Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (27)

Двайсет и пета глава

Старк се постара да свърши всичките си задължения, преди да тръгне. Да няма никакви оплаквания, никой да не го търси. Защото, ако никой не го потърсеше, изобщо нямаше да забележат, че липсва. А когато се върне, издайническата лента, задържащата резето на задната врата, щеше вече да е махната.

Дванадесет минути по-късно той бързо се изкачваше нагоре по стълбите на паркинга и успя да стигне до седмия етаж само за една минута. Носеше макарата еластична лента, бутилката хлороформ, запирачния клин и езичето; Старк отвори багажника на мерцедеса и ги сложи вътре. След това отиде до пикапа на Уормс, взе пушката 30–06 и я премести в колата на Кинкейд.

Гащеризонът на Рамон му беше прекалено впит, стискаше му горе в раменете и се усукваше около глезените му, но той не му обръщаше внимание. Твърде скоро щеше да се отърве от него. Когато стигна до бариерата на изхода, Старк мина покрай слаб мъж с чалма, който се наведе и му каза:

— Хей, пет пари не давам к’ви ги вършиш, приятелче, но ако Хаунд те хване, може да те изрита като мръсно пале. Що се отнася до мен, това к’во ще кажа аз, изобщо не съм те виждал, изобщо не съм те пускал навън. Става ли?

Старк кимна.

Бариерата се вдигна. Мерцедесът навлезе в движението и се присъедини към веригата от фарове. После зави на юг по Ласал и се отправи към Лууп. Светофарът точно светваше червено, когато изскърцаха спирачки и Старк реши, че са неговите. После обаче се замисли, погледна огледалото за обратно виждане и видя светлините на полицейска кола, спряла се на една кола разстояние.

Той се усмихна, борейки се със страха. Все пак е Коледа. Тези типове сигурно изобщо не мислят за него.

Патрулната кола премина в лявото платно, придвижвайки се напред.

Успокой се. Какво ли мислят да правят тези типове? Сега е шибаната Коледа, а аз съм шибаният невидим. Ето какво съм! И цялата шибана кола е невидима! Така че какво ще ми направят?

 

 

Телефонът иззвъня, прорязвайки мрака. Тъй като тъмнината отдавна не плашеше Спайк, той протегна ръка, сграбчи слушалката и я премести до ухото си. Дебра леко вдишваше и издишваше, потънала в дълбок сън. Той изпусна една тежка въздишка и прошепна:

— Халек.

— Спайк, Ковалски се обажда.

— Убиец, колко е часът?

— Сега е часът, когато вампирите танцуват, мой човек.

Спайк се прозя и попита:

— Наистина, колко е часът?

— Дванадесет и десет. Нощта едва започва.

Спайк се пребори със следващата прозявка, почувства, че започва да се разсънва.

— Не ми казвай, че само ни проверяваш как сме.

— Не. Мисля, че хванахме Старк.

— Какво?

Спайк чу как думите му отекват в тишината и рязко се изправи, повтаряйки шепнешком:

— Какво?

Дебра помръдна до него, протегна ръка да докосне рамото му и също повтори:

— Какво?

— Нещата звучат добре. Хванали са един тип с неколкодневна брада и луксозна кола с телефон. Съвпада с описанието на Старк.

— Как?

— Изглежда нелепо. Понякога просто си караш наоколо, но някак си не изглеждаш нормално. Тогава ченгетата включват светлините и спират край теб за проверка.

— Старк просто се е оставил да го хванат?

Ковалски се прозя, преди да отговори:

— Опитал се е да се държи нормално, да се измъкне с непринуден разговор. По дяволите, вече го е направил веднъж с щатския патрул, след като е пречукал онзи човек на Трищатската магистрала. Но този път късметът му не е проработил.

— Исусе, сигурен ли си, че е той?

Ковалски въздъхна отново.

— Звучиш точно като Яно. Сигурен ли съм? Сигурен ли съм? Сигурен ли съм? Достатъчно сигурен, за да си измъкна задника оттук и да отида да проверя. По дяволите, това все пак си е моят случай.

— Исусе — прошепна Спайк, — може би ще извадим късмет.

— Нали? Е, крайно време е да ни дойде късметът след онзи кошмар, който преживяхме миналата година. Просто помислих, че би искал да знаеш.

— Обади ми се, когато разбереш със сигурност — каза Спайк.

— Върви да спиш, Спайк — каза Ковалски и затвори.

Дълбокият гърлен глас на Дебра измърка:

— Кой беше?

— Ковалски.

— И? — Тя се прозя.

Познаваше я достатъчно добре, за да усети скрития въпрос. Така че просто й отговори:

— Смята, че се хванали Старк на улицата.

— Без майтап?

Спайк поклати глава в тъмнината, знаейки, че тя ще го види.

— Хайде да поспим. Това ще бъде най-големият удар на Ковалски. Чакал го е през цялата си кариера, Спайк.

— Ще ми се да получа потвърждение.

Съненият глас на Дебра каза тихо:

— След половин час отново ще се появят репортерите, Спайк. Готов ли си за това в… колко е часът?

— Малко след полунощ.

— Обади се на Харолд. Кажи му да не пуска никакви репортери. После изключи телефона, скъпи. Всичко свърши.

Докато се подчиняваше, Спайк все пак се колебаеше. Ала въпреки това призраците, които вижда един сляп човек, обикновено са сенки, които на сутрешна светлина изчезват. Понякога обаче в тихите следи и разбиващите се шумове на вечната тъмнина се крие нещо, което светът на зрящите не може да усети, преди да е станало твърде късно.

Когато свърши с наставленията към досадно любопитния Харолд и изключи телефона, Дебра каза:

— Весела Коледа, Спайк! Може би все пак има Дядо Коледа.

 

 

Старк се отпусна на задната седалка на мерцедеса, скрит добре в сянката, която хвърляше яркият прожектор на задния вход към хотел „Карлтън“. Ако все пак някой се появеше, щеше да задейства зареденото блокиращо устройство на Рамон. Той знаеше, че действа, беше го изпробвал още в Уотърфронт Тауърс. След това всичко беше само въпрос на бързина.

Студът вече беше започнал да нахлува във вътрешността на колата, когато една тъмна фигура премина през стоманената врата и изникна в пространството, осветено от прожектора. Беше някакъв тип с наметнато палто, който трепереше. Той промърмори:

— Хм? Кой е там?

В този миг една бездомна котка скочи на площадката пред вратата, като мяукаше и размахваше тънката си гола опашка право към него. Внезапно успокоен, човекът се приближи смело напред, остави вратата да се затвори зад гърба му и коленичи да погали котката.

— Лошо, лошо котенце — каза той. — Знам какво си правила. Яла си помията на готвача Франк.

Той се засмя.

— Няма нищо, и без това никой друг не би хапнал от нея. Освен това ти имаш нужда. Но, Исусе, знаеш ли, че уплаши до смърт стария Харолд. Внимавай, ей. И не се помайвай много. Ако се мотаеш наоколо твърде дълго, ще свършиш при Франк като специалитета на деня, ясно ли ти е това?

Старк премигна и разпозна портиера, който тази сутрин беше изпратил психиатъра до тротоара. Разбира се, че беше той. Старк погледна часовника на таблото и видя, че беше почти един. Дебнеш отвън, нали, Харолд? Не ми обръщай внимание. Просто минавам оттук.

Харолд се изправи и внезапно с все сила ритна котката в хълбока и тя отхвръкна със скимтене във въздуха. Приземи се върху капака на мерцедеса с глух трясък и започна да лази и да съска, като се опитваше да избяга.

Старк се зачуди дали беше одраскала скъпоценния лак на Кинкейд.

Когато Старк отново насочи очи към вратата, Харолд беше изчезнал като убит актьор, когото току-що са изнесли от сцената.

Секунди по-късно някакъв стар двигател започна да се бори със студа, опита се да запали веднъж, два пъти, но така и не успя. Старк промърмори:

— Хайде бе, задник. Разкарай се. Не ми казвай, че се налага и теб да убия.

Сякаш наистина чул думите му, двигателят се събуди за живот, форсира със силно ръмжене и раздрънканият додж „Стрела“ се понесе надолу по алеята. Старк изчака фаровете да изчезнат в далечината, после взе нещата си и тръгна към сградата.

Вече вътре, Старк си спомни какво бе казал Спук за нещата, които са едни и същи навсякъде, във всички хотели, общежития и жилищни сгради. Едното бе, че задължително трябва да има нощен пазач. А ако този пазач беше достатъчно сръчен, трябваше вече да е приключил с обиколката си. Може би дори бе потънал в дълбок сън.

Това щеше да е най-лесният начин, но нещата никога не ставаха лесно за Тим Старк. Не очакваше да станат така и тази нощ. Разбира се, можеше да изиграе ролята на извънреден нощен пазач, но трябваше да скрие пушката си. Беше лесно да обясниш торба с пособия, но с оръжието беше по-трудно.

Той се изсмя.

Първо, къде ли беше? Къде беше това нещо, което е еднакво навсякъде? От лявата му страна долиташе монотонният звук на котелното. Може би беше там. Той влезе вътре и видя котлите, задвижваните с пара витла, електрическите кутии и ключовете за пожарна тревога, огромните овлажнители и кондензационните бобини, компресора. Старк се отправи надолу по оградените с решетки стълби и чу отнякъде дрънченето на гаечен ключ.

Погледна бързо вдясно.

И тогава зърна един негър със зелен потник, лъщящ от обливащата тялото му пот, който сменяше някакъв клапан. Мъжът излая:

— Какво, по дяволите, си тръгнал да търсиш тук бе, задник?

Старк насочи късата и дебела цев на рязаната пушка към него и видя как очите му се разширяват секунда преди отговора:

— Това.

Уби го само с един изстрел.

Силният шум от куршума се разпадна в останалите звуци, докато негърът гледаше с ужас кървищата червена рана, бликнала от гърдите му. Притисна я с две ръце, изпъна шия назад, примигна веднъж и рухна право напред.

Старк го прекрачи, ритна главата му настрани, надзърна в мъртвите му очи и каза:

— Ти трябва да си нощният пазач. Наминах да те сменя, но само за тази нощ. Утре цялата сграда си е пак твоя, стига да си в състояние да работиш.

После бавно пристъпи назад, премина през скърцащите панти, които го изведоха на аварийното стълбище, и стигна до това, което търсеше — намираше се точно до сервизния асансьор.

Старк отиде до количката и струпа отгоре всичките си приспособления — оръжието, бутилката хлороформ и еластичната лента, а когато стигна до езичето, се позабави.

Точно срещу него бяха заключените широки врати на сервизните асансьори, изцапани с черни струйки. От лявата му страна на височината на гърдите имаше табло за ключовете.

Но къде беше ключът? В нощния пазач?

Старк не бе видял нищо, а и не бе чул нищо да се удря в боядисания бетонен под, когато онзи се строполи на земята. Какво да прави тогава? Спук не беше ли казал, че езичето отваря всякакви врати? Защо не и на асансьори? Старк не беше сигурен.

Но реши да опита. Плъзна странно оформеното острие на ключа под запъващото резе, почувства как щифтовете изщракват, и бутна спусъка. Барабанът под острието опита да се превърти по посока на часовниковата стрелка, но срещна съпротивление и опита на другата страна. Тогава се завъртя.

Вратата на асансьора шумно се отвори и пред него се разкри разкъсаното ватирано сребристо уплътнение, разкрасило като гоблен стените на кабината. Освободи спусъка, острието на ключа се отпусна и той го дръпна.

После бутна количката вътре. Огледа се наоколо и видя друго табло, вкара езичето, натисна едно кръгло бяло копче. Докато вратите се затваряха, отстрани на циферблата светна числото три. Секунди по-късно кабината се издигна.

Когато спря и вратите се отвориха, той отново мушна езичето, за да останат така, избута количката и се озова в тъмно, миришещо на мухъл помещение. Вляво имаше дебела двойна врата с две малки, покрити с телена мрежа прозорчета по средата, които гледаха към покрития с плюшен килим коридор. Вдясно друга тежка врата водеше към аварийното стълбище.

Той я провери.

Хубавият златен часовник на психиатъра показваше един часа. Погледна през малкото прозорче към коридора, застлан с бледоморав килим. Беше празен.

Той рязко бутна двойната врата с предните гуми на количката и я изкара в коридора. Точно тогава разположеният по средата асансьор отвори врати. Преди да успее да се обърне, мъжът и жената вече бяха излезли. Официално облечена двойка, около шестдесетте — и непрекъснато дърдореха.

— Беше късно, Едгар. Мисля, че тя го направи нарочно. Винаги си е била невъзпитана и все още е.

— Тя вече не е малка, Фрида, и съм сигурен, че не е целяла нищо лошо. Беше парти. Хората се забавляваха. Защо да надува тръбата и да гони всички по домовете им?

— На поканата пишеше от осем до единадесет. Значи в единадесет гостите трябваше да започнат да си тръгват. Това е въпрос на добри обноски.

— Тогава защо ние не си тръгнахме в единадесет?

— Едгар! Приемът беше в наша чест!

— Защо тогава не можехме да си тръгнем, когато ни скимне?

— Защото…

Жената с побелели коси, увиснала кожа и празни очи рязко отпусна брадичка и остана с отворена уста, загледана в приближаващия се Старк. Обърна се към Едгар и каза:

— Не разбирам защо за тази работа не взимат хора, които изглеждат по-добре. Някои от тях са наистина ужасни.

— Това е само момчето от хотела. Хайде, ела, остави го да работи спокойно.

Да, кучко. Остави ме да работя. Или ще ти счупя шибания врат, вещице.

— Обещай ми, че ще поговориш с управителя, Едгар. Още утре. Името на това момче беше…

— На табелката му пише Рамон.

— Да, Рамон. Защо не може да бъде симпатичен като Харолд? Защо трябва да изглежда така, сякаш се кани да ме убие или и по-лошо?

— Фрида, ти си уморена. Никой не се кани да те убие. Това е само момчето.

Момчето.

Старк се усмихна, докато двойката отключваше вратата и влизаше в апартамента. Старият прилеп обаче не се отказваше лесно:

— Добре, не миришеше, но би трябвало да го накарат да си обръсне брадата. Изглежда като бродяга, а на бродягите мястото им е навън. Не плащаме тези безумни пари на управата, за да се разхождат бродяги по коридорите.

Тогава, слава богу, вратата се затвори. И настъпи свещена тишина.

Старк леко се облегна върху количката.

Защо трябваше да се появяват точно сега? Дали щяха веднага да се обадят на управителя? Защо не? Трябва ли да ги убие и двамата? Сега ли?

Старк почувства, че се вледенява и по гърба му започва да се стича студена пот.

Спокойно, дишай дълбоко.

Едно, две, три, четири… Вече беше по-добре. Като бавно започваше да се загрява, Старк продължи напред. Колелцата на количката скърцаха, докато тя залиташе ту насам, ту натам.

— Млъкни — просъска Старк.

Взираше се в номерата на апартаментите: 307. От другата страна: 306, 304.

Ето го! Старк погледна назад, напрегнато се ослуша, дори затвори клепачи, за да се съсредоточи по-добре. Не се чуваше нищо. Сега действай, бързо. Той пъхна езичето в ключалката и се чу леко бръмчене. После натисна спусъка и внимателно го завъртя. От дъното на количката извади хлороформа, лепенката и рязаната пушка. Леко натисна вратата, влезе и я затвори след себе си.

 

 

Сънят на Спайк последва нахлулия вятър. Студено. Страшно студено. Почувства, че коленете му потъват в дълбок сняг, препъва се, пада, после отново се изправя, вятърът го пронизва жестоко и изведнъж в рамото му се забива куршум, а после… понечи да изкрещи „Джейни!“, но се стресна, рязко се изправи, изпъшка и викът замря на устните му.

— Само сън — прошепна той.

От лявата му страна Дебра спеше спокойно. Господи, как й завиждаше. Все пак добре че поне единият от тях можеше да спи. Той отново се отпусна на възглавницата и в този миг внезапно почувства, че през тялото му преминава вълна от страх. Не беше просто сън. Контурите на звука в апартамента — един образ толкова отчетлив в неговата слепота, колкото са предметите за зрящите хора, контурите не бяха същите. Само миг и самата тишина бе станала по-различна. По-широка, като че ли вратата е била отворена и е прогонила тихите звуци, които обикновено се отразяват в нощта — стенните часовници или някой въздушен повей, в по-широки и по-дълбоки води, които отслабват или забавят благополучното им завръщане.

Той изчака.

Може би просто си въобразяваше. Понякога се случваше така — събуждаш се от някакъв ужасяващ сън и попадаш в странна смесица от действителност и фантазия. А и все пак Старк беше заловен. Нали?

Не можеш просто да се завиеш презглава, Спайк. Така няма да постигнеш нищо. Нито ще можеш да заспиш, каза си той, докато не провериш пространството наоколо и не покажеш сам на себе си, че сенките са именно сенки, петна мрак без измерения, които понякога издават скърцане, стонове и странни шумове, но все пак са нищо, нищо и пак нищо.

Той стана гол и бавно завървя нататък. Защо бавно? Ако наистина беше толкова сигурен, защо бавно? Няма никаква друга причина, само предпазливост. Защо предпазливост? Нямаше нужда да бърза, нали? Просто разходка преди сън, за да се увери, че всичко е наред. Всичко беше наред, нали?

Ако не беше, предимството беше на негова страна. Защото беше тъмно, неговата нова и вечна обител до края на дните му. За другите обаче тя беше опасна, изпълнена със скрити сенки и невидими капани. За другите… Кои други? Кой?

Някой.

Той спря абсолютно неподвижен и разбра почти на мига. Може би беше заради миризмата. Тя докосна леко върха на носа му и инжектира суровия страх право в мозъка му. Не знаеше какво беше, нито откъде идваше. Само че беше чуждо и беше тук. Вътре. Сега.

Звуци. Звуци толкова недоловими, че никое друго ухо не би могло да ги чуе. Влачене. Стъпки по килима. Долови тихо дишане, което бе някак рязко, познато. Като… Като телефонното обаждане тази сутрин?

Не!

Железните пръсти зашлевиха устата му, притискайки към нея нещо сладко, меко, лепкаво и зашеметяващо познато. Един остър студен кръг застърга под брадичката му и тогава чу гласа на Старк — веднага позна, че е той — който каза:

— Кажи лека нощ!

 

 

Колкото и да беше грохнала след тежкия ден, Дебра постепенно започна да осъзнава, че нещо не беше наред. Дребни неща. Тежестта на Спайк бе изчезнала от другата страна на матрака. Разбира се, той ставаше понякога, но винаги дръпваше завивките обратно, за да не й стане студено. Не и този път. Защо? Стаята не изглеждаше ли по-студена? Докато се питаше всичко това, от климатика до леглото усети прилива на топъл въздух.

Може би нямаше нищо.

Тя се прозя, после чу нещо — или някой — да се движи в стаята, много бързо, почти безшумно. Докато се опитваше да се обърне, леглото рязко се наклони и я запрати към другата страна. Влажен, не, направо подгизнал парцал натисна лицето й. Извивайки се яростно, тя отви голото си тяло и се спусна да вземе пистолета, който беше до леглото. Протегна ръка и вече успяваше да го докосне с върховете на пръстите си, когато нечия желязна хватка сграбчи като в менгеме глезена й и рязко я издърпа назад.

— Ааа!

Тя изпищя, изви се и стовари свободното си стъпало върху рамото му. Напрегна цялата си сила, за да се повдигне, и почти успя да изтласка натрапника, но той отново се наведе и я зашлеви силно през лицето.

Зашеметена, олюляваща се, тя видя изпъстрилите мрака подскачащи точки светлина и разпери ръце. Бъди готова. О, господи, не припадай. За части от секундата усети силен пристъп на световъртеж и падна на коляно. Като се подпря с разперените пръсти на едната си ръка, тя разтърси глава, сякаш се надяваше клатенето да изхвърли звездите от зрителното й поле. Но тъкмо когато те започнаха постепенно да изчезват, силен замах и още по-силен удар се заби в рамото й и избухналите като шрапнели в тялото й взривове изгаряща болка я проснаха по очи на земята.

Остана така само миг. После нападателят стовари отгоре й цялата си тежест, краката му прерязаха кръста й като ножица и тя пак усети приближаването на сладко ухаещия парцал. Леденото острие на страха я прониза в мига, когато осъзна каква беше миризмата. Хлороформ.

Дебра извърна глава, пое си дълбоко въздух и изкрещя:

— Не!

Свободната ръка на нападателя я сграбчи за тила, завлече я към парцала и тя чу мъжа да прошепва:

— Не се съпротивлявай! Не ме карай да те накълцам на парчета.

Дебра се престори, че се примирява, почувства, че той също се отпуска, и изведнъж подскочи нагоре, като опита да се извие. Силен и бърз, нападателят я смаза с тежестта и натиска си и напъха парцала в устата й толкова силно, че вече не можеше да диша. Но макар че се задушаваше, успя да го ухапе. До кръв!

Той изкрещя, изви от болка и извика:

— Мръсна курва!

Старк замахна с ръка и заби юмрук в челюстта й. Толкова силно, че зъбите й изтракаха, мозъкът й се притъпи, а ръцете й тежко паднаха на земята. Но още беше в съзнание. Още можеше…

Парцалът я настигна и изличи сенчестите очертания на тавана в сладка, ароматна чернота. А после вече нямаше нищо.

 

 

— Едгар? — извика тя, докато закопчаваше трикотажната си нощница.

— Какво има пък сега?

— Не чу ли някакъв шум?

Слуховото апаратче на Едгар лежеше в плоска чиния на нощното му шкафче. Той се обърна към нея и попита:

— Какво?

— Зад стената. Сякаш се бият.

Едгар поклати глава и отвърна:

— Никой не се бие в коридора, Фрида.

— Не в коридора, казах…

— Ела — каза съпругът й, — и погледни.

— Недей така да отваряш вратата!

Едгар се изправи, жълтият му халат се спускаше от широките му прегърбени рамене, докато протегнатата му ръка сочеше коридора.

— Виждаш ли?

В този момент в кръгозора им попадна предницата на количката.

— Едгар! Погледни!

— Фрида! Това е само момчето.

Пред смаяните им очи израсна силуетът на Старк. Внезапно Фрида извика:

— Чакай!

Тя сграбчи подноса, който стоеше на скрина, и като се втурна с малки бързи крачки, го протегна към него:

— Може ли да вземеш това? — попита тя и прочете табелката с името, преди да добави: — Рамон.

Старк обърна глава към нея, очите му бяха дълбоки и горещи. После премести поглед към подноса, поклати глава и отвърна:

— Съдовете се взимат от кухнята. Аз взимам само бельото. — Той кимна към количката: — И боклука. Имате ли?

Фрида се беше смразила от втренчения му поглед като мишка пред змия. Окопити се много бързо и каза:

— Не. Нямаме.

После тресна вратата. След което затвори, заключи и сложи веригата. После разпери пръстите на едната си ръка върху сърцето, преглътна с мъка и заекна:

— Не харесвам обноските на Рамон, Едгар.

Едгар поклати глава:

— Хайде лягай, Фрида. Това е само момчето.