Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (42)

Четирийсета глава

— Трябва да я преместим — настоя лекарят и скръсти ръце на гърдите си.

Яновски посрещна настоятелността му с още по-твърд отказ:

— Не може. Не сега.

Лекарят издърпа Яновски настрана за ръкава и прошепна:

— Дори и да успея да си осигуря навреме оборудването, което ми е необходимо — а това не е възможно — тук не разполагам с достатъчно място за него.

Яно изви врат, погледна надолу към почервенялото лице на Дебра, видя я как преглъща и кашля.

— Как е тя?

Лекарят го придърпа още по-настрани.

— Знаем само, че е онази малка гадинка, която едва сега започваме да забелязваме. Но всички симптоми са налице, включително и температура. Засега се задържа на четиридесет градуса, но това е подлъгващо. Ако болестта се развива по познатия начин, не след дълго температурата ще се покачи до четиридесет и един. Първият подобен случай бе толкова изненадващ, че се усетихме едва когато пациентката изпадна в конвулсии. След двадесет минути загуби съзнание; на следващия ден почина.

Яновски се впечатли.

— Това е бил първия случай. Какво стана с втория?

— Втория път спасихме пациента, но не седяхме над някаква проклета бомба, сержант. И ако останем тук, не мога да продължа.

— Защо не? — упорстваше Яно.

— Защото — изсъска лекарят, — когато тръгне към четиридесет и един градуса, трябва да поставим тялото й в корито с лед. Огледайте се. Къде ще дяна цяло корито, а и кога ще ми разрешите да я поместя?

— Веднага щом обезвредим това чудо, докторе. Защото не сторим ли това, ще имаме не една, а половин дузина жертви.

— Не обещавам нищо — рече лекарят, — докато съм с вързани ръце.

Яно кимна. Зад него настъпи раздвижване и се появи широкоплещест мъж с къдрава брада, облечен в бяла престилка, разкопчана отпред. Иззад хромираните рамки на очилата стоманеносивите му дяволити очи защъкаха из малкия разгорещен кошер. Когато се ориентира, той мушна Яновски с дебелия си пръст, насочи го и към Ковалски, после обратно към Яно и каза:

— Ченгета. Кой от двама ви отговаря за случая?

— Аз — отговориха двамата в един глас.

— Идеално. — Едрият мъжага се ухили над измачканата си червена вратовръзка, почеса се по главата и се представи: — Аз съм Ед Забо от Химическия факултет на Северозападния университет. С какво мога да ви бъда полезен?

— Под леглото е — отвърна Ковалски.

— От бомбения отряд казаха, че съдържанието на торбичката било нещо екзотично. Не знаят какво е — уточни Яновски.

— Този, дето го е сложил, е предупредил, че ако го разклатим силно, ще гръмне.

— Момчета, някой от вашите униформени да има фенерче? — попита Забо. Един полицай на вратата пъхна фенера си в протегнатата му ръка. Той потупа сестрата край леглото по рамото и й рече: — Пусни ме да се шмугна отдолу за миг и ти обещавам, че няма да ти гледам под престилката, става ли?

Сестрата поруменя, заклати глава и се дръпна встрани, без да отговори. Забо се пъхна внимателно и се плъзна навътре, за да разгледа по-добре материала.

Ковалски се подпря на ръце и колене и го видя да тършува нагоре-надолу с лъча на фенера, докато накрая го насочи към оранжевата съставка на торбичката. Светна насам-натам още няколко пъти, погледна назад и каза:

— Хм.

— Достатъчно ми е трудно да обслужвам пациентката и без това — изръмжа лекарят. — Не можете ли…

Забо се размърда внимателно и се измъкна навън. Покани сестрата да се върне на мястото си и каза:

— Видя ли, не надзърнах. — Лека усмивка пробяга по лицето му и той се обърна към детективите.

Шефът на бомбения отряд, облечен в удароустойчива предпазна жилетка, си проправи път навътре и вдигна лицевия си предпазител.

Забо повдигна рамене и им рече:

— Тук имаме оранжево кристално вещество.

— Ударочувствително ли е? — поиска да знае шефът на бомбения отряд.

Забо пак сви рамене.

— Не мога да ви кажа, преди да съм направил подробен анализ. Никой не би могъл. Може да е просто калиев дихромат.

— Това опасно ли е? — попита Яно.

— Зависи какво разбирате под опасно. Но можете да го ритнете и той няма да гръмне. От друга страна, оранжево кристално вещество като това би могло да бъде и тетратиотетранитрид.

— Тетра-какво? — зяпна Ковалски.

— Молекула с формата на корона, набърчен пръстен от редуващи се серни и азотни атоми. Общо осем. По четири от всеки елемент. Който и да е образован студент може да го направи. Дори при нас в Северозападния има една група студенти — тези на Стю Хендрикс — които го произвеждат по договор за военноморските сили.

Ковалски и Яновски се обърнаха като един, размениха си разбиращ поглед и кимнаха. Ковалски попита:

— И какво представлява този… това вещество?

Забо въздъхна, вдигна поглед към тавана и страдалчески се усмихна:

— Прилича на останалите ударочувствителни съединения. Азотен трийодит, живачен фулминат, тринитротолуен и ахидратен амониев нитрат, ако трябва да назовем няколко. Всички тези съединения имат ниска енергия на активиране…

— Какво значи това — прекъсна го Яновски, — с прости думи, ако може?

Забо премести поглед от Яно към Ковалски.

— Означава, че за да избухнат, трябва само лекичко да ги побутнеш. — Химикът отлепи ръце от тялото си и се плесна по бузите, за да онагледи думите си.

— Всезнайко — изръмжа Яновски, — мислиш ли, че това тук е такова?

— Има само един начин да проверя веднага.

— Как?

— Като бавно го сгрея със сешоар. Над шейсет градуса по Целзий — което прави сто и четиридесет по Фаренхайт — се забелязва рязка термохромична промяна…

— Какво?

— Извинявайте. Така казваме на промяната в цвета, в случая от оранжево в червено.

— Това не е ли опасно?

— Не, ако внимаваме.

Зад гърба на Забо Дебра отново се закашля. В стаята се възцари тишина. Минаха няколко секунди, преди някой да си поеме дъх.

— Мога да осигуря за нула време хеликоптер на покрива — прошепна лекарят, — но ще трябва да я местим.

Ковалски му отвърна шепнешком:

— Не можете ли да спрете треперенето? Да я упоите или нещо подобно, докато…

Лекарят повдигна вежди.

— И какво? Да рискуваме да изпадне в кома? Или внезапно да се покачи кръвното налягане и да получи сърдечен удар? — Той поклати глава и се върна при нея.

Шефът на бомбения отряд прочисти гърлото си.

— Какво има? — запита Ковалски.

— Има още един проблем.

— Точно това ми трябваше — отвърна Ковалски.

— Наричаме ги свързани пружинно заредени контакти с бавно отпускане. Резервен детонатор, който да взриви заряда. Проблемът е там, че дори да изключим брояча, ако я вдигнем, щом матракът се освободи от тежестта, устройството ще се задейства и взривното вещество така или иначе ще се възпламени.

— Копеле! — възкликна Яновски.

— Освен ако не се изключват от същата верига като брояча.

— И какво ще правим сега? — попита Ковалски.

— Гледали ли сте „Индиана Джоунс и изчезналия Кивот“?

Двамата детективи, както и Забо, кимнаха и промърмориха:

— Разбира се.

— Помните ли когато той се опита да открадне златната статуетка от храма в джунглата в началото на филма?

Всички утвърдително кимнаха.

— Е, така ще направим и ние. Ако я вдигаме много бавно и в същото време отпускаме върху леглото точно толкова, да речем, олово или пясък, пружините няма да мръднат, а ако те не помръдват, тези щифтчета, които едва докосват живака, няма да се повдигнат.

Яно поклати глава.

— Видя какво стана във филма, нали?

Шефът на бомбаджиите вдигна рамене.

Яно се взря настойчиво в Забо.

— С нищо ли не можете да неутрализирате това вещество?

Химикът се почеса по брадата и отвърна:

— Неутрализацията се среща само при киселини и основи, но е възможно бавно да се разгради веществото, без да се възпламени.

— Как?

— Като се прибави разтвор на натриев хидроксид. Но има вероятност да възникне друг проблем.

— Какъв?

— Ако случайно кристалът докосне иглата на спринцовката, с която вкарваме основата в пликчето, ще има… — Забо тупна бузите си и изразително разпери ръце.

Яно погледна към Ковалски, който кимна.

— По дяволите, това е най-доброто решение. Приемаме го. Обадете се в лабораторията. Пратете хеликоптера да докара веществото тук.

Забо кимна и се отправи към монетния телефон в залата. Яно видя, че Ковалски гледа часовника си.

— Колко време ни остава?

— Два часа и двадесет и девет минути.

Обзет от яд и чувство за безпомощност, Яно изрече:

— Какво друго мога да сторя?

Ковалски сви рамене и прибра ръката си.

— Обади се на Спайк.

 

 

Спайк Халек се бе прегърбил над сложната апаратура и за стотен път натискаше бутоните. Даваше си сметка, че шестата чаша кафе няма да му помогне срещу чудовищното главоболие, което му пречеше да се съсредоточи, но това не го интересуваше. Все така държеше чашата горещо кафе. Пое дълбоко дъх и стисна очи. Не стана по-тъмно, поне не за сляп човек. Но го доближи до тайните, които дебнеха в мрака.

Бе проверил всичко, всяко обаждане на Старк.

Бе премислил всичко, което той лично знаеше за Старк, и знаеше, че отговорът не се крие в нахвърляни биографични записки или психологически профили. Неща от този сорт издаваха как играе Старк по принцип, а не хода, който щеше да предприеме, за да спечели. А именно това бе жизненоважното, специфичното, което Спайк трябваше да изрови от насмешките, обидите и заплахите в записаните разговори.

Добре би било да има повече време. Няколко дни например. Имаше ги за Джейни и използва всяка секунда. Даже още няколко часа щяха да улеснят търсенето, но за Дебра нямаше дори толкова време. Както Старк бе планирал тази игра, краят щеше да настъпи след часове, освен ако той не обезвредеше бомбата.

Три двуцифрени числа щяха да спасят Дебра.

Старк бе играл по същия начин — и бе спечелил — веднъж по-рано. В Афганистан. Правилните числа бяха рождената му дата. 06-06-66. Елементарно. Това бе първата комбинация, която дойде наум на Спайк, тази, която — ако бе правилната — щеше цял живот да го преследва и да му напомня недоглеждането. Не беше ли това смисълът на унижението, отговорът да е под носа ти и ти изцяло да го пренебрегнеш?

Но комбинацията 06-06-66 не беше ли и идеалната заблуда? Бе толкова очевидна, толкова изкушаваща, идваше в ума му веднага и в напрежението, създадено от отрязаното парче ухо и бързането да отиде навреме на летището, направо го молеше да я избере. Затова сигурно беше грешна. Беше прекалено лесно.

А много от онова, което Старк му беше казал, го караше да мисли, че изобщо няма да е лесно. Най-ясно личеше в предизвикателството и предупреждението, което бе изслушал десет пъти досега: „Ако наистина си толкова голям умник, за какъвто явно те смятат всички, ще спасиш кучката. Но трябва да слушаш дяволски добре, казвам ти — дяволски добре, за да я измъкнеш от тази бездна“.

Там бе следата, може би и разрешението.

Слушай внимателно, каза си той. Печелившият ход, трите жизненоважни числа, бяха някъде там, в нещо, което Спайк можеше да чуе на записите.

Но нямаше никакви числа освен номер на полет и час на заминаване. Пан Ам 920, 7:30 следобед за Париж. Какво означаваше това? 92-07-30? Може би да, но тогава защо бе преместил часа, в който да отиде на летището — 5:30? Това не предлагаше ли 92-05-30? Но полет 920 не излиташе в пет и половина, тоест тази комбинация не вършеше работа. А само часовете? Например 73-05-30? Или другото, което бе по-близо до експлозията: 53-07-30? Не. Старк не би използвал 5:30 и 7:30, освен за да го подведе, тъй като с военната си подготовка той мислеше за тези часове като за 17:30 и 19:30. А комбинацията от тези числа даваше осем комбинации — с две повече, отколкото му бяха необходими.

Явно този подход бе погрешен.

Единственото друго число бе сумата за откупа, един милион долара. 1 000 000. Седем числа, отново повече от необходимото.

После се зае с номерата на автотелефоните, от които Старк бе звънял. Но номерата на тукашните телефони също бяха със седем цифри. Пак прекалено много.

Като свърши с числата, свързани с обажданията, той се изчерпа. Нищо. Nada. Цък.

Но оставаха думите. А думите бяха изградени от звуци. А звуците бяха спасили живота на Джейни. Значи, ако бе същата игра на друго ниво, звуците можеха да спасят живота на Дебра. Ако изчоплеше числата от звуците — думите — по същия начин, по който миналата година изчопли от тях произхода на звуците.

Мисли.

Може би бе ето така. Сложно, но възможно. В съобщението, в което Старк му бе казал, че може да спаси кучката, той казваше, че ще трябва да слуша внимателно и да бъде умник. Но не можеше да слуша по-внимателно, не и шумовете, които се чуваха като фон на гласа по телефона. Тук нищо не помагаше. Колкото повече усилваше звука, толкова повече се увеличаваше съскането.

Тогава му изскочи в ума, направо го сграбчи за гърлото и го разтърси. Първо помисли, че е просто подигравка, подхвърлена дума, която да го подлъже или да го поведе в погрешна посока. Внезапно реши, че не е. Задънената улица, до която го отведоха числата, споменати в разговорите, го тласна към отчаяна изобретателност и го насочи към думата „бездна“.

Първо, това бе последната дума в предизвикателството на Старк. А последната дума бе или крайното решение, или определящо изказване. Това може би беше следа, но имаше още. Когато я произнесе, Старк наблегна на нея, изрече я по-бавно и по-силно от която и да е друга дума на записите. Спайк го засече с измервателните уреди. Въпросът беше защо?

Наистина, след като провери употребените от Старк думи със системата за сравнения на Фънк и Уогнъл — част от лингвистична програма, тя оправда очакванията му. „Бездна“ с осемдесет и седем процента сигурност не беше дума, предполагаема за речника, който използваше Старк. Според програмата това бе дума, която той може би е прочел някъде преди разговора, но, ако се съди по останалите думи от речника му, не и такава, която употребява често, поне не по навик. Програмата твърдеше, че ако изобщо я употреби, ще бъде при „изключителни обстоятелства“.

Може би се приближаваше до отговора.

Още нещо: програмата определяше вероятността Старк да употреби думата в нормален разговор като „твърде ниска“, а съответната вероятност да я употреби два пъти за една и съща седмица в нормален разговор беше, както каза изкуственият глас, „близка до нулата“.

Много бе възможно Старк да е използвал думата „бездна“ поради някаква причина. Имаше и друго около необичайна дума като тази. Достатъчно, за да накара Спайк Халек да протегне ръка в тъмното и да долепи слушалката до ухото си. Набра номера за спешно свързване, почака диспечерът да се обади и каза:

— Тук е Спайк Халек. Пратете кола да ме вземе. Предупредете Ковалски, че тръгвам.

Стана, отиде със сигурни, уверени стъпки до гардероба, отвори го, взе кожен бомбър и го облече. После излезе, приближи се до асансьора, повика го и зачака. Щом вратите се отвориха, влезе и натисна бутона за партера.

По пътя надолу се зачуди дали ще успее да убеди ченгетата в това, че една дума може да звучи необичайно от устата на даден човек. Ако успееше, добре. Може би Яновски отново щеше да го обвини в развито въображение, което отчаяно сграбчваше прочутата сламка на удавника. Може би щяха да са прави. Но ако го обореха по този начин, как щяха да обяснят факта, че на записите нямаше числа, съставящи кода, който щеше да обезвреди бомбата? Никак.

Оставаше им една дума, „бездна“. Която може би неслучайно се състоеше от шест букви.

 

 

Лу Сканън грабна ръката на Франк Джарноу и я разтърси. В отговор Джарноу хвана инспектора за лакътя, посочи с глава вратата към стълбището и мълчаливо се отправи натам. Агент Майлс и Алварес ги последваха. След три минути се озоваха в охранителната централа на О’Хеър, продълговато, ярко осветено помещение с две редици монитори. По екраните им непрестанно се движеха образи, заснети от поставените нависоко камери, които обхващаха тълпите пътници.

— Досега не извадихме късмет — каза Джарноу. — Но търсим. Казваш, че трябва да се появи в пет и половина?

Сканън поклати глава.

— В пет и половина ще се срещне с Алварес на входа на сектора на Пан Ам. Можеш ли да го покажеш?

Джарноу се наведе напред.

— Би ли го показал, Ед?

Операторът зададе съответната команда. Образът на сектора веднага изпълни екрана „Сони“.

— Ето го — каза той.

— Окей — каза Сканън. — Хайде да вземем планове на етажа между този сектор и основния терминал и да видим откъде можем да влизаме и да излизаме.

Джарноу се забави за миг, преди да каже:

— Мислех, че ще хване полет 920 на Пан Ам с Халек. Къде е Халек?

Сканън кимна с брадичка към Алварес.

— На мен ми изглежда същият като Халек.

— Боже, ами ако…

Алварес спокойно отвърна:

— Когато се приближа достатъчно, за да се усети, аз ще видя спусъка и ако това стане, ще го заловя и няма да го оставя да го натисне.

— Уха, каква смелост! — подсвирна Джарноу.

— Може да го заловим, преди да влезе — рече Сканън. — Нашите момчета, заедно с другите, са нащрек за луксозни коли с автотелефон. Явно такива му харесват, може би е част от мечтата му.

— Помислих над това и не съм съгласен, сър — намеси се Майлс.

— Моля?

— Извинете, но той е трениран да бяга и да се изплъзва. През цялото време е бил млад мъж, който кара луксозна кола, и знае, че ние ще търсим точно това. Може да пристигне преоблечен като възрастна дама в очукан „Велиънт“. Ще мине покрай нас, ще ни побутне и пак няма да го забележим, тъй като не търсим това.

Сканън се обърна към Джарноу.

— Виждаш ли какво трябва да търпя? Възложи нещо на Майлс да занимава блестящия си ум, че да ни дойдат някакви добри идеи.

— С каквото пожелае.

— Инспекторе, ако не възразявате…

Сканън погледна часовника си.

— Господи!

Майлс довърши:

— … бих искал да погледна списъка на пътниците и маршрута на този полет.

— Да, да. Франк, можеш ли да му помогнеш?

Франк проглушително изсвири, което накара всички в охранителното помещение да извърнат глава. После прошепна:

— Някой иска ли да разведе агент Майлс из службите на Пан Ам долу?

Един негър от охраната пристъпи напред.

— Да, аз.

— Не става. Без униформени. Фил, какво ще кажеш? Извади молива иззад ухото си, стегни си вратовръзката, пусни си ръкавите и си облечи палтото. И направи каквото трябва там да си оправиш косата. Сега тръгвайте.

Фил кимна, когато Майлс застана до него. Изглеждаха като реклама на братята Брукс. И бързо напуснаха стаята.

Алварес се прокашля.

— Да? — обърна се Сканън към него.

— Може би вече е тук, сър.

Джарноу се приближи. Изглеждаше обезпокоен.

— Нещо на мониторите ли видяхте? Записва се, така че можем да го върнем. На кой монитор беше?

Алварес вдигна ръка.

— Не, не. Просто… Напуснал е Уотърфронт Тауърс още преди един. Срещата му с Халек е чак в пет и половина. Къде ще се дява дотогава?

— Добър въпрос — измърмори Сканън.

— Няма да се връща в Уотърфронт Тауърс. Няма и да се върти наоколо, защото полицаите може да го забележат. И какво ще направи, ще пристигне тук точно когато сме му спретнали такова посрещане? Аз не бих постъпил така.

— Смятате, че вече е вътре? — запита Джарноу.

Алварес кимна.

— Докато ние бързахме да спасим госпожа Серафикос, той е бързал да влезе тук.

— За колко време можем да опразним зоната въз основа на заплаха за бомба? — попита Сканън.

Джарноу се почеса по главата и сви рамене. Кръстоса ръце на тесните си гърди и отвърна:

— Първо ще трябва да получим заплахата тук. Нормите на федералния комитет за авиацията изискват някой наистина да се обади, преди да действаме.

— Знаел е това! — възкликна Сканън.

— Лу — рече Джарноу, — Коледа е. Няма да опразвам нищо без доказателства. Ако го направя, можеш да се обзаложиш, че ще се намери някоя важна клечка от Вашингтон, дето ще окачи скалпа ми на вратата си, защото заради забавянето е пропуснал с два часа обръщението на президента към нацията. Ако вече е влязъл, ще го сгащим. Имаме повече от час да търсим.

— Какво? — обади се Алварес. — Може целият да се е сгърбил и да се е преоблякъл като дребна старица, както предположи Майлс. По дяволите, може да седи в инвалидна количка, увит с одеяло, с брадичка, опряна на гърдите, или да се е преоблякъл като свещеник или портиер. Не знаем какво да търсим!

— Той също си дава сметка за това! — продума Сканън.

Джарноу въздъхна и вдигна ръце нагоре.

— Слушайте, той бяга. Имам предвид, колко хора е избил, откак избяга от Стейтвил? Може би това е идеята. Може би иска всички пазители на реда в района да се струпат тук, така че той да може да се измъкне на юг или да пресече границата с Канада.

— Не вярвам — изръмжа убедено Сканън.

— Не вярваш? — учуди се Джарноу.

— Изобщо — отговори Сканън. — Алварес, покажи му куфарчето.

Агентът го вдигна и Сканън обясни:

— Носим му един милион долара.

Джарноу кимна.

— И знаете точно къде ще бъде и кога. Тогава ли ще го хванете?

— Не — отвърна Алварес. — Миналия път са го изпържили, като е взимал парите, така че сега ще бъде крайно внимателен. Може да се взриви при всяка съмнителна или прибързана постъпка. Ще поиска място, където да преброи парите на четири очи, място, където може да влезе да излезе, без да бъде заловен. Може би някъде на пистата, не знам.

На пистата, помисли си Сканън. Как звучеше това? Обърна се към Джарноу и му каза:

— Обади се на Майлс в отдела на Пан Ам. Да се обади в Министерство на отбраната. Да провери дали Старк може да управлява самолет или хеликоптер. Между другото, нали оттук тръгват и частни полети?

— Непрестанно.

— Така. Засечи планираните полети и предупреди собствениците.

Джарноу кимна.

— А хеликоптери?

— Разбира се, има и хеликоптери.

— Открий ги и провери положението им.

Джарноу отново кимна.

— Нещо друго?

— Няма, освен ако не пускате и балони с горещ въздух.

— Не, но има една писта за свръхлеки самолети.

— Добре. Провери и там.

— Разбрано. Още нещо?

Сканън кръстоса ръце на голямото си шкембе и каза:

— Двамата с теб, Джарноу. Да направим сценарий за най-лошия случай.

— Вече е направен — уведоми го Джарноу. — В червената папка е.

— Дай ми го.

— Най-лошият случай е в багажното отделение на зареден догоре Боинг 747, пълен с пътници, да избухне нерегистриран експлозив. Ако това се случи, докато двигателите се задвижват, витлата на разрушената турбина ще се врежат през стъклата на терминала, ще покосят още повече невинно чакащи граждани и ще разпространят огъня. Ако наблизо има коли за презареждане, те могат да избухнат, като прехвърлят огъня и на други машини, спрели на същия терминал.

— Та това е отвратителен коледен кошмар! — промълви Сканън.

 

 

Мъж в черен костюм с връхна дреха, която изглеждаше като на рефер от Висшата лига, потупа широкоплещестия къдрав човек по рамото.

— Професоре?

Забо бе скръстил ръце на корема си, когато се обърна. Излезе от унеса си, а мъжът рече:

— Аз съм Брадък от бомбения отряд. Взели са веществото от хеликоптера и го носят насам.

— Добре — промърмори Забо. — Купонът започва.

Яновски влезе, вперил очи в леглото. Два пристъпа на кашлицата на Дебра бяха сковали всички от страх. Лекарят, който дойде, бе покрит с пот, клатеше глава и мърмореше с нескрит яд. Пошепна на ухото на Забо:

— Какво ще стане, ако избухне?

Забо остана спокоен, обърна се, сви рамене и каза, придържайки се към фактите:

— Зависи.

— От какво?

Той пак сви рамене.

— На първо място от чистотата. Чистият тетратиотетранитрид се възпламенява стехиометрично, така че взривът е по-силен. От друга страна, нечистият пък се възпламенява автокаталитично, тоест много по-лесно. Има още нещо.

— А, добре — обади се Яно, вдигна вежди и кимна, — защото дотук нищо не разбрах.

Забо помръдна шавливите си вежди нагоре-надолу и се усмихна.

— Това, което се опитах да ви обясня, беше следното: ако не е чисто, веществото гърми по-лесно, но взривът е по-слаб. Ако е чисто, му трябва по-силен удар, но пък експлозията е по-мощна. Но понякога има изключения, както е тук.

— А-а-а? — рече Яно, явно заинтригуван.

— Така е — продължи Забо и посочи найлоновата торбичка с експлозива. — Ако е опаковано хлабаво, може да се възпламени на порции и да изгори като барут.

Яно прочисти гърло, разхлаби вратовръзката си и силно преглътна.

— Добре тогава. Колко зле ще бъде, ако избухне цялото наведнъж?

Устните на Забо зашепнаха мисли, които останалите не чуваха. Той затвори едното си око, опули другото в тавана и каза на Яновски:

— Изглежда около триста грама — почти три четвърти фунта. Ако гръмне, вероятно ще отнесе и тухлените, и носещите стени, но огнеупорната стена на бойлера ще издържи. Дори да не отнесе стените обаче, таванът над жената ще се стовари на гърдите й, а това не помага много на дишането.

— Няма спор — рече Яно. — Няма ли и някоя добра новина?

Оживление в залата отвън накара Забо да се обърне.

— Разбира се, сержант. Ето я екипировката ми за обезвреждане. Ако не се взривя сам, значи си отиваме вкъщи по живо, по здраво. И още нещо.

— Казвай.

— Изпратих да донесат течен азот.

— Защо?

Забо привика с ръка хората на Брадък около себе си. Щом го наобиколиха, каза:

— Нали говорехте за живак, в който са потопени щифтчетата за взривяване, тези, които се вдигат и падат при всяко нейно изкашляне?

— Схванали сте всичко много правилно — каза капитанът.

— С помощта на течния азот ще замразим живака. После колкото и да се клати, няма да има значение, тъй като щифтчетата ще са заклещени.

— И няма да гръмне? — попита Яно. — Ще можем да я изнесем?

Забо пак повдигна рамене и въздъхна.

— Детонаторът няма да се задейства. Но тя — и всеки друг, който не е внимателен, може да побутне оранжевото вещество, ако не сме страшно, наистина страшно внимателни.

— Чудно! — промърмори Яно.

Ковалски потупа Забо.

— Познавате ли този човек?

Забо се обърна, разбира се, без резки движения, и се усмихна.

— Стив? Стив Фъргюсън, студент, дипломира се при мен…

— Забо, може ли?

Професорът кимна и каза:

— Добре — потри ръце и продължи. — Напълни 50-милиграмовата пластмасова спринцовка с около тридесет и пет милилитра 15-граммолекулярен разтвор на натриев хидроксид.

— Тефлонова игла ли ще използвате?

Забо поклати глава.

— Не е достатъчно твърда. Да опитаме с тази от неръждаема стомана, номер осемнайсет.

Стив кимна и отиде да се приготви в залата.

Забо запретна ръкавите на лабораторната си престилка до лактите. Сложи месестата си ръка на рамото на Яно и каза:

— Това е прекрасна демонстрация на приложението на основната химия във всекидневието, сержант — ако за изпита в четири и половина все още съм цял.

Ново раздвижване в залата раздели тълпата. В края на пролуката с ръце в джобовете на маскировъчния си панталон стоеше Спайк Халек. Той бързо се приближи и се натъкна на Яно, който му рече:

— Спокойно.

— Къде е тя?

— На около два метра оттук — отвърна Яно.

— А… в съзнание ли е?

— Сериозно е, Спайк. Трябва скоро да я преместим, иначе…

Спайк кимна и каза, поемайки си дълбоко дъх:

— Искам да поговоря с нея.

Яно го хвана под мишницата и го отведе при лекаря.

— Как е тя?

— Вие съпруг ли сте й?

— Скоро ще й стана.

— Не е на себе си. Не я вълнувайте, не я докосвайте…

— Дебра? — промълви Спайк.

— Спайк? — Тя отвори за миг замъглените си очи, после ги затвори. Каза отпаднало, едва се чуваше: — Добре дошъл на купона, скъпи.

— Купон, а? Добре. Нося ти подарък.

— Наистина ли? — прозвуча още по-отпаднало.

— Открих кода за обезвреждане!

— Сигурен ли си? — намеси се Яно.

— Мисля, че да — отвърна Спайк шепнешком.

— Мислиш?

Той се обърна и насочи цялото си внимание към Яно.

— Ако игричката наистина има отговор, трябва да е това. Ако не, значи изобщо не сме имали за какво да се хванем.

— Защо не издържиш още малко, да изчакаме кода от гардероба на летището, за да сме сигурни?

— Когато дойдохте, Дебра имаше ли нещо на бедрото си?

— Не — каза Яно, — нищо.

— Значи и в гардероба няма да има нищо — каза Спайк убедено.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Старк иска да ни накара да чакаме. Ако играем по неговите правила, той печели. Време е да прескочим ръба.

Яно поклати глава и измърмори:

— Надявам се, че знаеш какво правиш — вдигна треперещата си китка и я завъртя. Златният „Сейко“, който блестеше от изпъстрената му с петна кожа, показваше, че Дебра Серафикос има само четиридесет и пет минути, преди бомбата да избухне.

 

 

Специален агент Хесус Алварес не искаше да умре. Постъпването му във ФБР бе крачка напред, която го измъкна от испанския квартал на Ел Ей, начин да докаже, че и испанците могат, начин да вдъхне на майка си гордост. Откъде можеше да знае, че лицето му е същото като на някакъв слепец, когото никога не бе виждал, и че това съвпадение ще го превърне в заложник на убиец психопат. Един предпазлив гласец в мозъка му говореше именно така.

Думите на другия бяха коренно противоположни. На тринайсет той все още беше завързакът на квартала и бе привикнал да го бият и ритат. През лятото на четиринайсетата си година внезапно израсна, качи близо десет килограма и започна да блъска тежестите в момчешкия клуб. Тлъстините се превърнаха в мускули. Когато първият звънец удари, той за първи път отвърна на удара. В последвалия бой целият му гняв и унижението се изсипаха върху бабанкото и накрая той бе окървавен, в безсъзнание, почти мъртъв. Старк беше смелчага и владееше бойни изкуства. Той също. Старк разбираше от оръжие. Той също. Нито един от двамата нямаше предимство. С едно изключение. Старк мислеше, че той е сляп. Което беше достатъчно.

Алварес стисна куфарчето в ръка насред блъскащата се, бушуваща тълпа наоколо. Потисна желанието си да гледа, да наблюдава нещата около себе си — в края на краищата, трябваше да се преструва на сляп. А слепците не зяпат. Те държат главата и очите си насочени напред зад слънчевите очила. Ето така.

Когато застана пред входа на сектора на Пан Ам, знаеше, че е навреме, дори бе подранил. По навик, без да се замисли, неволно вдигна китката си, за да види колко е часът. Но слепите не носят часовник! Затова приближи ръка и се почеса по носа. Но това си оставаше проблем, тази малка подробност и той се вбеси на себе си, задето я беше пропуснал. Часовникът „Таймекс“, който никой слепец не би носил.

Estupido!^[1]

Дръж го под ръкава, на скрито. Очите право напред. Следвай напътствията. Преструвай се на безпомощен, смирен. Но го огледай! Намери спусъка. Изчакай да се отдалечите възможно най-много от тълпата, задръж спусъка и хвани Старк. Трябваше да го задържи за не повече от минута. После помощта щеше да се появи, следвайки сигнала от предавателя на колана му.

Поне такъв бе планът.

Изведнъж глас зад него изръмжа:

— Халек? Исусе, наистина не мислех, че ще си толкова глупав да дойдеш! Носиш ли парите?

Алварес му показа куфарчето.

— Хайде да го проверим.

Почувства как в долната част на гръбнака го ръгва нещо — приличаше на дулото на автоматичен пистолет среден калибър, да речем, ако се съди по усещането, 9-милиметров. После чу заповедта:

— Тръгвай! Право напред! И прави каквото ти кажа!

Една крачка напред, без да оставя натиска да отслабне, Алварес се завъртя и тръгна обратно към сградата на общия терминал.

 

 

— Какво прави? — попита Лу Сканън в миниатюрната радиостанция, увита в ленена салфетка за маса. Той наблюдаваше действието отгоре, през прозореца на остъкления ресторант, разположен над общия терминал.

Агент Майлс пошушна в уоки-токито:

— Имам една идея.

— Какво става, Майлс? По-бързо! Почакай! — Сканън с изумен поглед проследи Старк, който вкара Алварес в мъжката тоалетна. — Усамотиха се. Пипнахме го! Така, никой друг да не влиза там. Действай! — Още преди да изрече заповедта, един старец с бастун се пъхна вътре. — По дяволите! — ядоса се Сканън. — Е, добре, дядката е последният. Никой друг. Ясно?

След десет секунди написан на ръка надпис „Не работи“ увисна на вратата на тоалетната. За да избегнат объркването и тревогата, агентите влязоха между пътниците и се смесиха с тях, като се приближаваха към седалките и гишетата около тоалетната. Щом сложиха табелката, Сканън запита:

— Колко души има вътре?

— Няма как да разберем — отвърна Майлс. — Искаш ли да проверя?

— Не. Попитай Франк Джарноу дали има статистика за посещаемостта около коледните празници. Междувременно никой друг да не влиза. Това е заповед.

— Разбрано — отвърнаха няколкото агента из залата. Един от тях попита:

— Да оградим ли с въжета?

— Не. Повтарям: Не. Все още има много хора. Може би ще излезе сам, след като провери парите. — Сканън се беше задъхал. — И колко време се бави един нормален човек в обществена тоалетна? Майлс, ти ги разбираш тия. Какъв е отговорът?

Майлс смънка:

— Само за жени, инспекторе.

— Какво?

— Имаше едно проучване в „Ню Йорк Таймс“ за обществените тоалетни и жените, че в пик-часовете няма достатъчно тоалетни, така че средно времето е…

— Майлс! Зарежи! Ако видиш жена да излиза оттук, застреляй я. Сега разбери колко още ще чакаме.

— Това е лесно — каза Майлс.

— Казвай, умнико!

— Докато излезе дядката. Той влезе последен, движи се по-бавно от обикновеното, така че…

— Тази година ще се разминеш с Нобеловата награда, Майлс. Побързай, побързай! Кажи някаква цифра!

— Пет минути?

— Прекалено дълго е. Прати няколко от хората на Джарноу да опразнят съседната дамска тоалетна. И затворете вестникарската сергия от другата страна. Ако старчето не излезе до три минути, ще действаме.

 

 

— Какъв е кодът, Спайк? — каза Ковалски и го сграбчи за лакътя.

Той чу суматохата и попита:

— Какво става?

— Деб… се държи — обади се Яно с тон, който подсказа на Спайк обратното.

— Ще я изгубим, нали?

— Без лъжи, Яно — каза Ковалски. — Лекарят продължава да клати глава. Иска незабавно да я транспортира.

Някой мина покрай него.

— Какво още?

— Професор Забо от Химическия факултет на Северозападния университет ще се опита да обезвреди експлозива.

— Рисковано ли е?

Ковалски тежко въздъхна.

— Или ще сработи без грешка, или ще се взриви.

— Смятам, че знам кода!

— Кажи го на сержант Брадък ето тук.

Плътен, стегнат глас отляво продума:

— Брадък от бомбения отряд, господин Халек. Знаете вълшебните числа, така ли?

Спайк кимна.

— Вътре в думата „бездна“. Компютърът твърди, че някой с речника на Старк не би я употребил, поне не по навик. А щом не я използва по навик, значи е било нарочно — с някаква цел, още повече че я повтаря два пъти. Първия път прави пауза и набляга на нея, вторият е почти в края на последния ни разговор, като че ли с насмешка.

— А номера на полета, часа, размера на откупа? — попита Ковалски.

Спайк поклати глава.

— Нищо не става. Има или по-малко, или повече числа и няма логика, по която да ги комбинирам. Но не това ме убеди. Първо, за да ме унижи и победи, Старк е поставил отговора точно под носа ми, но трябва и да съм внимателен — това е думата, която той използва — за да го разкрия. Както при всяка загадка обаче и тук има напътствия. Второ, споменава думата „бездна“. Може и да е част от примамките, но не вярвам.

— Господи! — изрече Яно. — Залагаш живота на Деб, Спайк!

— Същото ми каза и миналата година за Джейни. И може би беше прав. Но какво друго мога да направя? Да чакам тук, докато треската я умори или докато бомбата гръмне?

Явно засрамен, Яно замълча.

— Съжалявам. — Спайк протегна ръка, хвана тази на Яно и я стисна. — Всички сме твърде изнервени. Но чуйте третата и четвъртата причина. Ако сметнете, че съм прав, ще опитаме. Ако не, химикът ще свърши работата.

— В момента се приготвя, Спайк — обади се Ковалски. — Остави на нас.

— „Бездна“ има шест букви — същия брой като цифрите, които ни трябват, за да изключим електронния брояч.

— Боже, Спайк! — изхленчи Ковалски. — Та в речта на Старк навярно има сума ти шестбуквени думи.

— Да — продължи Спайк, — но само тази е странна от лингвистична гледна точка. Изглежда като тропическа гора на Марс. А и няма друга дума, която да ни показва къде и какво прави Старк в момента.

— „Бездна“ — зачуди се Яновски. — И как?

— Ето тук е хватката, но не е измама, а камуфлаж. В „бездна“ са скрити две думи: „без“, което с главни букви става БЕЗ, кодът на летище О’Хеър, с който го обозначават във федералния комитет за авиацията; а втората част „дна“ всъщност е „днес“, защото, както си спомняте, Старк промени условията и срещата бе насрочена за днес.

— Значи „бездна“ означава… — Ковалски явно искаше да го чуе пак.

Въпреки разкъсващото го нетърпение, Спайк пое дълбоко въздух и изстреля обяснението още веднъж:

— „Бездна“ значи „днес“ на „БЕЗ“, летище О’Хеър, където Старк ще си получи парите.

 

 

Късият заглушител на австрийския пистолет все още бе опрян в гърба на Халек, когато Старк го вкара в мъжката тоалетна и го поведе към последната кабинка вляво. Старецът, който влезе след тях, зае първата и сега шумно се опитваше да прочисти гърлото си. Отляво мъж около тридесетте в изчеткано шикозно палто се гледаше в огледалото и изучаваше лицето си. После вдигна куфарчето си и излезе. Зад ъгъла вдясно, в задната част при писоарите имаше още няколко души.

Старк откъсна табелката „Не работи“, която бе сложил преди около двадесет минути, бутна резето и каза на слепеца:

— Влизаме в кабинката.

Халек кимна. Странно кимване. Съгласяваше ли се, или бе разбрал? Старк мигновено се усъмни и го обзе нервност. Кабинката бе малка — точно да се паникьоса човек.

Така че бързо!

Протегна свободната си ръка и взе куфарчето.

Сега внимавай. Дори и слепците бяха способни на неща, които човек не може да си представи. Като миналата година със записите. Този път нямаше да стане. Този път той трябваше да бърза, за да стигне дотук навреме. Може би ако разполагаше с повече време, би разгадал кода. Но отмъщението е най-сладко, когато е завършено докрай.

— Обърни се — рече Старк.

Халек кимна и се подчини, обръщайки лице към него.

— Седни.

Халек седна. Старк постави дулото в средата на челото му и го задържа там. В затвора имаше патрон. Ако трябваше да стреля, щеше да се чуе рязко изсвирване. Нищо повече. Но не очакваше в този момент да изникне проблем.

— Не мърдай. Ще преброя парите.

Халек пак кимна. Това усъмни Старк. Той беше сляп, не ням. Какво изведнъж млъкна? По телефона все много говореше, и миналата, и тази година. Какво му стана сега?

Може би просто беше нервен. Стените на кабинката сякаш го притискаха.

Дишаше дълбоко и притискаше дулото в челото на Халек. Със свободната си ръка разкопча закопчалките и отвори капака. Четири пачки със стотачки най-отгоре. Във всяка по сто. Значи, десет хиляди едната. Всичките бяха наред. Разрови пачките оттук-оттам и се увери, че всичките пари бяха тук. Свежички, истински.

Можеха да го проследят по тях, но това нямаше значение. Там, където отиваше, хората не се интересуваха от цвета на парите ти или откъде ги имаш. Само дали са истински и дали не свършват.

— Затвори капака — рече Старк.

Халек го направи, като го отблъсна от гърдите си. Когато протегна лявата си ръка, ръкавът със златен ръкавел се дръпна и откри часовника му, модел на „Таймекс“.

Старк усети как адреналинът му скочи.

— Окей, Батман. Сменяме си дрехите. Аз ще облека твоите, ти моите. Окей?

Пак кимване.

— Започни с тъмните очила. Хайде.

Старк здраво държеше пистолета на веждата на заложника си. Изхлузи очилата „Порше“ от втренчените очи. А, да, добре изглеждаше, вярно. Абсолютно като Халек. Абсолютно. Само едно нещо не беше същото. Зениците на тези кафяви очи се свиха, когато мъжът свали тъмните очила. В последната секунда преди Старк да му пусне един куршум в главата.

 

 

— Стив точно приключи със замразяването на живака, така че съм готов. Пробия ли чисто найлона, значи съм успял да обезвредя съединението, по дяволите — съобщи професор Забо.

— Какъв е рискът? — упорстваше Спайк.

Почти чу как Забо вдигна рамене.

— Ако инжектирам основата прекалено бързо, топлината от разграждането може да дестабилизира остатъка, който още не се е включил в реакцията.

Това бе достатъчно за Спайк да откаже, но Брадък бомбаджията се обади:

— Живакът е замразен, така че няма страшно, момчета. Освен това знаем, че Старк може да е свързал устройството по такъв начин, че дори обезвредено да гръмне. Ако е така, при всички положения сме мъртви. Аз предлагам да го оставим да опита.

Тогава Спайк чу гласа на Яновски — не от тази стая, а от тържествената зала „Ватерло“ в „Карлтън“, през пукащия, прекъсващ микрофон, а накъсаните му думи ясно кънтяха в съзнанието му: „Не оставайте слепи за способностите на другите. Вече не можете да се справите сами… Иска се сила, за да познаваш собствените си слабости. Иска се ум, за да познаеш добрата идея използвайте всичко, което имате на разположение, всеки, който може да помогне… Не се правете на супермъже… Имате нужда от помощ. Всеки има. Не се опитвайте да се справяте сами…“. Когато избледняващият глас заглъхна, той попита:

— Колко време имаме?

— Двадесет минути.

— За колко ще разградите веществото?

— Горе-долу за толкова.

Спайк преглътна.

— Тогава по-добре започвайте. Винаги можем да вкараме накрая и кода.

— Но той се състои от числа, Спайк, не от букви — напомни му Яновски.

Кимна.

— Числата стоят зад буквите.

— Как така? — запита Ковалски.

 

 

Гневът така внезапно връхлетя Старк, че той притисна слепоочията си с длани и стисна очи, за да удържи болката. Бутна трупа назад, докато главата му се опря в петното кръв и мозък на лъснатите плочки отзад. Даде си сметка, че са го изиграли. Нямаше намерение да убива Халек, поне не на този етап. Но парите бяха тук — банкнотите бяха съвсем истински. Това бе всичко, което всъщност имаше значение. Защото нямаше да успеят да спасят жената. Дори и Халек да стигне до истината, ще трябва да убеди Яновски, едрото ченге, което видя в „Цялата поничка“ на Мичиган авеню. Миналата година това му отне пет дена. А сега имаше… Старк погледна часовника на Фелдстайн, около пет минути.

Никога нямаше да успее.

Светкавично издърпа брезентовата чанта от скривалището й зад тоалетната чиния. Отвори ципа и извади дрехите, които си бе взел от „Западния Свят на Уилко“. Удряше лактите и коленете си, докато съблече старите си дрехи и нахлузи дънките, карираната риза, тънката вратовръзка и кожените ботуши. Свърши за около минута, може би няколко секунди повече. Но бе почти готов.

Бръкна по-навътре в чантата, извади перуката, сложи си я, затисна я с каубойската шапка, уж „Стетсън“. Накрая извади слънчевите очила „Рей-Бан“ и си ги сложи.

Следващата дреха бе сгъната на дъното на мешката. Той бързо я извади и пъхна ръце в ръкавите. Действай, човече. Ще пристигнат всеки момент. Зад него двама търговци си викаха пред сешоарите. Ще нахлуят на пълчища и ще търсят човек в дрехите, с които той бе облечен, когато влезе.

Но дългото палто, което го покриваше от раменете до глезените, не беше просто за дегизиране. Старк бе избрал именно него заради броя и дълбочината на вътрешните джобове. По-рано точно тук го бе проверил два пъти с пачки нарязани вестници, за да е сигурен. Бе засякъл времето, за което ги натъпкваше, по десет в джоб, за общо десетте джоба. По пет на всяка страна — два през гърдите, един на нивото на хълбока, един дълбок и широк отвътре в предната част и последният — отвън, под кръста. Беше си костюм за бягство.

Ръцете му трескаво прибираха парите. Страхът го караше да бърза, дотам, че грабеше по две, по три пачки наведнъж и ги тикаше с всичка сила. Свърши за по-малко от минута, но знаеше, че почти не му остава време.

Измъкна заредените с капси шашки динамит от дъното на мешката, нагласи брояча на единадесет секунди и ги мушна зад тоалетната чиния. Блъсна резето на кабинката и се втурна към изхода, като преди това нагласи червените си мустачки в огледалото.

Като минаваше покрай дядката в първата кабинка, Старк го чу да си мърмори:

— Старост. Исусе, да ми беше казал, че ще е така. Да ми беше казал, че Юнис ще умре. Че ще трябва сам да платя билета, за да прекарам Коледа със собствените си деца. Нямаше да ти повярвам. Няма ли край всичко това?

— Весела Коледа, братко — прошепна Старк и се изстреля навън в общия терминал.

 

 

— Десет секунди — каза Сканън. — Всички на позиция. Ще действаме двама по двама, със стандартно прикритие. Пазете си гърба, както е записано. Но… я почакайте, кой е каубоят?

— Сигурно е бил там през цялото време, може би просто си е стоял вътре с поредния фас — предположи Майлс.

— Хей! Това да не е Старк?

— Не бих казал. Без куфарче и без Алварес за прикритие.

Един агент от външната страна тъкмо призова към действие, когато оглушителен взрив отнесе предната стена на мъжката тоалетна. Въпреки че залата бе почти опразнена, сред тълпата наоколо се надигна вой, а няколко души паднаха на земята и се разпищяха. Спретната майка прегърна трите си деца. Група тийнейджъри се зазяпаха. Един японски турист се пъхна в облака прах и взе да снима.

— Къде е Алварес? — изкрещя Сканън в радиостанцията.

— Още е вътре, инспекторе — отговори някой отдолу.

— Вървете! — извика Сканън и след секунда се сети да запита: — Къде, по дяволите, е Старк?

Майлс рече:

— Може би Алварес му е казал, че е в капан, и той се е взривил.

— Не е възможно. Къде отиде шибаният каубой?

 

 

— Дишането се учестява — обяви лекарят и с мъка овладя страха си. След малко добави: — Пулсът се покачи, пет удара за тридесет секунди. След няколко минути ще започнат конвулсиите, господа. И аз няма да мога да направя нищо. Ако искате да я спася, трябва да я преместим. Веднага.

— Да влезе бомбеният отряд! — извика Ковалски. — Всички останали вън.

Професор Забо се обади:

— Вече направих първата инжекция. Половината от заряда е обезвредена. Дайте ми още малко време.

— Съжалявам, Забо. Времето ни изтече — отвърна Ковалски. — Спайк, с какво разполагаме?

Спайк преглътна и усети как пулсът му се ускорява, а по пламналото му чело избива хладна пот.

— Брадък тук ли е?

Шефът на бомбения отряд се обади:

— До рамото ви.

— Кодът е… Готови ли сте?

— Казвайте! — рече Брадък.

— 67-33-25.

— Сигурен ли сте?

Спайк кимна отсечено и с рязкото помръдване на брадичката си се надяваше да изкорени и последните съмнения.

— Добре — чу се плътният, дрезгав глас на Брадък. — Запомних.

Спайк изпъна ръка и го докосна по бронежилетката.

— Повторете!

— 67-33-25 — повтори Брадък.

— Сверете го с числата, които записахте в тефтерчето.

— Как разбрахте, че имам тефтерче? — попита Брадък.

— Не знаех. — Спайк се усмихна, — но сега съм сигурен. Хайде!

Гласът на Ковалски прогърмя през фунията, която бе направил с ръце на устата си, и той извика:

— Всички останали вън от стаята. И от залата.

— Искам хеликоптер на покрива веднага! — каза на излизане лекарят на Ковалски. — С ръчна носилка и друга на колелца.

— Да вървим! — каза Ковалски.

Забо промърмори:

— Почти бях свършил. Може би останалото само ще изфъщи.

— Как така ще изфъщи? — поинтересува се Яновски.

— Два от кристалите ще се взривят, без експлозията да се разпространи, и просто ще издухат останалите, преди да гръмнат — ако изобщо ще гърмят — като малки искрички.

— Спестете си лекцията — каза Ковалски. — Нямаме време.

— Трябваха ми пет минути — рече му Забо.

— Часовникът под Дебра показва по-малко. Сега излезте.

Когато Забо излезе, Спайк застана на мястото му.

— Аз оставам.

— Никакви такива. Тя не иска това, Спайк.

— Може би. Но аз го искам. Помогни ми, за да не разклатя леглото. Сложи ръката й в моята, Убиецо.

Ковалски го направи.

Последва едва доловимо стисване, после слаб гласец изрече името му:

— Спайк?

— До теб съм, моето момиче.

— Свърши ли?

Спайк се усмихна и й отговори същото, както на Джейни миналата година, когато тя бе на мушката на снайпера:

— Скоро.

Зад него се приближи още едно едро тяло. Яновски се обади:

— И аз оставам.

— Не си длъжен да го правиш, Яно.

Яновски пусна в действие типичния си саркастичен смях.

— Кой ти говори за задължения, Халек? Може просто да съм упорит като теб. А тук никой не иска някакъв си инатлив слепец да се спъне в Брадък и да ни вдигне всичките във въздуха.

Спайк мислеше, че знае истинската причина.

— Яно, не трябва да го правиш заради… Заради миналата година. Тогава ти просто си вършеше работата.

— Сега съм пенсиониран — отговори Яно с въздишка — и мога да правя каквото си поискам. Във всеки случай пенсионната ми застраховка ще обезпечи добре Алис…

Дебра едва промълви две думи:

— Мъже… Копелета!

След това се разкашля. Спайк се опита да я задържи неподвижно, на място, да я накара да не помръдва, и се замисли какво ли изпитва човек, когато му изтръгнат главата и крайниците.

Брадък изръмжа с приглушен глас:

— Не мърдайте. Вкарвам кода.

Тихият шепот на Яно прошушна в ухото на Спайк:

— Не ми казвай, че тези числа са само произволни гадания.

В отговор Спайк също зашептя:

— Не. Думата „бездна“, Яно. Ако вземеш поредния номер на буквите в азбуката, стават прекалено много числа. „Б“, „е“, „з“, „д“ и „а“ дават 2, 6, 8, 5 и 1. Дотук добре. Но „н“ дава 15. Докато го измислях, ми мина през ума, че ще ме победи. После си дадох сметка за очевидното.

— Разкрий го и на мен — смотолеви Яно.

— Тъй като миналата година използвах телефон, за да го пипна, явно този път той щеше да постъпи по същия начин, за да ми го върне. Тогава ми хрумна, че бутоните на телефона са и с цифри, и с букви. Всяка буква е свързана с някое число, а всички те са едноцифрени. Това ме доведе до разрешението.

— Или въображението ти е страхотно! — засмя се Яно.

— Погледни го от този ъгъл, Яно. По-безопасно е, отколкото слепец да стъпи на платното на Мичиган авеню в девет вечерта в събота.

— Да бе — възкликна Яно.

Изпод рамката на леглото Брадък измърмори:

— Числата са въведени. Готови за обезвреждане.

— Готови! — чу се вик откъм залата.

— Празно ли е? — запита Брадък.

— Празно е.

— Натискам.

 

 

— Изгубихме го! — изкрещя Майлс в радиостанцията и се вряза в тълпата.

— Мамка му! — рече Сканън. — Следвай шапката, Майлс!

— Разбрано — отвърна Майлс.

— Стой! Задръж! — каза Сканън. — Свържи се с Джарноу. Източете резервоарите на Пан Ам 920. Разчистете стоянките за цистерни с гориво. Защитете кабините с удароустойчива броня. Ще вкараме Старк с останалите пътници, заобиколен от цивилни бомбаджии. Щом пътниците се качат на борда по стълбата, ги изкарваме през другата врата. Имаме два часа.

— Не съм съгласен, инспекторе. Прегледах разписанието на полета. В девет и двадесет самолетът каца на летище „Кенеди“ в Ню Йорк на път за Париж, тоест Старк поначало не е възнамерявал да се качва. Изобщо не е смятал да хване този полет. А и след два часа метеорологичните условия ще ни залостят тук. Тогава какво? Той това ли ще чака?

— Тръгвай след проклетата шапка, Майлс. Веднага!

 

 

— Брадък? — прошепна Яновски в настъпилата тишина. След две секунди запита: — Какво става там долу?

— Занулени са до една, сержант.

— Успяхме ли?

— Няма да се възпламени и да избухне — отговори Брадък. — Но трябва да отделим заряда и да го поставим в кутията.

— Колко време ще ви трябва? — попита Яно.

Брадък бе преместил вниманието си към един от своите хора и му каза:

— Подай ми стабилизираните клещи. Готови за откачване.

— Готови.

— Първата скоба и ремъкът са освободени.

— Прието.

— Ще ми помогнеш ли?

Другият мъж свали защитната маска пред очите си и се вмъкна под леглото при Брадък, който му каза:

— Не позволявай да мърда.

— Тук всичко е стабилно.

— Втора скоба и ремъкът освободени. Този ъгъл е готов.

— Ясно.

— Хвани следващата веднага щом…

— Видях я.

— Режем… — Продължителното мълчание прерасна в дълбока въздишка. — Трета скоба и ремъкът освободени. Остана още една. Аз ще режа и ще придържам.

— Ясно.

Дълбоката въздишка премина в най-тихия шепот, който Спайк бе чувал:

— Четвърта скоба и ремъкът освободени. Всички са освободени. Готови за прибиране.

— Кутията е отворена и подготвена.

— Вдигни вътрешната платформа.

— Вдигам.

— Сега спри.

— Готово.

— Сега заедно. Дръж се като с първородното си дете. Ляга си да подремне. Бавничко. Така…

Когато и двамата мъже изпуснаха по една дълбока въздишка, Дебра избухна в конвулсивна кашлица, която размърда леглото, направо го разтресе.

— Полека горе — изсъска Брадък.

— Поставяме капака. Закопчаваме. Завиваме закопчалките. Още четири пъти… Така. Кутията е затворена. Хайде, излизаме.

Щом колелцата на тежкия цилиндър се изтъркаляха по неравния балатум, Яно освободи ръцете и краката на Дебра. Зад гърба му се чу трополенето на носилка в коридора.

— Хайде. Бързо, бързо! — викаше лекарят. — Асансьорът готов ли е?

Друг глас отвърна:

— Готов е, докторе.

— Действайте!

Отпуснатата ръка на Дебра остана в тази на Спайк, когато санитарите я вдигнаха. После всички се затичаха към асансьора. На покрива хеликоптерът чакаше да я откара в медицинския център на Северозападния университет.

Докато асансьорът летеше нагоре, Спайк не чувстваше никаква сила в ръката й. Чуваше само трескавите приказки на изнервения медицински екип:

— Четиридесет и един, покачва се. Обади се в центъра, Кати. Да подготвят ледената вана.

 

 

Каубойската шапка на Старк се носеше над морето от движещи се човешки глави на запад с потока пътници, които се бяха насочили към секторите за международни полети. Майлс първи го забеляза и свирна пронизително в своята радиостанция. Другите агенти, които познаваха навиците му, врътнаха глави и го видяха да сочи надолу по широкия коридор.

— Натам — изпъна пръста си той.

Агентите мигновено се впуснаха в преследване, прескачайки просналите се на земята крещящи пътници. По пътя едни извадиха оръжието си, други — значките, и ги закачиха на гърдите си.

— ФБР! — извика Лу Сканън. — Всички долу.

Вцепенената тълпа остана да клечи на пода, набитият Сканън се набра на късите си крачета, за да настигне Майлс и редом с него да погне каубойската шапка.

 

 

Старк сви рязко в широкия коридор, така че да не се вижда от общия терминал. Зад него настъпи хаос: хората пищяха, ченгетата си подвикваха, федералните изглеждаха тъпи и объркани в тъмните си униформи. Прекрасно! Но това бе само за момент. Знаеше, че няма да трае дълго.

Още преди гласът зад него да извика „Насам!“, той знаеше колко усърдно ще го гонят. Имаше два начина да ги забави и първият бе най-подходящ, стига да имаше късмет.

Неспокойно, като на хищник, който търси плячка, очите му пробягаха по приближаващите се хора, които се смееха, прегръщаха се и си проправяха път към общия терминал. Главно семейства, старци, малки деца, хубави момиченца. Задръж! Разтърси глава, помести поглед и видя интересна възможност. Само възможност, но пак беше по-добре от нищо. При положение че беше единствената, преди в действие да влезе вариант номер две, той се зарече да изцеди всичко от нея.

Двама здравеняци се тътреха към него, раменете им се поклащаха насам-натам, а краката им се огъваха навън при всяка крачка. И двамата носеха поръбени с кожа палта. Едното приличаше на говежда кожа, другото на скъпа овча. Отдолу бяха с дънково облекло: работна риза и дънки „Левис“, под тях — западняшки ботуши до прасците с високи токове. На кръста си бяха стегнали колани със сребърни токи във формата на раковина. Само единият носеше смачкана каубойска шапка, която се опитваше да докара на вид като от реклама на „Марлборо“.

Като се изравниха, Старк хвана другия за ръкава и му каза:

— Братче, искаш ли шапка?

— Моля?

— Много ми е малка — обясни Старк. — Не мога да се върна, а ми се стори, че може да я харесаш.

Учуденият мъж я взе, погледна другаря си, прокара ръка по поръбващата лента.

— Сигурен ли си? Изглежда като…

— Чисто нова е. „Стетсън“. Само че много ми стяга, мамка му. Ако я искаш, твоя е.

— Уха, мерси!

Старк се ухили като акула, потупа мъжа по ръката и преди да продължи, каза:

— Е, нали е Коледа.

 

 

— Загубих шапката — обади се един агент.

— Виждам я — отвърна Майлс. — Връща се. Идва насам! Защо ли?

— Не се знае — отговори Сканън. — Приближете се!

— Бавно — добави Майлс.

— Почакай — каза Сканън, — шапките са две!

— Само че едната е черна — намеси се някой от агентите.

— Може би е съучастник — промърмори Майлс.

— Да бе, дръжки — изстреля Сканън. — Опразнете коридора.

Един от следящите агенти вдигна значка и се провикна:

— ФБР! Всички назад! Покрай стената и обратно в общия терминал! Веднага!

Сканън и Майлс поведоха с вдигнати над рамото значки в лявата ръка и извадени до рамото пистолети в дясната. Хората зяпнаха, стреснаха се и тълпата се раздели, сякаш бе паднала мълния.

Шапките продължаваха пътя си насам, една до друга.

— Може да се взриви — рече Майлс.

— Не и ако другият с шапката му е съучастник.

— А ако не е?

Сканън поклати глава в знак, че не знае отговора.

— Ако е заложник?

Сканън пак поклати глава и каза само:

— Опитайте се да го заловите без стрелба. Ако опре дотам, уцели го в главата. Не искам някакъв си куршум да ни прати всичките на оня свят.

— Разбира се — това бе всичко, което Майлс измисли за отговор.

В последния момент хората се отдръпна от приближаващите се шапки и оръжията се прицелиха.

Гласът на Сканън изрева:

— ФБР! Хвърлете оръжието си! Ръцете на тила! Веднага!

Когато двамата мъже видяха кръга насочени цеви, бавно вдигнаха ръце. Този с шапката на Старк преглътна силно и изхленчи:

— Не стреляйте бе, хора! Нямаме оръжие.

— Не е той — рече Майлс.

Сканън кимна и попита:

— Откъде имаш тази шапка?

— Един човек току-що ми я даде, ей там отзад.

— Как изглеждаше?

— А, добре му стоеше.

— Не шапката, идиот такъв! — излая Сканън. — С какви дрехи беше?

— Дълго палто. Нали се сещате, такова като в уестърните, като на Клинт Истууд…

Сканън не го изслуша докрай, а се втурна напред и подкара Майлс и останалите със себе си. Отново закачи значката си на гърдите, извади радиостанцията от джоба си и се свърза с Джарноу.

— Старк се отправя към входа за международните… Носи дълго светло палто и каубойски ботуши, за последно е видян с червена перука с подвити краища и същите мустаци. Пресечете му пътя, Франк.

— Ще пратя няколко униформени да го пресрещнат.

— Внимавайте. Видя на какво е способен.

— Разбирам. Нещо друго?

Сканън поклати глава и усети, че свива устни. С неочакваните си ходове Старк щеше да се измъкне. И то с един милион долара. Вече го бяха изгубили от поглед. В цялата мъгла имаше една много важна истина — Майлс беше прав. Тим Старк явно нямаше да вземе полет 920 на Пан Ам. Настрои предавателя и рече:

— Осведомете Яновски за положението. Питайте го къде смята, че отива Старк. Трябва да успеем, и то сега.

 

 

Вече се бяха издигнали сред свистящи вихри и се бяха насочили към Северозападния университет, когато един униформен подаде на Яновски телефона. Той се обади по същия начин, както през последните четиридесет години:

— Яновски.

— Сканън. Как е Деб?

— Откараха я по въздуха към травматологията в Северозападната болница. Ще се погрижат за нея.

— А бомбата?

— Обезвредиха я. Изкараха я оттук.

— На О’Хеър нямахме толкова късмет. Старк взриви един човек и изчезна. Загубихме го.

— Кажи някоя добра новина, Лу.

— Надявах се ти да ми кажеш.

— Аз?!

— До полета на Пан Ам за Париж все още остават деветдесет минути. Майлс смята, че като се има предвид, че самолетът спира в Ню Йорк, това означава единствено, че Старк няма да се качи на него, че това е примамка. Въпросът е какъв е следващият му ход.

— Докога е отворено летището?

— Може би още час и половина. Бързат да пуснат полетите, за да изпреварят проклетата буря, която идва насам през езерото. Това също е фактор. Полетът за Париж може и да се отложи.

— Прав си. Старк изобщо не е смятал да лети за Париж.

Сканън се изсмя.

— Мислех си, че щом не са длъжни да го екстрадират…

— Струва прекалено много — рече му Яно.

— Та той има милион в зелено!

— Боже, Лу! В Париж можеш да профукаш милион долара за една седмица. Да не говорим, че е зима. Да ти кажа ли какво мисля?

— Все ще е по-добре от нищо.

— Обърни внимание какво казаха от Стейтвил.

— За Олховски ли?

— Не, за осъдените.

— Какво за тях?

— Типичните мокри фантазии и сънища на затворниците, Лу. Да удариш големите пари и да се чупиш на юг.

— Мексико?

— Само ако паднеш от деветстотин километра височина. Провери полетите до Бразилия.

— Бразилия?

— Да. Рио де Жанейро, където слънцето винаги грее, мадамите мятат цици и американският долар господства по Златния бряг.

— Бразилия?

— Сега е сезонът, Лу. Зима е и хората са потиснати. А там долу лятото е в разгара си. Обзалагам се, че до Рио има по два полета на ден.

— Заемаме се с това.

— Лу?

— Да?

— Помисли. Накара ви да изхабите цялото си време и сили за полет, който изобщо няма намерение да лови. Схващаш ли? Друга скапана игричка. Пасва изцяло. Измама, унижение и отмъщение. Не може да го изпипа по-добре: измита се по въздуха право в обратната посока от онази, за която сте се подготвили.

— Господи, прав си!

Преди да затвори, Яновски се зачуди дали бе така. Старк можеше да се отправи накъдето и да е. Светът е голям. Освен това в по-голямата част от него един милион долара щяха да го превърнат в крал. Но дори и да грешеше за Бразилия, бе сигурен, че Старк не е толкова тъп, че да издаде следващия си ход шест часа, преди да го е направил. Накъдето и да беше тръгнал, със сигурност бе на повече от две хиляди километра встрани от Париж. Яновски би заложил пенсията си на това.

* * *

Щом хеликоптерът се впусна в свирепите ветрове, които брулеха Уотърфронт Тауърс, докторът извика на Спайк:

— Тя е извън борда, завързана в носилка на подпорите.

— Там в безопасност ли е? — изкрещя той в отговор.

Последва внезапен порив на вятъра, който лашна малкия вертолет настрани. Машината с усилие възстанови курса си към болницата на Северозападния университет, който бе на отсрещния бряг на езерото. След минута на уплах докторът наруши мълчанието и рече:

— Също колкото и ние. За нея дори така е по-добре.

— Защо пък по-добре? — извика Спайк.

— Заради студа.

На Спайк не му стана ясно.

— Какво?

— Понижава й температурата. В момента това е жизненоважно.

Спайк кимна с разбиране. С всяка изминала секунда Дебра се плъзгаше все по-близо до ръба. За първи път от началото на всичко можеше да я загуби, когато вече бе спасена.

Докато хеликоптерът се клатеше и подскачаше в мрака на Спайк, той се замисли дали агностиците имат право на определен брой молитви, ако могат да се докоснат до господ, ако той очаква молитвите им там горе, за да им покаже чрез тях, че наистина съществува. Ако бе така, времето бе дошло. Знаеше го.

Но засега направи само това, което бе принуден. Сграбчи една дръжка над лявото си рамо и здраво се задържа.

 

 

Следващото, от което трябваше да се отърве, бе червеникавата перука от заложната къща. Тя бе най-отгоре, биеше на очи и за нея щяха да се хванат след шапката. Ала я свали едва десет секунди след коледния подарък за градските каубои. Мушна я в едно отворено кошче за боклук по пътя, като се увери, че не се вижда.

След перуката щяха да търсят палтото. Въпреки че то беше почти незабележимо в предпразничната блъсканица на пътниците, бе огромно и светло на цвят и лесно щяха да го забележат, ако излезеше на открито. И така, след още десет секунди, без да спира, изхлузи натъпканата с пари дреха от раменете си, нави я на топка и продължи към последната си спирка.

Идваше тук за втори път. По-рано следобед, когато те вероятно са го чакали да пристигне, той вече бе вътре и свикваше с мястото. Имаше достатъчно време да чака, да наблюдава и да взима каквото му е необходимо.

Хората са толкова глупави!

Събират се заедно и се отправят на групички към баровете и ресторантите, като оставят багажа си без наблюдение на купчини по коридорите и седалките на летището. Лесно беше да свиеш нещо. Всичко, което търсеше, бе чанта за рамо с подходящи размери за ръчен багаж. Само толкова.

Всъщност разполагаше с повече.

Ако не го убеди в собствения му късмет, това поне го наведе на мисълта, че добрият късмет идва толкова често, колкото и лошият, и никога не можеш да прецениш кога ще те изненада. Трябваше само да разпознаеш шанса си, когато го забележиш.

И той го забеляза. Синя найлонова торба на „Луфтханза“. Когато я вдигна, погледна вътре — комплект дрехи за смяна. За късмет мъжки. За късмет само един номер по-големи, отколкото трябваше. За късмет риза и панталони.

Точно преди да се срещне с лъжливия Халек, я бе сложил в друга тоалетна и отново бе залепил на вратата бележка „Не работи“, като преди това си свърши работата в кенефа, за да отблъсне любопитните. Като махна бележката и влезе в кабинката, Старк, който вече бе с гола глава, бързо се преоблече. През гърдите му над бронежилетката бяха закрепени габаритните светлини, омотани с жици, за да изглеждат като взривно устройство. Цялото приспособление беше обемисто, ръбато и будеше подозрение. Палтото добре го скриваше. Но сега вече прекалено биеше на очи. Измисли нещо, каза си той, докато събуваше ботушите, за да нахлузи пепелявосивите панталони.

Седнал на тоалетната чиния, с мъка намъкна ботушите обратно, подви навътре дългите панталони и се изправи. С изключение на ботушите, бе почти невидим. Но, по дяволите, дори и добрият късмет не бе съвършен.

Входът към самолета бе само на трийсетина метра надолу по коридора и пътниците за Рио точно се качваха.

Сега бързо!

Старк пъргаво натъпка каубойското облекло в тоалетната чиния и премести пачките заедно с австрийския пистолет от джобовете на палтото в чантата на „Луфтханза“. За последен път извади верния нож и с острото като бръснач острие сряза палтото до кръста. Като го сложи, поне временно прикри габаритите.

Стисна чантата за дръжката, излезе и претича до входа към самолета. Съвършено изпипан план. Имаше още две минути. Достатъчно, но не много.

Не поглеждай назад. Бъди като Халек. Можеш да чуеш преследвачите много преди да ги видиш да изскачат иззад ъгъла. Така че слушай!

Затвори очи зад слънчевите очила и се съсредоточи, продължавайки да се приближава към гишето за проверка. Не чуваше нищо освен глъчката на стълпилите се пътници.

Когато стигна до гишето, представи билета и паспорта си. Служителката ги взе, провери ги, кимна и му ги връчи обратно. Пожела му с прекрасната си механична швабска усмивка:

— Приятен полет, сър!

— Най-приятният! — отвърна той.