Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (13)

13

Вашингтон

Вече бе тъмно, когато Гордън спря на паркинга пред евтиния мотел край магистрала „Джеферсън Дейвис“ близо до летище „Рейгън Интернешънъл“. Заключи колата и влезе вътре, където завари Кевърн в душния сумрак на коктейлбара. Беше се настанил в относително тихо ъгълче, въпреки че ужасната електронна музика проникваше навсякъде. Гордън побърза да си поръча уиски и сода, а Кевърн почука по масата, за да му донесат още едно от онова, което пиеше. Гордън искаше час по-скоро да приключи с него.

— Кога е полетът ти? — попита той.

Кевърн погледна дебелата си китка.

— След няколко часа.

Беше облечен в бяла риза с къс ръкав, разкриваща косматите му мускулести ръце, положени върху масата.

— Добре — каза Гордън. — Имаш разрешение за старт. Операцията с Бърн е одобрена. Но ти казвам, че доста се поизпотиха, докато постигнат съгласие. Имаше спорове, и то доста разгорещени. Голяма мъка беше.

Кевърн кимна.

Гордън се взря в него в странната синкава светлина, изпълваща бара. Беше ужасно задушно. Господи.

— И… как се оправи с кашата на Мондрагон в Тепито? — попита Кевърн.

Гордън не трепна.

— Никак.

Кевърн беше непроницаем като сфинкс, но Гордън знаеше, че разбира смисъла на две от решенията му. Първо, беше осигурил на Кевърн необходимото време. Официалната версия бе, че ударът в Тепито е свързан с дрога, и тя щеше да си остане такава. Ако екипът на „Проливен дъжд“ бе научил истината, щяха да прекратят операцията. Второ, единственият начин Гордън да получи разрешение за операцията „Бърн“ бе да не казва на групата, че Кевърн вече я е започнал преди малко повече от месец.

Гордън бе прикрил Кевърн на два пъти и два пъти бе излъгал групата. Кевърн му беше длъжник. Но всяка монета има и обратна страна.

— Кажи сега как всъщност стоят нещата — каза Кевърн.

Гордън започна без предисловие.

— Ако истината за клането в Тепито или за това, че си започнал операцията „Бърн“, някога излезе наяве, ще отричам, че съм знаел нещо. Ще се закълна в съда. Ще се закълна пред специалната комисия по разузнаването. Ще подпиша всички необходими документи. Ти сам прекрачи в празното пространство, Лекс, и каквото и да ти се случи впоследствие, ще трябва да се оправяш сам.

— Благодаря ти, Горди — каза Кевърн. Иронията в гласа му не остана незабелязана за Гордън. — Ето това му е хубавото да си тук, във Вашингтон, нали?

Гордън чакаше обяснението, което знаеше, че Кевърн е приготвил за него.

— Значи смяташ, че моят малък план може и да проработи все пак? Мръсна работа, така си мислиш, нали? Долнопробна, но пък знае ли човек, може и да даде резултат. Ако това стане… Е, тогава всички тук ще кажат: „Дявол да го вземе, стария Горди още си го бива! Ако ти трябва човек за поверителни операции, обади се на Горди. Абе я да вземем да го повишим!“. От друга страна, ако работата се прецака, никой не може да те обвини. Твоят човек е убит, за бога. И ти си измислил начин да се опиташ да спасиш операцията. Какво героично усилие, по дяволите! Ще получиш потупване по рамото.

Кевърн не се усмихваше. Гордън нямаше намерение да му отговори. Отдавна бе научил, че мълчанието може да се тълкува по различни начини. Отпи глътка от уискито си.

Кевърн, все със същия сериозен вид, отпи от своето питие.

Гордън усети миризмата на уиски в дъното на ноздрите си.

— Все пак съм длъжен да те предупредя — каза Гордън. — Трябва да озаптиш Мондрагон. Групата напоследък е доста сговорчива по отношение на изпълнителите, с които работим, но ми се струва, че Мондрагон малко злоупотребява с търпението им.

Кевърн изсумтя шумно, сякаш бе подложен на натиск.

— Пука ми за тяхното търпение — каза той.

— Виж какво. — Гордън понижи глас и се наведе напред. — Тези хора са от Националния съвет за сигурност, за бога. Ако направиш някоя глупост, ще се ядосат и ще те окачат на въжето да съхнеш така, че топките ти ще се сбръчкат като във фризер.

Дебелият врат на Кевърн като че се изду още повече в усилието му да сдържи гнева си.

— Кобалт шейсет — изсумтя той. — Цезий сто трийсет и седем. Плутоний. И това са само дреболиите. Съмнявам се Байда да си е направил труда да организира нещо сложно. С тия работи сме се сблъсквали… по дяволите! — Той поклати глава. — Дори не помня колко пъти. Разузнаването има информация за нещо по-мащабно. Смятаме, че го подготвя от почти две години. Което говори за сериозна организация, за нещо сложно. А сложното означава голямо. Пикая на всичките от Националния съвет за сигурност, ако ще ми пречат да вкарам Пол Бърн при Гази Байда, защото алтернативата не е нищо друго, освен провал. И ако Мондрагон може да ми помогне, не ми пука какви ще ги върши, още по-малко ми пука за търпението на дебелите задници от Вашингтон.

Това бе точно от ония ситуации, които влудяваха Гордън. Информацията за Гази Байда бе мрачна и плашеща, като слуховете за звяр, който се промъква към теб през нощта. Ако не реагираш на слуха, а той се окаже верен, тогава с теб е свършено и ще загинат толкова много хора, че историците ще трябва да пренапишат историята на столетието.

Но ако реагираш, то ще е с пълното съзнание, че единственият начин да спреш приближаващия звяр с да изпратиш свои собствен звяр, който да го пресрещне в нощта. Твоят звяр трябва да е хранен, отглеждан, глезен и ухажван като приятел, когото уважаваш. Трябва да го уговаряш и подстрекаваш. Трябва да се приближиш достатъчно до него, за да усетиш топлината и да доловиш дъха му. Трябва да вършиш всичко това, знаейки отлично, че той с нищо не се отличава и не е по-добър от звяра, срещу когото го пращаш. С изключение на това, че твоят звяр не иска да те изяде, за разлика от другия.

— Слушай — каза Гордън. — Опитвам се просто да ти кажа, че теб те ценят, Лекс. Но репутацията може да натежи. Когато станеш прекалено тежък за ония момчета и когато решат, че вече не си струва усилието да те носят, просто ще те пуснат на земята. — Той млъкна, — не позволявай на Мондрагон да отиде твърде далеч. Има си граници.

— Не и за Гази Байда — отвърна с равен глас Кевърн.

Гордън не каза нищо повече. Бяха се въртели в този кръг безброй пъти. Всеки защитаваше своето мнение и изтъкваше колкото се може повече аргументи в своя полза. Ставаше напрегнато. Някои хора биха то нарекли баланс, при който никоя от страните не дава нищо на другата, но и двете взаимно се стараят да не изпаднат в крайност. Беше изтощителна, непримирима, безкрайна битка.

Той се размърда и смени темата.

— Кажи ми само едно — поинтересува се Гордън. — Питам просто от любопитство. Откъде, по дяволите, изрови черепа на Джуд?

— Един от корейците — отвърна Кевърн. — Преди да го убият при наркоакцията, имахме възможност да го поразпитаме. Оказа се, че тъкмо той е изхвърлил телата. Той и приятелчетата му. На едно сметище.

Кевърн млъкна за миг, за да остави събеседника си сам да се досети.

— Намерихме го — сви рамене той. — Под стар радиатор от камион и други боклуци. Полудивите кучета го бяха ръфали. Също и опосумите и котките. Беше на части, пръснати наоколо. Взехме каквото намерихме. Отначало не повярвахме на жълтия — мислехме, че това не е Джуд. После открихме главата. Плъховете я бяха оглозгали до кокал, но не бяха гризали костите. Чистичка като лабораторен образец. Знаех колко пломби има, така че… Застреляхме жълтото копеле още там и го оставихме на мястото на Джуд. Един вид размяна. Плъховете адски се зарадваха.

— Мамка му! — изруга Гордън и отпи още една глътка. — А жената, която занесе черепа на Бърн?

— Платихме й и изчезна.

Гордън премисляше чутото. По дяволите, та той не беше спирал да го премисля от мига, в който за пръв път чу плана на Кевърн. Когато го представи пред групата, онези зяпнаха, но колкото повече мислеха за него, толкова повече им се струваше като невероятна възможност. Особено на фона на ужасната алтернатива.

Един от решаващите фактори в полза на одобрението на плана бяха миналите успехи на Кевърн. Беше си спечелил уважение. И не само заради тях. След като премислиха всичко, в края на краищата групата застана на страната на дявола, когото познаваха, колкото и луд да беше, защото дяволът, когото не познаваха, бе далеч по-страшен.

— А идеята… да го направиш по този начин, като му изпратиш черепа на брат му? — попита Гордън.

— Казах ти — отвърна Кевърн. — Идеята бе да го подготвим емоционално, преди да се срещнем. Той е съдебен художник, Горди. Искахме да си поблъска главата, да възбудим любопитството му. Искахме да е мотивиран и да е набрал скорост, преди да отидем при него.

— Знам, знам, спомням си, но какво ще стане, ако вземе, че се уплаши?

Кевърн поклати глава.

— Не. Изключено. Според нас той много прилича на брат си. Ако на негово място беше Джуд? Съмняваш ли се как би постъпил той?

— Но нека само се запитаме: ами ако не е убеден? — настоя Гордън.

Кевърн го погледна в очите.

— Мондрагон ще го убеди.

Ето за това Гордън бе предупредил Кевърн. Исусе Христе, да сложиш един откачен начело на психологическа операция! Гордън погледна през масата и си замълча. С чувство на примирение той реши да остави Кевърн да прави каквото е намислил. След двайсет и четири часа — най-много четирийсет и осем — щяха да разберат. Дотогава нямаше да му се бърка.

— Добре — каза той накрая. — А партньорът на Джуд? Мехия ще трябва да подготви Бърн, нали? Предполагам, това ще предизвика известен стрес.

— Мехия си я бива. Точно затова ги подложихме на голямото изпитание в началото, не помниш ли? Тия двамата бяха сред най-добрите, които някога са се обучавали във Фермата. Малцина са като тях. Мехия ще направи каквото трябва, а то идва от мен. Взимаме я на борда.

Откъде намираха тия хора? Гордън бе наблюдавал петмесечното обучение на тези двама агенти, преди да ги включат в екипа на „Проливен дъжд“. Тогава то му се бе сторило ненужно тежко и той го бе отдал на прекаления ентусиазъм и престараване на момчетата от Фермата. Но това си беше тяхна работа и в крайна сметка Гордън бе оставил нещата изцяло в техни ръце.

Сега психологическата подготовка му се струваше добре планирана. Не искаше да мисли какво очаква Мехия и Бърн в опитите им да спасят операцията след смъртта на Джуд Лърнър.

— И последно, Лекс — каза Гордън, вдигна чашата си и я изпразни на един дъх. После я остави на масата, побутна я бавно, докато се допря до дебелата ръка на Кевърн, и я остави там. — Унищожавайки групата на Халил, не си дал възможност на Байда да научи, че Джуд е бил шпионин, но на мен ми се струва, че в същото време си си създал голям проблем. Преди всичко, как, по дяволите, ще разбереш кой е предал Джуд?

Стори му се, че забелязва сянка на колебание в очите на Кевърн, но кой знае, може би се лъжеше. Може би просто му се искаше да го забележи, за да се увери, че у Кевърн все пак е останало нещо, способно да го стресне.

— Работим по въпроса — отвърна Кевърн.