата страна на въпроса. Да не мисли за онова, което го обърква — генетичния фактор, и да си изясни какво се очаква от него.

— Не можеше да го направи в Сиудад дел Есте — продължи тя, отново използвайки огледалото за посредник. — Това би било равносилно на самоубийство. Там Байда е добре охраняван. Получихме информация, че ще идва в Мексико, и решихме, че тук ще е по-лесно, защото разполагаме с повече ресурси. И точно тогава Джуд бе убит. Разследването бе предадено на Мондрагон, а теб те вербуваха, за да вкараш Байда в капана.

След известно колебание тя каза:

— Преди да продължим нататък, искам да знаеш още нещо, — отново колебание. — Първата ти среща с Байда… Ние не знаехме какво е научил през месеца и преди Джуд отново да се появи. Нямаше как да разберем. Джуд бе нашият вътрешен човек. Нямахме друг информатор. Ако Байда по някакъв начин бе научил истината за Джуд — че всъщност е бил убит в Тепито… те щяха да те ликвидират.

Тя застина неподвижно като завесите на прозореца.

— Мондрагон ти спести това. Ние също. Имаше малка вероятност — е, не бяхме прави, защото нямахме ни най-малка представа за степента на тази вероятност — да не се върнеш от първата си среща с Байда.

Бърн се взря в тъмните й очи в огледалото и изведнъж Сузана се превърна в напълно непознат човек. Внезапно почувства близостта й на леглото до себе си като опасност, сякаш лежеше до случайна жена от улицата. Маниерите й, погледът й, дори паузите и мълчанието й внушаваха чувството, че в нейно присъствие още в следващия миг може да се случи всичко от най-обикновеното до фантастичното, с еднаква вероятност. Тя просто не съзнаваше това. Бърн нямаше представа коя е. Не знаеше нищо за нея, за живота й преди мига, в който бе влязла в стаята.

— Помниш ли колко се разстроих, когато разбрах, че Джуд е работил с Минго зад гърба ми? — каза тя замислено. — Знам, личеше си колко ме заболя.

Тя млъкна и когато отново заговори, гласът й беше тих и кротък, като че се боеше да продължи.

— Да работиш под прикритие с един партньор е по-сложно, отколкото можеш да си представиш. Това е клише, знам, но с него бяхме близки в един много специален смисъл. Никой не може да го разбере, ако не го е изпитал сам. А малцина имат нужните качества за това.

На фона на шумоленето на дъжда думите й звучаха като изповед. Тя бе навела глава и почти бе опряла брадичка на коленете си. Очите й проблясваха в огледалото, втренчени в него изпод кичурите тъмна коса.

— Това, което с Джуд търсехме един в друг и си давахме един на друг през последната година, бе като саможертва. Бяхме скъсали всички спасителни въжета, за които хората се държат, и падахме в свободен полет. Против всички свои инстинкти се бяхме вкопчили във вярата, че другият ще чака там, в края на полета. Бяхме си верни до смърт.

Тя се прокашля и продължи да гледа Бърн.

— Но такова доверие си има цена. То завинаги променя нещо в теб.

Дъждът се усили. Нямаше никакъв вятър и капките падаха право надолу, шибаха листата на лавровите дървета под прозореца и трополяха по паважа.

— Исках да го знаеш. Бях ти казала, че можеш да ми имаш доверие, а…

Гласът й замря. Не можеше да намери сили да го каже направо, а това не беше типично за нея.

— Не бих постъпила така с Джуд. Никога. Не трябваше да постъпвам така и с теб.

Тя млъкна и Бърн имаше чувството, че се издига над леглото сред шумоленето на дъжда.

— Казвам ти всичко това… — заговори тя, като заряза огледалото и се обърна право към него — … защото… оттук нататък ще става още по-трудно. Искам да знаеш… че ще ти бъда вярна така, както бях и на Джуд. Готова съм да тръгна срещу инстинктите си… и да те чакам в крайната точка на свободното падане.

Продължаваше да го гледа. Беше толкова близо до него, че можеше да протегне ръка и да докосне лицето й. Не знаеше какво да каже. Току-що му бе обяснила, че е била готова да рискува живота му, за да разбере дали той може да мине за Джуд. А после, почти веднага, му се бе врекла във вярност, заместваща предаността към идеите, които й бяха дали възможност да го предаде. Първото откровение бе шокиращо; второто изглеждаше безразсъдно.

Дъждът спря също така внезапно, както бе започнал. Тишина. И после — звук от отцеждащи се капки, като далечен шепот от света на мълчанието.

— Какво, за бога, очакваш да отговоря? — попита той.

Странно, но не беше ядосан. Просто не знаеше какво да каже. Въпреки всичко й вярваше. Вярваше както на предателството й, така и на засвидетелстваната лоялност. Смущаваше го само фактът, че бяха заявени почти едновременно.

Тя отпусна колене, изви тяло и стана от леглото. За миг постоя с гръб към него, после седна на стола до нощното шкафче с разтворени крака, мушнала ръце в набралата се между краката й рокля, все още разкопчана до кръста. Гледаше към прозореца. Силуетът й бе светлосин на фона на мократа светлина.

Градът бе изчезнал, а вселената бе просто една подгизнала тъмнина, докъдето въображението можеше да стигне.