Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (28)

Двайсет и шеста глава

Спайк изпъна връхчетата на пръстите си и те се забиха в дълбокия килим. Той бавно извърна глава и се загледа, като непрекъснато мигаше с очи, как ръцете му, създания със своя собствена воля, опират треперещите си длани в земята, борейки се бавно да повдигнат тялото му.

Дишаше спокойно, но се чувстваше направо зашеметен от гадене, гърлото му бе изгарящо и пресъхнало, а в средата на черепа му пулсираше някакъв невероятно стегнат възел. Защо беше на пода? Какво беше…? Изведнъж образите започнаха да проблясват като стробоскопични светкавици по време на филмов монтаж. Частите на мозайката, все още непонятни, постепенно изплуваха и изпълваха цялото му същество с ужас.

В душата му бавно започна да се просмуква паника, изливаше се в него като в трюма на пробит танкер и го потапяше в свирепия кошмар, в който се беше превърнал заобикалящият го мрак. Къде беше Старк? Нали Ковалски го беше хванал? Тогава кой беше неканеният гост? И какво искаше?

Сърцето му подскочи.

Къде беше Дебра? Спайк лежеше на земята, готов всеки момент да скочи, дишането му беше учестено. Беше ли тя още в спалнята, сама с онзи тип? Беше ли той наистина? Къде беше пистолетът й?

Паниката се блъскаше в гърдите му като уловена птица, докато не призова на помощ разума си. Беше тъмно. Тъмнината беше единственият приятел, който имаше. Тя и разумът му. Мисли. Спокойно и тихо.

Слушай.

Ето в какво се справяш най-добре. Отпуши ушите си.

Контурът на звуците беше възвърнал познатия си вид. Вратата към коридора беше затворена, въздухът се движеше спокойно, по своя дразнещ начин кухненският часовник тиктакаше през времето. От колко време? Колко дълго бе лежал в безсъзнание? Какво се беше случило? Къде беше…?

Тишина. Вътре и отвън. Слушай.

Внимателно, по-тихо, отколкото някой зрящ човек може да си представи, като индианец, който дебне своя дивеч, Спайк запромъква разсъблеченото си тяло към спалнята, като на минаване проверяваше ключовете за осветлението. Всички до един бяха спуснати надолу, значи бяха изключени. Така че беше тъмно. Това означаваше, че има предимство.

Спри да мислиш. Само слушай.

Спайк замръзна на място, спусна клепачите си символично затворени и впрегна туптящото си съзнание в търсене на следи.

Изпод прозорците с изглед към Елмс се чуваше оглушителният шум от някаква кола с натиснат докрай клаксон. По-далеч се чуваше сирена. Съсредоточи се. Но вътре нямаше звуци от борба, никакво движение, нито дори дишане. Нищо.

Мъртва тишина.

В момента, в който си го помисли, го скова ужас. Колебанието му изчезна и той прошепна:

— Дебра?

Шепотът му срещна в отговор само мълчание. Може би по време на обира е била вързана, а устата й е била запушена. В мислите му се обади друг глас — ако е така, защо не удря с пети по пода да му даде някакъв ориентир, за да стигне до нея. Освен ако…

Страхът го заля като киселина и пречупи цялата му предпазливост. Спайк преглътна с мъка и изкрещя:

— Дебра!

Отново му отговори само тишината.

— Дебра! Де-е-е-бра-а-а! — извика той, после отпаднал промълви: — О, господи, не.

Спайк се втурна през прага и връхлетя в спалнята, като се затича към леглото. Студено. Празно от известно време. От колко? Не знаеше. Къде е тогава? Изчезнала ли е?

В момента, в който се вцепени от ужас, че е била отвлечена, Спайк усети друг горещ страх, страх от нещо дори по-лошо. Обезумял, той се хвърли на пода, започна да опипва с ръце напред и назад в търсене на нещо, което се надяваше, че няма да намери.

Казват, че можеш да помиришеш кръвта. Казват, че мирише на бакър.

Ноздрите му започнаха да душат въпреки неговата воля или надежда. И устните му отново изкрещяха името й:

— Дебра!

В съседния апартамент някой зачука по стената.

Спайк се зае да изследва с ръце целия под на спалнята, под леглото, в килерите, навсякъде, обезумял да не открие онова, за което все още не беше съвсем сигурен, че ще бъде отмъщението на Старк.

Да, Старк.

Колко съвършено! Какво беше отгатнал Фелдстайн? Строга система. Отмъщението не беше първо. Първо дойде заблуждаването. Заблуждава, че е бил хванат. Как би могъл да узнае за това? Освен ако не следи предаванията на полицейските станции. Истинската заблуда, че няма да се върне скоро. Не си ли помислиха всички те именно това: Старк ще разбере, че са узнали, че е бил тук, и няма да се върне пак? Спайк продължаваше да се пита. Не беше ли това причината да предпочетем да останем, вместо да се съгласим да тръгнем със Сканън и програмата за защита на свидетелите?

Сега мозайката се оформяше.

Без колебание той се хвърли през леглото, сграбчи слушалката и натисна автоматично набиращия се номер. Старк ги беше заблудил по-добре, отколкото някой от тях можеше да си представи. И като показа на Спайк, че не би могъл да защити собствената си жена, той го беше унизил, беше го накарал да се чувства импотентен. Ако не успееха скоро да го заловят, играта щеше да премине в последната си фаза: отмъщението. Какво ли очакваше Дебра в ръцете му?

— Ковалски — отговори приглушеният глас.

— Убиецо, не си пипнал Старк.

Секунда по-късно той попита:

— Откъде знаеш?

— Беше тук. Отвлякъл е Дебра.

— Какво? — Шокираният въпрос се разтегна като метално въже за буксир, на което виси непоносима тежест.

Когато ужасът му попремина, Ковалски изговори бързо и обезумяло:

— Как? Кога? Ти добре ли си?

— Добре съм — каза Спайк, понеже знаеше, че това трябва да чуе Ковалски. Ала прекрасно знаеше, че това е лъжа. Знаеше, че не е добре и никога няма да бъде, докато Дебра не се върне. Упорита убеденост бликаше в душата му, казваше му, че ще си я върне. Не го ли беше сторил за Джейни преди година въпреки неравните сили и без официална полицейска помощ? Един глас му нашепваше това, уверяваше го смело, че отговорът е да. Но друг глас твърдеше нещо различно, по-ужасяващо дори от самата смърт. Повтаряше, че онова е било друго, отдавна, преди цяла година. Миналата година ти направи този човек на глупак, после го бутна в затвора. За тази една година той те е изучавал, подготвял се е. Няма да се остави да бъде изигран отново. За да спечелиш, ще трябва да се откажеш от нещо ценно.

— Идвам веднага.

— Аз съм добре. Намери Дебра.

— Не пипай нищо. Искам момчетата от криминалния отдел да претърсят апартамента с лупа.

— Добре — каза Спайк. Знаеше, че Ковалски има право. Играта беше започнала. Единственото, което можеха да направят сега, беше да открият как точно е започнала. А нямаха много време. На ход беше Старк.