Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (9)

Седма глава

Старк бавно пълзеше през джунглата от боклуци, разбутваше ги и ги отместваше, докато намери пролука, където да не се чувства премазан от всички страни. Упражненията в атлетическия салон в Стейтвил бяха съхранили силата му, бяха го подготвили за предстоящата задача. Сега бе дошло време да напъне мозъка си, ако искаше да спечели желания трофей.

Първо да оцелее.

Само толкова. Студеният арктически фронт, който бушуваше от северозапад, бясно пореше езерото Мичиган. Подивелите в ураганен въртоп местни ветрове свистяха обратно на часовниковата стрелка и подкарваха влагата от езерото с безмилостните камшици на виелицата. Снежинките проникваха през мазилката и листовете винилово покритие, отъркваха се в намотките излишни проводници и злобно клъвваха кожата на Старк като зрънца замръзнал пясък.

Той се изправи и придърпа качулката на взетото от Колкинс яке, за да скрие главата си. На това те учат при тюлените. Пази главата топла и суха! Осемдесет процента от загубата на топлина става през главата. Изстиналият мозък спира да мисли правилно, изоставя те заблуден, объркан, залутан. Малко студ и хората започват да вършат глупости — събличат си дрехите или забравят какво трябва да направят.

Последното изобщо не притесняваше Старк. Той прекрасно знаеше това. А и беше достатъчно умен да оцелее, за да го извърши. След като завърза здраво качулката на главата си, той мушна ръце в затворническите си панталони и ги задържа върху слабините си. Изпъшка от допира на ледените си пръсти. Няма значение. Това беше начинът да оцелее, винаги беше правил така, точно това му спаси живота в Афганистан.

Когато е студено, най-напред не изпускай от очи главата си, така не спираш да мислиш. После не изпускай от очи крайниците си, ръцете и краката, така не спираш да се движиш. А после не изпускай от очи целта си.

Ако си затворник, замисляш своето бягство и изпълняваш замисъла си. Винаги има начин, стига да не спреш да търсиш. Дори когато го държаха руснаците в Афганистан, той беше намерил начин да се измъкне. Почти се задуши, кървеше до смърт, но го направи. Сравнена с онова, тази нощ не бе нищо особено. Единственият проблем беше Колкинс. Охраната сигурно вече е намерила трупа му. Аварийните сирени щяха да завият всеки момент. Колко ли време беше изминало, откакто камионът напусна главната врата? Десет минути? Най-много петнадесет.

Къде се намираше?

Нямаше никаква представа. Планът му се простираше само до вратата. После можеше само да гадае за възможностите. На излизане от Стейтвил шофьорът щеше да тръгне по Щатски път 53 за Илинойс, щатска магистрала север-юг, която минаваше през първокласна обработваема земя. На не повече от десет мили южно от него беше Междущатски път 80, от който на двадесет минути в източна посока се падаше пътят към Индиана. Но те знаеха всичко това.

Ако камионът поемеше на юг, Старк възнамеряваше да скочи, преди той да пресече Щатски път 30, а после да се насочи на запад и да заобиколи към целта. Но не стана така. Когато камионът спря на пресечката с Щатски път 53, Старк усети как рязкото потегляне го запрати надясно, докато шофьорът стремително завиваше наляво. Наляво беше север.

А тъкмо на север се беше запътил Старк. Искаше за възможно най-кратко време да се отдалечи възможно най-много от Стейтвил. Колкото по-далече стигнеш, толкова по-голям радиус трябва да претърсят и толкова по-малка е вероятността да те пипнат.

Със сигурност беше опасно да остане в камиона.

Нямаше да им е трудно да се сетят как е избягал. Но в кой камион? Дали всички камиони вървят по един и същ път, или всеки отива на различно бунище?

Нямаше никаква представа.

В едно обаче беше сигурен, че щяха да ги спрат всичките, и то скоро.

Въпросът беше как? Ако времето беше ясно, щяха да изпратят хеликоптери, които да прелитат района и да осветяват с мощни прожектори всичко, което се движи. Но бурята се усилваше и бе невъзможно да се лети толкова ниско. Нулева видимост, засилващи се ветрове. Значи нямаше да има хеликоптери. Оставаше им да блокират пътища.

Кога?

Скоро. Преследвачите ще дойдат от затвора някъде отзад, преди на помощ да им се притекат щатските сили на реда. Въпреки това той не искаше да насилва нещата. Не и в такова време. Снегът се лепеше по него дори тук, на камиона. А върху белия снежен екран щеше сам да им се поднесе на тепсия.

Със силен тласък Старк бе повдигнал клетката от боклуци достатъчно, че да се провре вътре и да направи грешка. Дотогава едно дебело парче разбита мазилка го бе защитавало от снега. Защитата обаче му струваше скъпо. Когато понечи да я отмести, плочата бе покрита с петсантиметров сняг. Допълнителната тежест върху и без това внушителната маса отпадъци го натискаше надолу.

— По дяволите! — изсъска той.

Напрегна всички сили и се надигна. Китките му трепереха от ярост срещу влудяващия капан, но нищо не помръдна. Сега главата му беше открита и той чуваше как шофьорът пее заедно с радиото. Една стара песен на Сам Кук, която майката на Старк непрекъснато въртеше на грамофона, докато улеите на плочата не се изтриха съвсем. „Така дрънчат мъжете, събрани от каторгата да бачкат на една верига, така дрънчат мъжете, събрани от каторгата да бачкат на една верига.“

Старк пое въздух, вложи цялата си сила и гняв в един тласък и напрегна ръце до счупване. Масата от боклуци се помръдна с пет сантиметра, а може и с по-малко. Старк успя да се повдигне, но с това движение се заклещи.

— По дяволите! — просъска отново.

Тежките ледени зърна сняг гризяха лицето му. Похлупакът явно нямаше да се открехне повече. Ако камионът спреше или направеше рязък завой, лесно щеше отново да се затвори. Ако държеше да се измъкне, трябваше да го направи през тази цепнатина.

Но как?

Отговорът изскочи внезапно и го порази. Разбира се! Като тюлен научаваш и това. Само за леководолази. Ако не можеш да минеш през някаква дупка, зарязваш кислородните бутилки, промъкваш се без тях и ги изтегляш след себе си.

Като се наведе възможно най-много, Старк свали ципа на неудобното яке на Колкинс и бясно се загърчи, докато издърпваше ръцете си от ръкавите. Развърза качулката, освободи брадичката си и бавно съблече дрехата.

Когато я махна от себе си, сграбчи единия ръкав и здраво го стисна. После си пое дълбоко въздух, още веднъж, два, три пъти, преди да го издиша до последната молекула. Изтънял до краен предел, той се изстреля нагоре и изскочи на повърхността, като пътем отчупи парче от мазилката. Стиснал отчаяно ръкава на якето, Старк усети, че се е заклещил. Беше излязъл навън до кръста, когато товарът се размести и пак го стегна в капан от бедрата надолу.

— По дяволите! — Студът го завихри в прегръдката си. Следващата стъпка бе хипотермия.

НЕ!, изкрещя нещо вътре в него. Отказът, отекващ в съзнанието му, отприщи някакъв демоничен бяс. Инстинктивно ритна с коляно нагоре и го стовари в зидарията. След тъпия удар дойде едва доловимото пропукване на мазилка.

Отново блъсна с коляно нагоре.

И отново тъпият удар се провлачи в силен пукот.

Отново ритна и отново мазилката поддаде.

Вдигна поглед и видя черния шофьор, който беше свършил с „Каторжниците“ на Сам Кук, наполовина да се обръща назад.

— Какво е това, мамка му…? — възмути се той и леко натисна спирачките.

Това плъзна мазилката напред. Старк се просна по очи и остана така. Шофьорът очевидно не забеляза нищо в огледалото и пак наду скоростта.

Въпреки че го втрисаше, Старк продължаваше да лежи и пак нахлузи якето. Когато дръпна ципа и покри главата си, вдигна очи, за да огледа местността. От картите и въздушните снимки, които беше изучил в Стейтвилската библиотека, установи, че камионът се движи на север по Щатски път 53 за Илинойс, пресичайки рядко населените жилищни райони под Боулингбрук, западно от Аргонската национална лаборатория^[1]. За да се увери, погледна напред и зърна в далечината светещите точици, които се нижеха по експресната магистрала към Стивънсън.

Готово!

Ако се окажеше прав… Примижа сред брулещия сняг и когато се появи отклонението за Стивънсън, погледна наляво. Ето там! Докато камионът се тътреше към будката за плащане на пътната такса за Междущатски път 355, той видя през разкъсана редица дървета тъмна ивица, която рязко се открояваше на фона на натрупания сняг. Река Дюпейдж.

Това означаваше, че от Стейтвил го делят повече от двадесет мили и вече са близо до Удридж. Все още имаше малко хора. Все още край тях се ширеха паркове и открити полета. Все още можеха лесно да го хванат, ако разполагат с достатъчно хора и го преследват както трябва. Колко време му оставаше, преди да се наложи да скочи?

Отпред пустееше Щатски път 34 за Илинойс. Може би пет мили. Но не повече от десет. Навсякъде покрай пътя като наниз от перли се стелеха приятни, удобни предградия. Нейпървил. Лийл. Даунърс Гроув. Уестмънт. Хора. Много, много хора. Все щеше да се намери сред тях някой с неговия ръст и килограми.

Внезапно без видима причина шофьорът извика:

— Това пък к’во е сега, мамка му?

Старк се надигна и присви очи. Тръсна глава, премига, за да се отърве от жилещите ухапвания на стържещия сняг. Заслони очите си с ръка и започна да се озърта наоколо, докато скоро не откри причината.

На около миля напред пулсиращи червени, бели и сини светлини отрязваха пътя му за бягство. Блокада.

Без да чака камионът да намали, той се извъртя наляво, скочи и се затъркаля надолу сред навяващия сняг. Камионът се наклони и го опръска. Докато го гледаше да се смалява все повече, единствената задна светлина внезапно блесна с огнен пламък, когато шофьорът намали и спря. Старк наведе глава и на прибежки залъкатуши към дъбовата горичка на източния бряг на река Дюпейдж.