Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (45)

45

— Слушай, Мазен — каза Бърн обърнал гръб на площада. Приведе се над телефона, като че водеше личен разговор и не желаеше да бъде чут, после внимателно извади телефона на Кевърн от вътрешния джоб на сакото си. — У себе си имам кодиран мобилен телефон и сега го включвам, за да ме чуят всички. — Той прокара палец по трите бутона, както му бе показала Лупе. — Разбра ли ме?

— Да, добре — отвърна Сабела.

Бърн изчака да чуе прищракването, включването.

— Тук съм — обади се Кевърн.

— Така… Говоря и на двама ви — каза Бърн и по двата мобилни телефона. — И двамата ме чувате, Мазен?

— Да.

— Лекс?

— Да. Давай.

Гласът на Кевърн бе професионално равен. „Спокойно — сякаш искаше да му каже той. — Внимавай. Не позволявай на емоциите да объркат разсъдъка ти“.

— Лекс, трябва да те информирам, че…

— Знаем — прекъсна го рязко Кевърн. — Подслушвахме те през цялото време. В час сме.

Бърн се смая и ядоса, но нямаше време за това.

— Добре тогава — отсече той. — Ще изпратиш ли някого?

— На път сме.

Давай, давай, повтаряше си непрекъснато.

— Мазен, знам, че си на удобна позиция, откъдето виждаш отсамната част на площада. В стаите над аптека „Педрас“ ли си?

— Карай по-бързо — отговори Мазен.

Вбесен, Бърн продължи:

— Добре, тези хора на площада са на Висенте Мондрагон. Той държи Сузана и каза, че ще я убие, ако го издам или ако се свържа с моите хора. Очаква от мен да го доведа при вас. Не знам какво цели, но ние се опитахме да го спрем. В момента е прекъснал връзка с нас.

Бърн говореше бързо и объркано.

— Мазен, ти каза, че кръгът на възможностите е твърде ограничен и че ако се затвори, вече ще е твърде късно. Какво имаше предвид — някаква неотложна информация? Трябва ли да направим нещо?

Липсата на отговор бе най-изнервящото мълчание, на което някога бе свидетел. Имаше чувството, че във възприятията му е настъпила промяна — не в зрението или слуха, а в усета за хода на времето. Стори му се, че мълчанието на Сабела продължи цяла вечност.

— Мондрагон — каза най-сетне Сабела. В неговия глас също прозвуча нарастващото напрежение. — Да, това е добър избор, Джуд. Добър избор, защото не знаехме дали изобщо е още жив. — Напрежението в гласа му изчезна. Беше се овладял. Или това бе спокойствието на примирението? — Къде е Висенте сега?

Бърн му разказа как Мондрагон го е настигнал по пътя към Хардин Морена; за телефона, за разговора им и заплахите.

— Така че не знам къде е — добави той. — Предполагам, някъде наоколо.

— Да. Изчаква — съгласи се Сабела.

— Но Кевърн идва насам с хората си.

— Четирима сме — поясни Кевърн.

— Четирима са — каза Бърн на Сабела.

— Нямаме наши хора тук — каза Сабела и този път Бърн ясно долови примирението в гласа му. Но не точно примирение, по-скоро предусещане на съдбата, философско приемане на неизбежното без озлобление.

— Идваме на площад „Морена“ два пъти седмично. Правим го от година и нещо. Но само двамата. Процедурата е изключително сложна. Ходим там като двама анонимни столичани, нищо повече.

— Два пъти седмично?

— Гази идва при една жена — поясни Сабела.

Мамка му.

— Сега с нея ли е?

— Да.

— Без охрана?

Бърн не можеше да повярва. Въпреки че Кевърн му бе казал, смяташе, че някой би трябвало да помага на Сабела и Байда.

Това обясняваше защо Сабела познава площада така добре. Сигурно бе прекарал часове наред край прозореца, където и да се намираше той. Когато познаваш всекидневния ритъм на живота на някоя улица или квартал, започваш да различаваш кое там е обичайно и кое не. Едно ново лице или промяна в обстановката ти действа като сигнал за тревога.

Бърн информира Кевърн за положението на Байда и после попита:

— Къде си, по дяволите?

— На половината път.

— Виж, когато стигнете до Хардин Морена, аз съм…

— В телефона ти е монтирано проследяващо устройство, Пол. Знаем точно къде си.

 

 

— Много се бави — каза Кито, имайки предвид Бърн и това, че говори от уличен телефон. Седеше в мерцедеса на Мондрагон, паркиран в пресечка край Хардин Морена. Сузана седеше отзад с Мондрагон, а Кито — до шофьора, откъдето осъществяваше радиовръзка с хората си на площада. — Разговаря с Кевърн или Байда. Разказва им какво се е случило.

— Не знам — каза Мондрагон. — Но планът на Байда ще е сложен и заплетен. Ще си остави достатъчно пространство за проверка и потвърждение.

— Не си записва нищо — каза Кито.

— Байда не му е позволил — отговори Мондрагон. — Накарал е Бърн да наизусти маршрута и времето. Сега може би ги повтаря на Байда.

— Или им е изпял всичко — предположи Кито.

— Ако беше Джуд, да — отвърна Мондрагон. — Джуд би бил достатъчно откачен, за да поеме риска, че няма да я гръмнем. Но на Бърн не му стиска, не е толкова печен.

— Но много говори — настоя Кито.

Всъщност Мондрагон също се притесняваше, че Бърн стои толкова дълго на телефона. Кито май имаше право, по дяволите.

— Къде е Кевърн сега? — попита Мондрагон и се напръска с овлажняващия спрей.

— Току-що минаха край парк „Ундидо“.

— Чудесно — каза Мондрагон. — Ще изчакаме да стигнат до отбивката.

 

 

— Джуд — каза Сабела, нарушавайки мълчанието. — Стой там, където си. Ще оставя телефона за малко, но пак ще се върна.

— Какво? Да чакам ли?

— Просто не мърдай оттам. Стой на телефона. Говори с твоя човек. Ще се върна.

Бърн не можеше да повярва.

— Току-що остави телефона — каза той на Кевърн.

— Оставил е телефона? Какво означава това?

— Остави шибания телефон. Каза ми да продължа да говоря. Да не мърдам оттук.

— Мамка му, той се измъква — отвърна Кевърн. — Ще избяга, мамка му!

 

 

Човекът на Мондрагон в аптеката виждаше Бърн през витрината. Държеше го под око, докато обикаляше между рафтовете в малкото помещение. Отначало нямаше никой, после влезе една жена с дете — едно от ония деца, които те зяпват сериозно и мълчаливо и не можеш да ги накараш да отклонят вниманието си от теб по никакъв начин. Изнервяше го.

Аптеката беше с Г-образна форма и той зави в прохода към другия ред рафтове, за да се отърве от хлапето, без да изпуска Бърн от очи. Чудесно — списания. Потърси по-еротични корици и взе едно тъкмо в момента, в който от задната врата откъм вътрешния двор влезе друга жена.

Жената изглеждаше добре, под четирийсет, с небрежно вдигната нагоре тъмна коса. Носеше синя рокля с копчета отпред. Най-горното беше разкопчано. Бюстът й си го биваше. Той погледна към Бърн.

Жената тръгна право към него, очевидно също заинтригувана от списанията, но от изложените от другата му страна. Като прибра смутено полата си, тя се извини, а той отстъпи назад, за да й направи път. За миг, докато се изнизваше край него със скромно наведени очи, се оказаха лице в лице. Гърдите й раздвижиха въздуха буквално под носа му. Като премина от другата страна, тя се обърна с гръб към витрината, наведе се и затършува из списанията на най-долния рафт. Бърн остана в полезрението му, зад нея.

Позицията й не можеше да бъде по-добра за него. Трябваше само леко да мръдне очи, за да отмести поглед от Бърн към гърдите й, които под въздействието на гравитацията напираха да се изсипят от деколтето.

Изведнъж малкото момиченце отново се появи точно на пътеката зад жената и отново настойчиво го зяпна. Главата му едва се показваше над гърба на жената, сякаш бе закрепена отгоре.

Цици, дете, Бърн. Цици, дете, Бърн. Хлапето го вбесяваше. Жената повдигна няколко списания, за да надзърне под тях, при което гърдите й се залюляха. Момиченцето продължаваше да го гледа. Бърн говореше. Жената приклекна и мушна хубавичката си ръка по-навътре…

После хлапето измести втренчения си поглед над дясното рамо на мъжа, без да промени застиналото като камък изражение на лицето си.

Той не забеляза ръката, протягаща се през рамото му, за да закрие устата му, преди ножът да свърши работата си в гърлото му. Разбра, че умира. Жената се изправи и мина край него, все едно го нямаше. После той усети, че го влачат по пода.

Последното, което видяха очите му, бе немият налудничав поглед на момиченцето, което не побягна, не мигна и дори не трепна при вида на случилото се. Сигурно си мислеше, че да наблюдаваш убийство между рафтовете в аптека е нещо обичайно.