Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (56)

56

Решен да не позволи на никого да забележи, че животът му се с променил, Бърн веднага прие няколкото поръчки, които го чакаха. На онези, които го попитаха къде е бил тези дни, той отговори, че си е взел непланирана кратка почивка, малко бягство от пренатоварения график. Нараняването на крака си обясни с падане, докато е работил по пристана. Сузана бе представена като стара приятелка от Гуернавака. Разбира се, на Дана и Филип Ло щеше да даде по-добро обяснение, но времето и приятелството щяха да се погрижат за това.

Бърн започна работа по пристана веднага щом можеше да стои на крака. Не му беше лесно да реди камъни с разкъсан бедрен мускул и отначало просто си губеше времето. Двамата със Сузана ставаха по изгрев-слънце, пиеха кафе на терасата, после обличаха банските си, слизаха до водата и започваха да мъкнат камъни до купчината, която той щеше да залее с бетон. След като слънцето се вдигнеше, те прекратяваха работа и отиваха да поплуват в заливчето.

Алис поднови посещенията си в ателието и за изненада и облекчение на Бърн тя прие присъствието на Сузана спокойно. Той се страхуваше, че най-малкото ще има период на приспособяване, но всъщност Алис я възприемаше като интересен предмет, наскоро появил се в ателието на Бърн — екзотична мидена черупка или идеално гладък речен камък. Алис обичаше да я наблюдава и да се върти около нея.

От своя страна Сузана прие съвсем нормално чудатото и жизнено момиче още от самото начало. Тя като че по-добре от Бърн схващаше смисъла на неясните брътвежи на Алис. Дори й доставяше удоволствие да им отговаря с нещо като напевно гукане на гълъб, вмъквайки по някоя и друга дума на испански, което забавляваше Алис и често я караше да се залива от смях без видима причина.

В дните, когато Алис идваше, отиваха в ателието, където Бърн работеше, а Алис и Сузана четяха и слушаха музика. Следобед двете отиваха да плуват в заливчето, докато Бърн продължаваше да работи. Понякога, когато Дана идваше да вземе Алис, тя също обличаше бански и се присъединяваше към тях, после оставаше за чаша вино.

Но късните следобедни часове принадлежаха изцяло на Бърн и Сузана. Той често готвеше на терасата по залез-слънце, после отново плуваха в заливчето, докато над езерото се свечеряваше. След това си приготвяха питиета, сядаха на шезлонгите и съзерцаваха лодките във водата на фона на пръснатите по брега светлини.

През тези часове разговаряха за преживяното. Постепенно разказаха един на друг всичко за живота си, добавяйки своите малки откровения като камъчета към мозайка, която се подреждаше бавно, късче по късче, споявани с проникновение и разбиране. Беше несъзнателен процес, който ги сближи повече, отколкото бяха очаквали.

Но нощите на Бърн бяха неспокойни. Не можеше да спи повече от два часа, сънуваше кошмари и се будеше плувнал в пот. Отново и отново се сепваше в съня си в мига, в който кръвта на Мондрагон плисваше по лицето му. Отново и отново късчета от мозъка на Карлета де Леон попадаха в очите му, а лицето на Джуд — неговото собствено лице — се появяваше ту на главата на Кевърн, ту на Мондрагон, ту на Байда. Отново и отново виждаше във въображаеми огледала отражението на безликата глава на Мондрагон вместо своето. Това се случваше толкова често и толкова живо, че Бърн започна да се страхува да се поглежда в огледалото дори когато беше буден.

Но с времето кошмарите постепенно изчезнаха. Когато горещината на късното лято бавно премина и ослепителната августовска светлина отстъпи на мекотата на септември, Бърн започна да гледа на събитията от Мексико Сити от по-далечна перспектива и това му донесе известен покой. Но нямаше да се справи без Сузана. Тя бе неговият ангел хранител, дошъл да му дари душевен мир.

В края на втората седмица от септември се наложи майката на Дана Ло да се подложи на сърдечна операция в Чикаго и Фил и Дана заминаха да прекарат няколко дни при нея. Алис остана при Бърн и Сузана. Времето бе задушно и облачно заради сезонната тропическа буря, която се движеше по крайбрежието на Луизиана и тласкаше пред себе си тежки дъждовни облаци. Беше валяло няколко дни, после през равнините премина студен фронт, който измести областта на ниско налягане обратно към океана. Температурите паднаха до 25 градуса, небето се изчисти и грейна в безоблачно синьо. Беше първата прохлада след смазващите горещини и хората се изпълниха с надежда, че летните жеги отминават.

Бърн прекара петъчната сутрин в разговор с единствената оцеляла свидетелка на въоръжен грабеж, завършил с тройно убийство. Бе обещал на детективите, които бяха пристигнали от Далас с жената, че до понеделник ще направи серия от рисунки на убийците. Възнамеряваше да работи и през двата почивни дни.

Към седем часа, когато сенките покриха терасата и края на водата, Бърн запече пресни зеленчуци и следвайки инструкциите на Сузана, приготви camarones al ajillo — печени скариди с чесън и люти чушлета. Докато вечеряха, гледаха залеза над отсрещния бряг. След като разчистиха масата, се върнаха в ателието, където Бърн отново се зае с работата си, а момичетата приготвиха картите за любимата на Алис игра и си пуснаха подбрани изпълнения на Дюк Елингтън.

Към 21:40 Сузана ги накара да погледнат почти пълната луна, издигаща се над хълмовете на отсрещния бряг на езерото. Бърн угаси лампите в ателието и те седнаха на канапето, за да се насладят на една от най-красивите гледки край езерото. След малко Бърн забеляза, че Алис е задрямала.

Сузана наля по чаша джин за себе си и за Бърн, после застана до стъклената стена, облегна се на перваза и се загледа в окъпания в бледа светлина пейзаж. Бърн изгуби представа за времето, но саксофонът на Чарли Хейдън тъкмо започваше „Цвете на страстта“, когато долови, че нещо в стаята се е променило. Погледна Сузана, която бе обърнала глава към него. Дясната половина на лицето й бе осветена от луната.

Внезапно го обля топла вълна на безпокойство.

— В заливчето има лодка — каза тя с нотка на учудване, сякаш сама не вярваше на очите си.

Алис, чувствителна към гласовите нюанси, се събуди и в лунната светлина, заливаща стаята, Бърн видя лицето й.

— В заливчето ли? — попита той. — Не на носа?

— В заливчето — отговори тя. Учудването й бе заменено от тревога.

Доловила безпокойството им, Алис се изправи. Бърн взе дистанционното и спря музиката. Алис стана от канапето.

— Виждаш ли някого? — попита той, докато Сузана бавно крачеше покрай стената.

— Не, само лодката. Моторница.

Бърн и Алис отидоха при нея до прозореца, където лунната светлина създаваше илюзията, че лодката плава във въздуха на две педи над водата.

— Позната ли ти е? — попита Сузана.

— Не.

— Ако видя синьо дърво, и аз не бих го познала — прошепна Алис и хвана ръката на Сузана.

— Вратите! — каза Сузана.

Но Бърн вече бе изтичал навън. Зад себе си чу шум от отваряне и затваряне на чекмедже на шкафа, който беше на около метър от вратата на ателието, извеждаща на терасата.

— Не трябва… Не трябва да отваряме очи, за да не изплашим певците — чу той Алис да шепне.

Бе слязъл по стълбите и тичаше към вратата на коридора за вътрешния двор. В същото време Сузана се приближаваше съм вратата, която водеше към терасата. Точно когато Бърн протегна ръка към бравата. Сузана изсъска:

— Пол!…

Изведнъж и двете врати се отвориха рязко и ги блъснаха обратно в стаята. Бърн залитна назад, падна върху стъпалата и се претърколи на пода пред работните маси. Алис изпищя, когато Сузана политна към нея. Двете жени се олюляха, преобръщайки столове, масичката и настолната лампа.

Мъжки глас изкрещя нещо на испански. Алис извика в отговор. Последва втори крясък на испански.

Тишина.