Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (25)

Двайсет и трета глава

Спайк прослушваше първото обаждане на Старк, когато телефонът звънна отново. Без да прекъсва анализа, той се протегна под конзолата и натисна превключвателя. Моментално второ устройство започна да записва новото обаждане. Преди година не би могъл да направи това. Преди година можеше да анализира или да записва, но не и двете едновременно от различни източници. Преди година не би могъл да свърже номера със самоличността на човека, който се обажда, нито да попадне на следа са 37 секунди. Преди година не би могъл да дигитализира и да разложи звука, нито да го сравнява с някакви отправни данни — както и много други неща. Но в друго отношение нищо не се беше променило. Човекът, който отвлече племенницата му Джейни Гранвил, се беше върнал, готов за отмъщение. И те нямаха никаква представа какво цели, кога и къде ще удари първо.

На второто позвъняване Спайк махна слушалките и се пресегна да вдигне телефона, но почувства ръката на Дебра върху него.

— Аз ще вдигна — каза тя.

— Добре — отвърна той и се обърна към нея.

Тя положи нежно ръка на рамото му, докато отговаряше:

— Да?

Последва пауза, после още едно — „Да?“, и след това тя каза:

— Добре, сега го включвам.

— Кой се обажда?

— Ковалски. Разбрал е нещо. Ще го пусна по говорителя.

Спайк кимна, знаейки, че очите на Дебра ще го видят. Слепите хора, които някога са виждали, трябва да се отучат да кимат, когато отговарят на други слепи. Това беше само едно от хилядите приспособявания; може би едно от най-лесните. Ала все пак старите навици са здраво вкоренени.

Тя стисна рамото му, когато гласът на Ковалски се провикна през говорителя:

— Спайк! Слушай, сега мога да говоря и с двама ви…

Зъбите му изтракаха, втурналият се вятър промени звука като просмукваща се вода, а той продължи:

— Джейни е добре. Говорих с господин Гранвил. Всичко е наред. Което ме кара да се питам защо задникът ми мръзне тук…

— Докато какво? — прекъсна го Дебра.

— Ъ?

— Прекалено добре те познавам, Убиец. Какво става?

— Кое искате първо — по-добрата лоша новина или по-лошата?

— Кажи ни първо по-добрата — каза Дебра. — Страшно се нуждаем от малко надежда.

— Няма такава, Деб. Пуснахме за издирване БМВ-то на Фелдстайн веднага щом получихме потвърждение за номера.

— И…?

— И нищо не открихме, Деб. Той просто е изчезнал.

— Може би просто я е паркирал или скрил някъде.

— Може би, но не можем да се захванем с това. Нямаме хора. Още повече че за да започнеш да преглеждаш всички коли, трябва да имаш съдебно разпореждане. Засега няма начин да получим такова.

— Какво говориш, Убиец? Будалкаш ли ни? Това ли ти е добрата новина?

Зъбите на Ковалски изтракаха, докато си поемаше въздух. После каза:

— Както вече споменах, това е добрата лоша новина. Готови ли сте за лошата?

— Джейни е добре, нали? — каза Спайк.

— Джейни и роднините й да, но не и Фелдстайн.

Тишината между тях се протегна като ръката на давещ се, докато най-после Дебра попита:

— Къде е Фелдстайн?

— Пред един гараж на около три преки от дома ви, където трябва да е паркирал своето БМВ.

Дебра въздъхна облекчено.

— Слава богу!

— Ако вярваш в Бог, разбира се — рече Ковалски, — защото, ако наистина има бог, Фелдстайн вече си говори с него.

— Какво?

— Точно така, Деб. Тъкмо слагаме тялото му в чувал.

— Не!

Ковалски избоботи:

— Страхувам се, че е така, приятели. Някаква жена от Оук Парк прегазила тялото, изпаднала в истерия и се обадила, за да съобщи, че е убила човек. Само че не е тя. Фелдстайн трябва да е бил мъртъв от около три часа според заключението на съдебния лекар. Не го е направил шофьор. Някой е разбил носа му, а парчетата са се забили право в мозъка — по същия начин, по който е умрял Колкинс.

— Исусе! — прошепна Дебра.

— С Мария и Йосиф — каза Ковалски. — Залагам на Старк. Това означава, че е бил на не повече от три преки от жилището ви, може би дори точно отпред, когато е видял Фелдстайн. Предполагам, че той го е познал от Стейтвил, може би е предположил, че докторът знае прекалено много за него, и е решил, че трябва да го извади от играта. Затова го е проследил, пречукал го е и ни се е обадил от колата му, за да ни покаже колко е велик.

— Сигурен ли си, че е Фелдстайн? — попита Дебра.

Спайк не знаеше защо, може би просто израз на надежда, вопъл към някой, който да я събуди и да й каже, че всичко е било просто кошмар.

Виещият вятър напираше през думите на Ковалски:

— Първоначално не бяхме сигурни. Предната гума е размазала главата му.

— Исусе!

— Старк е взел парите и кредитните карти. Но е оставил портфейла и шофьорската книжка, сякаш е искал да сме сигурни, че е той.

— Блокирали сте кредитните карти, нали, Убиецо?

След забавяне — колкото за едно кимване той отговори:

— Веднага щом открихме, че са изчезнали, се опитахме да ги обявим за невалидни. Отпечатъкът от картите върху пластмасовите калъфки ни даде номерата, но трябва да разберем номера с кой вид карта върви.

— Открихте ли нещо?

— Не още, Деб. Знаеш, че трябва време, за да се въведе информацията.

— А някакви следи? Нещо, за което да се захванем?

— Показахме наоколо снимки на Старк.

— И?

— Служителят на входа погледна снимките и каза, че не го е виждал. После спря и се поправи — „Не изглеждаше така“. Ченгето, което взимаше показанията, попита — „Какво?“ — и онзи рече: „Не, не мисля, че е той“. Уилямс прояви съобразителност, видя, че мексиканецът може би се бои за зелената си карта, рече — „Спокойно, просто искаме малко информация“, онзи се успокои и…

— Убиец! Разпозна ли Старк?

— Може би. Заяви, че човекът имал брада, носел слънчеви очила и казал, че е Стивън Спилбърг. Изкарал е БМВ-то горе-долу по същото време, по което е трябвало да го направи Фелдстайн. Съвпада. Същественото е, че той си пуска брада и носи очила. Опитва се да се дегизира.

— Да пуснем ли скициран портрет по новините? — попита Дебра.

Ковалски сигурно беше поклатил глава, замълча и накрая каза:

— Защо да му показваме, че знаем за тази маскировка, Деб? Защо просто не разлепим портретите в участъците, след като така или иначе само ние гледаме за него? Пък и ако пуснем портрета по телевизията, как мислиш, че ще постъпи?

— Ще се промени отново — каза Дебра.

— И аз залагам на това, ако Фелдстайн е бил прав за него. Ако продължим да засипваме медиите със снимките му, може би ще стане прекалено предпазлив. Сещаш се, нали? Ще вижда сенки навсякъде, както каза Фелдстайн. Но може би все някой ще го разпознае. Понякога на човек му излиза късметът.

— Не разчитай на късмет.

Гласът на Ковалски премина в стон:

— Късметът е единственото, на което можем да разчитаме. Не ми стигат хора. Имаме само четирима, нали знаеш? Мендоса е в отпуск по болест, жената на Лавтек всеки момент ще ражда. А Дженкинс със сигурност няма да отпусне никой повече.

Дебра замълча известно време, което подсказваше на Спайк, че тя иска да каже нещо по-различно от досадното: „А сега какво?“.

— Старк знае къде живеете, Деб. Оглеждал е района. С този недостиг на хора не мога да ви защитя там. Но Сканън предложи да ви поставим под прикритие по програмата за защита на свидетелите. Още утре искам да ви преместя.

Спайк усети как ръката на Дебра го стисна за рамото.

— Не — каза тя.

— Хайде, Деб…

— Не, Убиец. Тук е нашият дом. Тук сме се установили, свикнали сме с обстановката. Ако иска да дойде, по-добре да го посрещнем тук. Мога да стрелям. Занимавала съм се с бойни изкуства.

— Той също, Деб. А и умее да прониква в тила на противника въпреки високите технологии и всичко останало. Можем да ви преместим оттам за…

— Убиец, дори Спайк може да стреля, ако се наложи. Пускам му движещи се мишени с прикрепени към тях чипове, които издават шум. Може да ги уцели от двадесет крачки. Ние няма да бягаме, Ковалски!

Дебра произнесе думите толкова твърдо, че Спайк направо изтръпна. Сигурно го беше почувствала, защото каза:

— Започнеш ли да бягаш, печелиш само малко време — до момента, в който неприятелят ще те притисне в капан на някое място, което не познаваш добре. Тук Спайк познава пътя си в мрака. Тук той има предимство.

— Това не е състезание, Деб. Залогът е прекалено висок. Нали не си забравила, че вече имаме три трупа?

— Тогава може би вече е крайно време да приключим с това.

— Слушай, не разсъждаваш трезво. Ще поговорим пак след няколко часа.

— Разбира се — прошепна тя.

— И не излизайте никъде.

Дебра се засмя.

— Все някога ще ми омръзне да ям китайска храна и пица, Убиец.

Той също се засмя в отговор.

— Ще те изведа на вечеря, когато всичко свърши.

— Дано бъде по-скоро, красавецо.

— Дано! — отвърна и той.

След дълга пауза тя попита:

— Яно знае ли за всичко това?

— Не знам, Деб. Той вече е пенсионер.

— Имаш правото да действаш на своя глава, без Дженкинс да узнае каквото и да е било. Включи го, Убиец.

— Дори и да го направя, това е само един човек повече.

Дебра повиши тон, докато му отвръщаше:

— Знаеш с колко много заслуги се пенсионира Яно! Обзалагам се, че все още може да вкара доста народ в реанимацията, стига да поиска.

Ковалски се засмя обезоръжаващо и изсумтя:

— Точно каквото ми трябва в едно високоскоростно преследване, Деб. Човек, който изобщо няма да ми се подчинява.

— Какво друго имаш, голямо момче?

— Какво друго ли? — изкрещя Ковалски в отговор. — Имам труп, и този път на моя територия — после, изглежда, се успокои с дълбока въздишка, преди да прошепне: — Ще ви се обадя отново.

И затвори.

Дебра свали ръка от рамото на Спайк и тресна слушалката.

— Проклет упорит поляк!

Спайк изчака да мине една изключително дълга минута, преди да се обърне по посока на запалената от нея клечка. Преди острият език на цигарения дим да близне носа му, той се обади:

— Най-после той успя да хване поводите, Деб. Защо не го оставиш да се справи сам?

— Защото човек трябва да се научи кога да приема чужда помощ, Спайк. Ако успееш, ставаш много по-силен, отколкото без нея.

— Зависи от помощта.

Димът погъделичка ноздрите му, а отговорът й долетя до ушите му:

— Яно е най-добрият в тази игра. Когато се налага да се хване престъпник в движение, не познавам по-добър от него. И Убиеца няма нужда Дженкинс да му нарежда. Всичко, което трябва да направи, е да помоли за помощ Яно.

— За някои хора това е най-трудното нещо.

Тя се засмя, вероятно беше разтърсила глава с възмущение. Можеше добре да си я представи как го прави. А и съвпадаше със следващите й думи:

— Казваш го от собствен опит, Спайк.

— Сигурна ли си, че искаш да останем тук — попита той, — след като Старк е…

За първи път гласът й прозвуча рязко:

— Спайк? Не слушаше ли внимателно Фелдстайн? Старк играе игра. Ако се е показал тук, то е защото иска ние да избягаме. Иска да си някъде, където да се луташ в непозната за теб тъмнина. Иска ужасът ти да се увеличава час по час. В това е унижението и отмъщението, не разбираш ли? Преместваш се и вече той дърпа конците.

— Не се тревожи за мен. А ти?

— Не мога да се тревожа за себе си, без да мисля за теб. Толкова ли си сляп, Спайк?

Думите й не го обидиха толкова, колкото би могло. По този начин тя просто правеше намеци. И обикновено постигаше, каквото целеше.

— И все пак какво ще стане, ако се върне?

— Няма.

— Ужасно си сигурна.

— Той не е глупак, Спайк. Знае, че ние знаем, че е бил тук. Няма как да предположи, че Ковалски няма хора. Ако Фелдстайн беше прав за параноята, Старк ще стои толкова надалеч, колкото смята, че е безопасно.

Спайк каза точно това, което мислеше, убеден, че и двамата трябва да го имат предвид.

— Може би той иска всички да мислим точно това.