Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (29)

Двайсет и седма глава

Дебра почувства, че се е превърнала в дишаща машина. Беше извън тъмнината, това беше първото, което разбра. После усети сухия неприятен вкус в устата си, както и нещо друго. Лента, врязана между зъбите й, я пристягаше като ремък зад врата. Следващото, което почувства още преди да отвори очи, бяха изопнатите й мускули. Ръцете — над нея, краката опънати. После усети студа. Не смразяващо, но много хладно, като че ли… Когато слепените й клепачи се плъзнаха нагоре, образите пред нея бяха напълно размазани.

Очите ми! Какво е направил с очите ми?

Неясните очертания обаче бавно се сляха и й разкриха образа на Тим Старк с кръстосани ръце, бръсната глава и сладострастна отвратителна усмивка; гледаше я похотливо от горе на долу. Защо? Естествено, тя беше негова пленница, но в погледа му имаше нещо повече от това.

Тогава очите й се плъзнаха надолу по тялото.

Беше гола.

Инстинктивно посегна с ръце, за да се прикрие, завъртя се и се задърпа, но те бяха хванати в здрав възел. После се опита да вдигне колене и откри, че при глезените я задържа нещо здраво и непреодолимо, окови, които притискат краката й не само спуснати, но и разделени.

— Готини цици — каза той. — Халек смуче ли ги? А? Аз ще ги смуча. После ще ги отхапя.

Чу се да произнася:

— Гмммммммммм.

Това беше най-доброто, което устата й можеше да направи в опит да каже: „Майната ти, копеле такова“.

Старк се наведе, потри грубата си ръка по лявото й бедро и промърмори:

— Готина дупка. И нея ли смуче?

Дебра му хвърли поглед, пълен с омраза, рязко дръпна глава и за да му се противопостави, искаше да разхлаби превръзката и може би да го наплюе. Но бързо осъзна, че я стяга много здрав възел, който беше натикан в устата й. Не само я принуждаваше да мълчи, но й пречеше и да диша. Колкото повече се бореше, толкова по-малко въздух щеше да си поема.

Но нямаше да го остави — да го остави да прави това, не и без борба. Без значение колко вериги смяташе да й сложи, тя нямаше просто да си лежи и да му позволи това. Без значение дали ще я бие до припадък или ще я нареже, тя нямаше да му се даде без съпротива!

Никога.

Вкопчи се в тази мисъл като в спасителна жилетка в развълнувано море, прегърна я здраво противно на всякакъв разум. И помисли, че е видяла в очите му разбиране. Дали наистина я беше разбрал или не, той кимна и й хвърли малка гадна усмивчица.

— Бих могъл да махна превръзката. От шума в котелното зад съседната врата никой никога няма да те чуе. А даже и да чуят, ще решат, че нощният пазач просто се забавлява с някоя мацка. Разбрани хора. Това не е тяхна работа и те отлично го знаят. Така че имаме много време за това, което ще правим отново и отново. Само че сега трябва да вървя. Дълго бях на топло благодарение на гаджето ти. Но този град е в движение цяла нощ. А това е страхотно. Нощта е моето време.

Очите му се преместиха, погледнаха тавана, сякаш видяха някаква странна сила под него.

— Чувствам се на спокойствие в тъмното, но няма време за почивка. Имам да напазарувам някои неща за купона. И хич не се тревожи! Спайки също е поканен. Обещавам ти, че ще дойде. Специален купон, който съм планирал от доста време, сладка Дебра.

Ръката му продължаваше да гали бедрата й все по-нагоре, докосвайки леко космите на слабините й.

Тя се изви настрани и той спря.

Докато се изправяше, Старк й каза:

— Купонът на моя живот. С голям трясък ще започне и с голям трясък ще завърши.

Внезапно тихата увереност на Старк избухна в креслив смях, който отекна между боядисаните, покрити със студ стени на тясното и подобно на килия помещение, като изпълни Дебра с неизразим ужас.

Когато се успокои, той облече пастелното си карирано яке, сложи ръкавиците си и излезе навън.

Тя изчака. Една минута. Две. Пет. Беше ли си отишъл?

Може би. Или я проверяваше?

Може би.

Сърцето й биеше толкова силно, че можеше да го види между потрепващите си гърди, да гледа как те се издигат и се отпускат. Успокой се, каза си тя, какво можеш да направиш?

Имаше отговори. Въпреки че беше висока само метър петдесет и осем, тя можеше да вдигне щанга, тежка приблизително деветдесет килограма. Само че мускулите й не й принадлежаха, краката и ръцете й бяха здраво завързани. Така че за какво й беше всичко това? Беше ли изпомпала всичките тези тежести само за да докаже, че е достатъчно силна за ченге, или наистина можеше да използва силите си? Беше ли цялата тази стоманена плът само фасада, средство да покаже, че може сама да се грижи за себе си?

Спайк беше сляп. Старк знаеше това. Но Старк знаеше също — и разчиташе на това, че Спайк ще налапа въдицата. Тя знаеше колко много я обичаше Спайк и изпитваше същото към него. Но това не беше работа за сляп човек. С противник като Старк не можеше да си спечели нищо друго освен садистична екзекуция.

Не.

Тя нямаше да позволи да се случи подобно нещо. Без значение как би могла да се справи, тя трябваше да промени нещата сама, да спечели време и да се надява, че уликите ще ги доведат при нея.

Улики ли?

Какви улики?

Старк я беше отвлякъл от най-очевидното място в света и я беше довел… тук. Къде беше това тук? Тясна стаичка на нощен пазач в съседство с огромно котелно помещение. Което означаваше какво? Висока постройка. Сграда с апартаменти или общежитие. Но къде? Чикаго беше голям град. Дори ако знаеха, че Старк я беше довлякъл на място като това, трябваше да претърсят всички такива местенца едно по едно. Колко време щеше да им трябва за това? И дори ако го направеха, какви бяха възможностите да я пропуснат?

Огъна пръсти към стягащите я отгоре въжета и успя да ги сграбчи. Дръпна силно, но не можа да ги разхлаби. Докато опипваше повърхността на тъканта обаче, сърцето й подскочи в прилив на надежда. Лен — чаршафи. Естествено, достатъчно здрави, за да издържат тялото на човек, който се спасява от пожар, но имаха също така и линии на разкъсване. Можеше да ги скъса.

Ако успееше да ги разхлаби, да ги прободе с нокът, да направи дупка, а после да извива и пак да извива до пълна отмала, може би. Изви се с мъка и дръпна.

Нищо.

Невъзможно.

Нямаше такава дума. Погледни какво направи Спайк миналата година. Въпреки че беше сляп! Забави дишането си, за да може да си поеме достатъчно въздух за още едно дръпване, и си каза, че нищо не е невъзможно. Всичко може да бъде направено, ако човек разполага с достатъчно време. Това беше въпросът. Разполагаше ли с достатъчно време?