Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (35)

35

И двамата чуха проскърцването на бравата, но не можаха да реагират, преди вратата да се отвори. Двама мъже влязоха вътре с готови за стрелба автомати, макар и не насочени към тях. Сузана започна да закопчава предницата на роклята си, а единият от тях им даде знак с ръка да запазят спокойствие.

Мазен Сабела мина през вратата между тях.

— Извинявам се, че нахлуваме така. Съжалявам.

Държеше хартиен плик.

Един от бодигардовете му хлътна в банята и бързо излезе.

— Нося ви кафе — каза Сабела и им подаде илика. — И сладкиши.

Беше със същите дрехи като на срещата с Бърн. Бяха малко поомачкани.

Бодигардът се приближи до гардероба и го отвори. После коленичи и огледа под леглата.

— Какво става? — попита Бърн.

— Трябва да поговорим — отвърна Сабела. — Добре си се справил с прикритието. Улицата е чиста. — После се обърна към Сузана: — Телефонът ти, ако обичаш.

Тя взе чантата си, извади телефона и го подаде на Сабела, а той — на втория бодигард, който го изнесе от стаята.

— Ще ти го върнем — каза Сабела. — Просто не искаме никой да ни чува. — Огледа се. — Ще говорим тук. — После отново се обърна към Сузана: — Боя се, че трябва да сме сами. Хората ми ще те заведат да хапнеш отсреща. Ще те виждаме през прозореца.

Мълчание.

— Веднага ли? — попита Сузана.

— Да, ако обичаш.

Като хвърли на Бърн поглед, който не му каза нищо, тя си обу обувките, взе си чантата и излезе от стаята заедно с двамата мъже. Бърн и Сабела останаха сами.

Сабела заобиколи леглото и седна на стола, на който Сузана бе оставила чантата си. Отвори хартиения плик, извади едната пластмасова чашка с кафе и я сложи на шкафчето, а до нея — парче кейк. Другата чаша остави за себе си.

Бърн мина край леглото и през прозореца погледна надолу, където Сузана пресичаше улица „Пасадо“. Кафенето бе ярко осветено. Сузана отиде да си избере нещо от витрината. Единият от мъжете седна, другият остана отвън на улицата, по която се стелеше лека мъгла.

Бърн седна на леглото, взе чашата с кафето и отхапа от ронливия сладкиш. Стомахът му стържеше от глад. Какво, за бога, предстоеше да се случи?

Сабела отпи от кафето си и погледна Бърн с големите си тъмни очи с отпуснати клепачи. Бяха зачервени, с тъмнокафяв ирис, преливаш в зениците. Бърн се опита да преглътне, но хапката бе твърде суха и заседна на гърлото му. Отпи глътка кафе. Шоуто беше на Сабела. Нека той се погрижи за встъпителната сцена.

— Съвсем сами сме — каза Сабела. — Никой не ни слуша. Само двамата. Хората ми не ни чуват. Твоите хора — също. — Той го посочи с чашката. — Сами сме.

Бърн го погледна, мъчейки се да преглътне. Сабела отвърна на погледа му.

Какво ли си мисли човек като Сабела в такъв момент? Дали мисли стратегически, опитвайки се да предвиди реакцията на Джуд на това, което щеше да чуе, а и своята собствена ответна реакция? Дали този момент на колебание е момент на съмнение? Какво ли си мисли, докато отпива от кафето си и наблюдава как Бърн се опитва да прикрие факта, че едва не се е задавил с тази хапка и че се вцепенява от ужас при мисълта, че дръзката му лъжа е разкрита от тези жестоки хора, които са видели и използвали всички възможни средства за унищожение и оцеляване.

— Джуд контрабандистът — каза замислено Сабела.

Седеше на стола с права облегалка като на трон, с вид на самоуверен и проницателен владетел. Разтворените крака и изправеният гръб придаваха на позата му упорита решителност. От разкопчаната на гърдите риза се показваха къдрави черни косми, а черният армейски часовник на китката му — същият като на Байда — отброяваше изтичащите часове.

— В Сиудад дел Есте разговаряхме за много неща, нали, Джуд?

Бърн кимна. Искаше да бъде Джуд. По-умен от Бърн. По-хладнокръвен от Бърн. С възгледи за света, които го правят невъзмутим, с цинизъм, който Бърн никога няма да може да разбере.

— Знаеш ли какво си мисля. Джуд? — Очите на Сабела бяха бдителни, но лицето му бе застинало неподвижно поради сериозността на играта и високия залог в нея. — Мисля, че знаеш… кой точно е Гази Байда. — Той млъкна, оставяйки изненадата да свърши своето в тишината. Не е просто някой, който иска да прекара през границата двайсет килограма стока в кашон. А ти не си просто контрабандист, на когото му е все едно каква е тя, стига да не е дрога. Не си просто някой, който се опитва да отърве кожата и иска да спечели куп пари.

Сабела взе чашата и леко духна в кафето, без да откъсва очи от Бърн. Но не отпи.

— Мисля, че познаваш Гази Байда… доста добре, Джуд. Познаваш мириса на дъха му, начина, по който възприема цвета на светлината, начина, по който опитва храната си, начина, по който мрази. Мисля, че знаеш и най-малките подробности, свързани с него. Запомнил си ги от досиетата. Знаеш кой номер обувки носи. Знаеш с кои жени е спал. Знаеш марката цигари, които пуши, и по колко цигари пуши на ден.

Бърн отпи от кафето си. Усети как по челото му избива пот. Забеляза смътни сенки зад Сабела и мъглата, пълзяща по улицата. Чувстваше се извън себе си, като душа, отделена от тялото.

Сабела повдигна брадичка в знак на потвърждение и продължи.

— Знаеш също така, че не сме открили нищо за теб, приятелю. За теб знаем, че си Джуд Телър. Художник. Контрабандист. Спал си с безброй жени. Самотник. Човек в сянка. Може би озлобен.

Сабела отпи от кафето си. Преглътна и кимна на себе си.

— Но Байда те подушва, Джуд. Усеща гнилото в теб. Не му пука, че не може да докаже някои неща. Просто знае каквото знае. Гази не е глупак.

Лицето му не се промени. Не мигаше. Гласът му бе странно спокоен, замислен и равен.

— И каква е целта? — попита Сабела. — Искат да го ликвидират? Ти ли си човекът? Ти ли си този, който ще свърши работата? Какво, моментът ли не е подходящ? Или мястото? Мексико го прави малко по-трудно, нали? Може би не трябва да изглежда като убийство. ЦРУ не иска да се забърква в скандални убийства в толкова близка страна. Значи се налага изработването на сложен план. Това иска време. Не е лесно, а?

Бърн наблюдаваше лицето на Сабела. Разбра какво става. Сабела го подлагате на проверка чрез свой собствен вариант на детектора на лъжата. Беше виждал този изпитателен и проницателен поглед много пъти на лицето на Алис — пронизващия поглед, който вижда невидимото и чете нечетливото; поглед, който прониква в главата и дори в сърцето ти и открива лъжата. След повече от двайсет години на бягство и укриване цялото същество на Сабела се бе превърнало в трептящ детектор на лъжата. Това несекващо трептящо жужене вътре в него, настроено да улавя всяка неискреност, го бе запазило жив. Бърн си спомни докладите, които беше чел за проникновените разговори между Джуд и Сабела още преди появата на Байда. Невероятно.

— Не знам — каза Бърн. — Но мисля, че тук има някакво огромно недоразумение.

Нещо в лицето на Сабела се промени едва доловимо и толкова незабележимо, че Бърн не бе в състояние да го опише. Но разбра, че Сабела току-що е получил отговора, който е очаквал през цялото време.

Сабела се наведе напред и сниши глас.

— Гази Байда предлага сделка.

Бърн преглътна. Не можа да се сдържи. Толкова се смути, че дори не се сети да отпие от кафето, за да го прикрие.

— Сделка — повтори той като ехо.

Какво общо имаше той с това? Беше изгубил ума и дума. Не бе в състояние да съчини какъвто и да било смислен отговор.

— Иска да го убиеш — каза Сабела. — Да го отървеш от мизерния му живот. В замяна ще пощади десет хиляди американци.