Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (2)

2

Четири часа по-късно тексасецът беше сам. Намираше се в друга част на града, разпрострял се върху огромно пространство, безкрайно далеч от прекрасния парк в Поланко. Да си самотен гринго тук, сред лабиринта от стари, тесни, мръсни и криви улички без дървета, бе равносилно на самоубийство.

Бе в Тепито — квартал близо до центъра, който съществуваше повече от пет века и често преживяваше с изхвърленото от останалата част на града. Жителите му от векове се женеха само помежду си. Имаха силно развито племенно чувство като циганите и за тях останалият свят се състоеше от натрапници.

Денем сергиите на незаконните улични търговци просто блокираха достъпа до магазините. Местата на тротоара се „купуваха“ от корейски гангстери, които въпреки затвореното битие на квартала бяха узурпирали контрола върху институционализирания бандитизъм в Тепито. Мексико бе на трето място след Русия и Китай в търговията с пиратски стоки. Всички стоки — от презервативите до хайвера — се продаваха с фалшиви етикети. Тепито бе пулсиращото сърце на контрабандната търговия.

Бе взел такси, но в един момент шофьорът отказа да продължи по-нататък. Тексасецът слезе от колата и продължи пеш из лабиринта.

От време на време спираше в нишите пред портите, около които миришеше на урина и древен камък. Напрягаше слух. Потеше се въпреки факта, че Мексико Сити с разположен в долина с надморска височина 2200 метра, заобиколена от почти два пъти по-високи планини, и нощите тук винаги са студени. После тръгваше отново.

Улица „Самара“ тънеше в тишина. Встрани от утъпканата ивица тя вонеше ужасно дори през деня — смрадта на каналните нечистотии се смесваше с миризмата на пържен лук и прах. Плоските фасади на къщите бяха голи, без никаква украса. От време на време, докато крачеше през жълтеникавите сенки, отблясъците от телевизионни екрани просветваха през процепите на щори или се отразяваха от таваните на стаи на втория етаж с отворени прозорци. Дочуваше откъслечни патетични гласове от сапунени сериали или невъздържания смях от някоя комедия. Но през повечето време чуваше единствено стъпките си, които хрущяха приглушено по ситните камъчета. Обувката му попадна върху нещо меко и миг след това той долови острия мирис на животински изпражнения.

Трябва да е тук някъде.

Изведнъж на няколко метра пред него се отвори врата и в смътната светлина се появи силуетът. Човекът вдигна ръка, давайки знак на тексасеца да влезе. Макар никога да не се бе срещал с екипа в Тепито, той знаеше какъв е редът. Обърна се и влезе.

Голата крушка на тавана хвърляше мъждива светлина в помещението. Той вдигна ръце, докато кореецът го опипваше за оръжие. Пазачът бе облечен в безформена риза и спортни обувки. Носеше през рамо карабина М16 с рязана цев.

Последва го в тъмна стая и оттам — във вътрешен двор. Същата жълтеникава светлина като на улицата. Дворът бе обрасъл с хилави бананови палми. Имаше и други стаи, някои с тъмни, други с едва мъждукащи прозорци. Втори кореец се присъедини към тях, а откъм сенките изникна късокосместо куче и започна да души краката и ръката му с влажния си нос единственото мило същество, което щеше да срещне през тази нощ. Стигнаха до външното стълбище и се заизкачваха нагоре.

На втория етаж свърнаха по коридора и стигнаха до друга врата, пред която също стоеше пазач. Влязоха, прекъсвайки съсредоточения разговор на трима мъже, насядали около малка дървена маса. Нито един от тях не беше кореец или американец. Нито пък мексиканец.

— Джуд — обяви мъжът, който седеше с гръб към вратата, след като се обърна да види тексасеца. Казваше се Ахмад. Когато се изправи, за да си стиснат ръце, по лицето му нямаше и следа от усмивка, а очите му се впериха в новодошлия с болезнена сериозност. Нещо не беше наред.

— Халил — поздрави тексасецът, кимвайки към мъж на неговата възраст, който седеше срещу Ахмад.

Халил не се бе бръснал от няколко дни и изглеждаше недоспал. Беше намръщен и не протегна ръка.

Третият на масата бе непознат. Седеше срещу празен четвърти стол. Тексасецът го погледна самонадеяно, показвайки, че очаква да чуе име. Това бе игра и беше важно как я играеш.

Онзи дори не го погледна и очевидно нямаше намерение да се представя. Бе с хлътнали бузи, с мургав нездрав цвят на кожата, плешив, със слаби тесни рамене, поради което главата му изглеждаше несъразмерно голяма за тялото. В дълбоката гънка в дясното ъгълче на устата му имаше тъмна бенка с големината на стафида. Без да вдига очи, той се наведе напред и отпи глътка чай от чашата пред себе си, като я държеше за ръба, не за дръжката.

— Моля — каза Ахмад и посочи четвъртия стол. — Заповядай при нас.

Тексасецът седна. Двамата корейци останаха в стаята, макар и да не ги виждаше — бяха зад гърба му. Тримата на масата пиеха познатия силен и сладък чай, но никой не му предложи чаша. Тревожен знак, от който отново го изби пот.

Настъпи мълчание. Халил също извърна очи, но Ахмад продължаваше да го гледа със сериозно изражение.

— Лоши новини. Джуд — обади се той с неподправена печал в гласа.

Двамата се харесваха и всъщност се бяха сближили по един доста неестествен начин. Приятелство по неволя — още едно умение, което тексасецът бе усвоил до съвършенство, изкористявайки прекрасното човешко постижение в служба на уж по-висша кауза.

Халил вдигна очи и двамата с Ахмад мълчаливо се втренчиха в него. Третият мъж продължаваше да гледа надолу.

— Всичко свърши, приятелю — каза Ахмад. — Ние знаем.

Не беше го предвидил. Бе очаквал друго. Винаги бе имал опасения. Но това… Не бе го очаквал.

Някак си събра сили да не изпадне в паника и да хукне към вратата. Намръщи се и ги изгледа с безмълвно недоумение. Но преди да успее да се овладее, преглътна. По дяволите. Това бе равносилно на признание. Усети, че нещо докосва крака му, и наведе очи. Кучето го бе последвало по стълбите и сега седеше и го гледаше. Чакаше, както и останалите в стаята.

Извърнат настрани, непознатият мъж се изкашля и прочисти гърлото си, после побутна с език изпълнилата устата му храчка.

Мамка му. Сърцето на тексасеца спря да бие. Просто застина в гърдите му. Светлината в стаята намаля… Не, само не това. Не искаше да припада.

— За какво говорите? — успя да произнесе той, но бодряшката непринуденост в гласа му прозвуча неубедително.

Непознатият рязко вдигна глава, скочи на крака и се изплю с такава сила, че тялото му се залюля. Храчката прелетя през масата и се лепна в ъгълчето на устата на тексасеца.

Преди да успее да реагира, някой сграбчи ръцете му изотзад и ги изви, при което счупи единия му лакът. Тексасецът изкрещя, без да съзнава, че някой увива китките му с тиксо, а друг връзва глезените му за предните крака на стола. Трети стискаше главата му с ръце, облечени с гумени ръкавици.

Плешивият мъж удари с длани по масата, при което чашите с чая се разбиха на парчета. После се наведе напред и с изкривено от ярост лице, без да отдръпва ръце от лепкавата течност, която се стичаше от ръбовете на масата, изкрещя:

— Jasus! Jasus!

Тексасецът чу как зад него се отваря и затваря врата, после приближаващи стъпки. Някой остави нещо на пода. Глухо тупване. Пред него застана мъж, който държеше два електрически кабела с оголени краища. Беше облечен в горнище и долнище от различни анцузи. Ципът на горнището бе разкопчан и разкриваше косматия му корем.

Когато кабелите докоснаха врата му от двете страни, сякаш бомба избухна в гърлото му. Помисли, че главата му се е откъснала от тялото. Но това бе само илюзия. Не и усещането, че се е напикал.

Непознатият, който го беше наплюл, тръсна глава с широко отворена, голяма като на павиан уста, блеснали очи и изпъкнали като огромни виолетови червеи вени на врата.

Всички бяха на крака. Изведнъж Ахмад разпери ръце, като че дирижираше оркестър, и мозъкът му се пръсна на всички страни от изстрела на пистолета в протегнатата ръка на Халил. Това бе краят на Ахмад.

Отново допряха кабелите, този път точно в ушите му.

Тишина.

Непознатият го възседна с разкривено лице и гротескно извито нагоре дясно ъгълче на устата. Едното му око, мъничко като на свинче, се въртеше във всички посоки. Другото бе облещено и огромно.

Тексасецът усети, че онзи бърка в устата му. За миг му се стори, че целият се е намъкнал вътре, тъй като не го виждаше, а само го чувстваше да се движи из нея.

После непознатият вдигна нещо пред очите му, като го мушкаше бясно с ножа си, за да му го покаже. След това го заудря през лицето с него, още веднъж и още веднъж.

Но тексасецът вече се давеше и малко го интересуваше какво прави онзи. Трудно е да се удавиш в собствената си кръв, колкото и много да е тя. Откри, че удавянето не е постепенен процес, както си бе мислил. По-скоро е нещо, което ту спира, ту се възобновява. Задушавайки се от потока кръв, той изгуби съзнание; после се изкашля, изригна фонтан от кръв и се върна към жестоката действителност.

Опита се да умре, но остана разочарован, като разбра, че това не става по желание. Премина отново през целия цикъл. После помириса изпражненията, несъмнено неговите собствени, и се изненада от чувството на тъжно, дълбоко неудобство.

След това, тъкмо когато започна все пак да умира и почувства, че краят е близо, видя мъжа с изкривеното лице да хвърля на кучето онова, което бе размахвал и мушкал в беса си. Гладното мършаво животно се спусна към него и с изгърбени плешки и огромно усилие на протегнатия врат го погълна наведнъж.

Едва тогава тексасецът осъзна, че онзи му е отрязал езика.