Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (7)

Пета глава

Номерът на този тип беше 91238.

Тим го прочете на ризата му между решетките. Падаше се горе-долу на височината на очите му, на около шест стъпки над тясната пътека. Ако речеше да се освободи от прегърбената си стойка, мъжът като нищо щеше да надскочи двата метра. Тим нямаше никаква представа как — или защо — е дошъл.

Не беше негър. Просто огромен бял тип, който не изглежда особено як. Не че беше отпуснат като чувал. Висок и омекнал, застрашителен само на ръст. Ако трябваше да го повали, един остър режещ удар в слънчевия сплит щеше да го превие на две, после засилка с коляно щеше да потроши носа му, запращайки парченцата право в главния мозък. Както казваха тюлените, едър не значи як.

Но момъкът нямаше вид на бияч.

Значи беше другият вариант. Отборът главорези на управителя работеше рамо до рамо с охраната за разрешаване на „дисциплинарни проблеми“ по неофициален път. Но пък те обикновено пристигаха на тълпа, с ключовете от килията ти в ръка.

Сега не беше така.

Сега мъжагата беше с един лейтенант. А лейтенантът може да те изведе на разходка, ако поиска. Какво всъщност ставаше?

— Аз съм Колкинс — каза едрият тип и протегна ръка през решетките, за да се ръкува. Същинска глупост, ако беше дошъл да се бие, защото не се искаше голяма сила да му извиеш пръстите назад, да приклещиш лъчевата кост върху пръчките на решетката и да я скършиш като кибритена клечка. Тим бавно пъхна собствената си ръка в огромната лапа. Онзи я стисна без никаква сила. Тим познаваше собствените си ръце, здрави като желязо.

Тим вдигна очи, срещна погледа на Колкинс и примига. Само толкова. Един вид признание, а не страх. Сякаш казваше: „Виждам, че си тук, какво искаш?“.

Лапата пусна ръката на Тим, пресегна се до джоба на ризата и извади пакет „Бенсън & Хеджис“.

— Цигара?

Тим поклати глава.

Колкинс извади една за себе си, захапа я и затърси огънче. Намери кибрит, измъкна една клечка, драсна я и запали. Лейтенантът зад него мина напред, отключи килията и се върна обратно. Колкинс издуха облак дим и се усмихна:

— Малка разходка?

Очите на Тим трепнаха, нащрек за неприятности. Когато не видя нищо подозрително, той пристъпи в тесния коридор и пое дълбоко въздух.

— Защо не излезем оттук? — каза Колкинс.

Тим кимна едва и погледа към лейтенанта.

— Не му обръщай внимание — каза Колкинс. Едрият тип посочи с ръка стълбището в края на коридора. Тръгнаха заедно. Лейтенантът вървеше на двадесет крачки зад тях.

Шест килии по-нататък някаква чернилка скочи на крака и се разкрещя:

— Мъртъв си, тебешир скапан! Знаеш ли го това, копеле мръсно?

Тим го изгледа кръвнишки в отговор.

Колкинс мушна ръка под лакътя му и прошепна:

— Не спирай, Старк.

Килията остана зад гърба им. Тим се обърна и видя черния да размахва юмрук, като продължаваше да вика:

— Ш’те накълцаме на парчета, хубавецо! Кожата ше ти съдереме и ше я обесим на ивици да се вее по перилата! Ше…

Това бе всичко, което негърът успя да избълва, преди мълчаливият лейтенант да го перне през ръцете с палката си. Вой на умряло прокънтя по коридора и отприщи буря от крясъци и псувни, които екнаха нагоре и надолу по етажите.

— Зарежи го — каза Колкинс. — Културни форми. Просто маска, под която се крие страх. Мислят си, че ако могат да те изплашат, няма да им се наложи да те бият. А на мен нещо ми се струва, че не им се ще особено да се бият с теб. Не и след сряда.

Тим вървеше, като оставяше Колкинс между себе си и килиите. Не знаеше къде отива, но поне беше вън от клетката. Това решаваше проблем номер едно.

Докато слизаха по железните решетъчни стълби, Колкинс подхвана разговор:

— Чух нещо за теб и за един случай в Холдън, щата Канзас. Преди четири години? Отвлечено е малко момиченце. Получен е исканият откуп. И повече никой не вижда детето. Никаква следа от парите. Никакви заподозрени. Висящ случай. Да ти звучи познато?

Тим сви рамене. Знаеше за този случай. Благодарение на заемната служба в библиотеката на Стейтвил имаше достъп до архивите. Случаят, който Колкинс спомена, страшно приличаше на всичко, което двамата с Уейд бяха предприели при отвличането на малката Гранвил, само че онези типове бяха извадили късмет. Защо? Като изключим Халек, каква беше разликата? Нямаше разлика. Ако не беше Халек, той щеше да е свободен, богат и щеше да тъне до ушите сред извратени жени. Достатъчен повод да го убие.

— Носят се приказки, че е твое дело.

Тим не беше и споменавал такова нещо. Когато библиотекарят го попита защо се интересува, той му каза истината — просто искам да видя дали има заподозрени. Което впоследствие бе прераснало в подозрение, а накрая във „факт“.

— И аз съм го чел — каза Колкинс.

Тим сви рамене. Торба фъшкии. Само че същата тази торба фъшкии го доведе до приземния етаж на сграда Б и сега му предлагаше:

— Какво ще кажеш да подишаме малко чист въздух? — рече Колкинс.

Тим кимна. Още една крачка към свободата. За какво беше всичко това? Лейтенантът беше изостанал на четиридесет крачки зад тях и упорито продължаваше в същия дух.

— Трябва ли ти дрешка? — попита Колкинс.

— Ти как смяташ? — отвърна Тим.

Беше ред на Колкинс да свие рамене.

— Зависи какво време обичаш.

— Тогава да вървим.

На вратата на затворническия корпус нямаше никой. На масата на охраната бяха метнати две якета. Колкинс навлече едното и каза:

— Ти си кораво момче, а?

Тим сви рамене.

— Дотук добре, кораво момче. Но онези все някога ще те пипнат. Няма значение кога. Те имат време. Десет годинки до първото дело за помилване, не е ли така?

Тим блъсна вратата и хлътна в нощта. Хаотична плетеница от насочени външни прожектори разрязваше мрака на клиновидни парчета с остри ръбове. Отвъд северните игрища тежкотоварните самосвали продължаваха да изнасят боклуците, останали след строежа.

Вятърът налиташе от север с постоянна скорост двадесет мили в час и шибаше въздуха, паднал поне пет градуса под нулата. Плътен слой натежали от сняг облаци затулваше звездите. Колкинс пъхна ръце в джобовете на палтото си и се обърна към Тим:

— Накъде? — попита той.

Тим остана смаян и сигурно му бе проличало, защото Колкинс се засмя, потупа го по гърба и каза:

— Да, имаш избор. Запомни, Старк, не е важно какво знаеш, а кого познаваш, за да се държиш над водата.

Зъбите на Тим затракаха, когато думите се процедиха през тях:

— Не искам да се държа над водата. Искам да избягам. И кой, по дяволите, си ти?

— Може би аз съм ключът? — отвърна Колкинс.

Тим вдигна треперещата си ръка към новата сграда на затвора и кимна.

Колкинс продължи:

— Приятни помещения. Ще имам килия там. Една от най-хубавите. Също като ъглов кабинет, истина ти казвам. И знаеш ли защо?

Тим потрепери и поклати глава.

Колкинс прошепна сред надигащия се вятър:

— Защото не е важно какво знам, а кого познавам. И защото съм бизнесмен.

Лицето на Тим изразяваше недоумение. Колкинс го усети и се разхили:

— Чудиш се, тоя да не е мръднал, се питаш, а пък аз ти казвам, че съм може би най-трезвомислещият човек, когото някога си срещал, Тим.

В погледа на Тим все още се четеше съмнение. Колкинс спря и се обърна към него:

— Виж, Старк. Какви хора има тук вътре? Две породи. Хора, които нарушават правилата, и хора, които правят сделки. Тия, дето нарушават правилата, са като твоите приятелчета трепачите например. Могат да мислят само на дребно. За тях животът е огромна ярост, лишена от всякакъв смисъл. Никой няма да ги накара да направят каквото и да било. Предизвикателство, това е тяхната игра. И завинаги ще си останат на топло. Хората, които правят сделки, са като мен и може би като теб. За тях е все същото — и вътре, и навън. Няма значение. Когато ти имаш нещо, което аз искам, а аз имам нещо, което ти искаш, печелим и двамата. Чаткаш ли? Сега изборът е твой. Ти от кои си?

— Говори, не спирай — каза Тим. И като извърна глава през рамо, добави: — Но не ми допада надзирателят да се мотае наоколо, докато разговаряме. Дори не искам да го виждам. Чаткаш ли?

Колкинс се усмихна и отново потупа Тим. Той мразеше подобни неща, но си замълча. Никой не го докосваше. Никой! Но ако ще е играч, трябваше да играе по правилата. Застинал неподвижно в жестокия студ, видя как Колкинс се обърна и махна на лейтенанта да се отдалечи. След това пак се извъртя към Тим и се усмихна:

— Той наистина не е никакъв проблем. Но щом държиш да го няма, няма го.

— А откъде се е пръкнал? — попита Тим.

Колкинс се разсмя.

— Защото и той се е научил да прави сделки. Не му остава много, като си плати данъците и застраховките. А жена му има нужда от операция, която той не може да си позволи. Аз от своя страна разполагам с известна сума отвън. Той има нещо, което аз искам. И ето ти сделка. Някой да знае? Някой да е пострадал? Просто бизнес.

Тим внезапно се разгорещи. Точно това каза Халек, преди да го предаде, преди да развали сделката и да го вкара тук. Но точно сега Старк беше по-близо до осъществяването на плана си, отколкото и в най-смелите си мечти, затова каза само:

— Карай нататък.

— Добре. Нещо ми пошепва, че някъде си скътал повече от сто хилядарки след оня откуп от Холдън. Поправи ме, ако бъркам.

Нямаше никакви хилядарки. Тим дори не беше припарвал в Канзас в живота си, но не прекъсна Колкинс. Не и както вървяха към новата сграда.

— Така че — продължи Колкинс — разбирам положението ти.

— И какво е то?

Колкинс забави ход и се обърна.

— Искаш да избягаш. Всеки това иска.

— Дори ти?

Колкинс сви рамене и се усмихна.

— Някой ден. Точно сега доста пари изкарвам.

Тим кимна. Само толкова.

Колкинс продължи напред, прегърбил рамене, за да се предпази от студа. Думите му долитаха сред облачета пара:

— Положението е следното. Трепачите ще те очистят. Въпрос единствено на време. Ден, седмица, може би месец. Не повече. Няма къде да се скриеш, а трябва и да спиш. Сделките вървят по всяко време, като например тази нощ. Чаткаш ли?

Тим кимна. Колкинс въздъхна и поклати глава.

— И кой, по дяволите, намазва от всичко това? Ти си мъртъв. Терорът на трепачите се разраства. А мангизите от Холдън гният, без да топлят никого. Каква е ползата? Никой не печели.

— А трепачите?

— О-о-о-о. Трепачите никога не отчитат печалба. Те си влагат акциите само в предизвикателства и отмъщение. Система на пълно пропиляване. Всички губят, включително и трепачите. Единственият начин да им удържаш юздите вътре е непрекъснато да им показваш, че хората, които правят сделки, в края на краищата винаги печелят.

Той продължаваше да насочва Колкинс все по-близо до новата сграда на затвора, слабо осветена от няколко единични прожектора. Повечето образи се тълпяха в светлината от фаровете на камионите, които все така пристигаха да товарят боклук.

— Каква е сделката? — попита Тим.

Новата сграда на затвора бе на по-малко от сто метра пред тях, веднага щом прекосят поле прясно разровена замръзнала трева. Два чифта обувки заскърцаха през заскрежения терен.

— Мога да те уредя за Менард.

Тим знаеше за Менард. Слабо охраняван затвор в Южен Илинойс. По-малко убийци, по-малко гадняри. Лек режим. И най-важното — лесни бягства. В Стейтвил — само тридесет бягства за седемдесет години и нито едно за последните петнадесет. В Менард всеки месец губеха по някой питомец, прескочил оградата. Половината никога не ги хващаха отново.

— И от Менард пак ще трябва да се връщам в Чикаго. По-далече е.

Колкинс сви рамене, извади големите си лапи от джобовете, започна да ръкомаха и заговори страшно бързо:

— Бизнесменска сделка. Виж сега. Давам ти шанс. Безплатно. Стигаш до Чикаго и намираш един човек на име Хаунд.

— Хаунд?

— Подземието на големия гараж на Орлиънс и Гранд, няколко преки по-надолу от експресната магистрала, зад стоковата борса. Работи за братята Сицилиано, чувал ли си за тях?

Старк поклати глава.

— Като стигнеш при него, кажи му, че те праща Колкинс. Там ще се погрижат за теб. Джони Сицилиано ми е приятел, ясно? Но няма как да се добереш дотам освен през Менард. Понеже никой не излиза от Стейтвил, освен ако не го пусне Олховски, а това скоро няма да стане — може би чак след месеци. Дотогава ще си мъртъв десет пъти. Така че ако искаш да се измъкнеш, имаш нужда от мен.

— Кога ще стане? — Тим продължаваше да върви.

— Дължиш ми капаро.

— Капаро? — Не спирай да вървиш. Накарай го да върви. Новата сграда се издигаше все по-близо, от бетонните й стени ги деляха по-малко от тридесет метра.

— От удара в Холдън.

— Удара в Холдън?

— Ами-и-и да — заекна Колкинс. — Не може да нямаш някой навън, който да плати. Майка, баща, гадже, брат, приятел?

Още десет стъпки и стигнаха стената на новата постройка. Тим погледна нагоре, после изгледа Колкинс. Поклати глава.

— Само че може да има малък проблем.

Колкинс се изхили и отново тупна Тим по гърба.

— Малките проблеми ги решаваме. Така постъпват хората, дето са печени в сделките. Никога не допускай да ти попречат разни дреболии.

Втренченият поглед на Тим отмести ръката на Колкинс от рамото му. Той отново обърна очи към него и каза:

— Само че проблемът може да не е толкова малък.

— И какъв е той?

Тим бе докарал Колкинс в сенките между лъчите на прожекторите. Зад ъгъла на новопостроения затвор самосвалите от редицата поемаха товара си и тръгваха. Старк погледна Колкинс в лицето с жестока усмивка.

— Човече, нямам пукнат грош. И никога през шибания си живот не съм стъпвал в Холдън, щата Канзас.

— Но — преди Колкинс да успее да продума още нещо, Тим изви ръката му, счупи я и мъжът се преви надве. А когато главата му клюмна напред, коляното на Тим се изстреля нагоре със страшна сила и потроши хрущяла на носа му, запращайки парченцата право в главния мозък.

Огромното тяло застина за миг, преди коленете да се подкосят и да го повлекат надолу. Първо с тъпо хрущене в земята се удари разбитото му лице със зейнали от шока зеници. После вратът се усука, отпуснатите ръце се блъснаха в замръзналата почва и Колкинс се люшна наляво, забил глава в прясната мазилка. Изглеждаше някак гротескно, като огромна къртица, задълбала под стената.

Тим коленичи, изхлузи якето от трупа и го навлече. Погледна наоколо, не видя охраната и предпазливо се запромъква напред, опрял гръб в стената. Щом стигна най-близкия до камионите ъгъл, провери наблюдателните кули. Прожекторите описваха мързеливи окръжности по двора, гонеха тъмнината и пресичаха с бавни равномерни откоси снежинките, които изпъстряха бръснещия вятър. Снопът светлина минаваше през едно и също място на всеки шест секунди. Предостатъчно време.

Тим отново се огледа назад. Лейтенантът още чакаше. Докога? Докато Колкинс каже. Или не? Дявол да го вземе, шибанякът си беше надзирател. А те винаги усещат, зададе ли се някаква шибанящина.

По-бързо!

Някакъв чернокож началник-смяна извика:

— Давай! Давай! Дай газ! Добре, качи насам. Следващият камион. Хайде, хайде, по-бързо!

Един огромен тежкотоварен камион изрева и рипна напред, а хромираният му ауспух бълваше на талази задушливи изгорели газове. Прожекторът от кулата се плъзна над него и се обърна на юг. В полумрака огромна механична щипка захапа купчината излишни водосточни тръби, пръснати подпори, изхвърлени жици, разкривено арматурно желязо и потрошена зидария. С остро изскърцване стегна хидравличните си мускули и повдигна впитите си челюсти, премести ги над камиона и изсипа товара си със страхотен грохот.

— Още веднъж, още веднъж, още веднъж, ей тука — дереше се черният началник. — Пълни бе, човече! Искам ги догоре!

Когато чернокожият се обърна с гръб, за да тормози своите работници, Старк се шмугна безшумно сред сенките. Стигна на бегом задната страна на камиона, подскочи високо, сграбчи някаква халка и стъпи с единия си крак на подпората за задните светлини. С огромно усилие се изтегли нагоре, протегна се още повече и се залови с една ръка за горния ръб.

Беше хлъзгав и студен.

Пръстите му се впиха здраво, треперещи от напрежение, за да го издърпат. Той обаче се пързаляше!

Бързо!

Освободи долната си ръка от халката и я стрелна нагоре, за да подкрепи другата. Сега висеше свободно, краката му трескаво търсеха опора по стената на камиона. Наклонена и заледена, тя отказваше да му помогне. Вече и двете му ръце се пързаляха.

Чудовищната механична щипка завъртя натоварения си клюн над главата му.

— Това е то, това е, това е — викаше началникът. — Пускай! Напълни го догоре! — после пронизително изсвири с уста. — Ей, дайте още един камион, мой човек, още един шибан камион ми дайте!

Поредният от върволицата камиони, строени в очакване край главната врата, запали с рев двигателя и пое към тях. Ако останеше още малко така, щеше да попадне в светлината на фаровете и край. А после, като се прибави и трупът на Колкинс, направо… Вдигни се!

Двете му ръце се плъзгаха също толкова бързо, колкото тялото му се стремеше да ги задържи и да ги настигне. Тъкмо прехвърляше ръба, когато дланите му се изхлузиха едновременно и той загуби опора. Засили цялото си тяло напред, удари жестоко раменете си в ръба и започна да се свлича. Заби дълбоко брадичка, борейки се с болката, увисна така и дори се задържа. Двете му ръце отново литнаха нагоре.

Напънал всички сили, успя да преодолее ръба точно когато щипката изсипа върху него порой от отпадъци. Купчината овъргаляни жици и мазилка го зари под себе си, като едва не го просна в безсъзнание. Черна пелена падна пред очите му. Бори се! Не се предавай, задник такъв! Ще замръзнеш! Изправи се със страшна мъка и разбута мазилката, за да си поеме въздух.

Някъде отдолу чу началник-смяната да казва:

— Разкарвай това оттук! Движение, мой човек! — и изведнъж: — Я чакай, стой! Какво е това?

Тим затаи дъх. Какво ли беше?

— Ало, мой човек! Задните ти светлини съвсем са сдали, знаеш ли?

Шофьорът изръмжа в отговор:

— Нищо им няма на скапаните светлини, мой човек.

— Ето бе, тук. Виждаш ли?

Тим чу как шофьорът дръпна ръчната спирачка, скочи от кабината, заобиколи и отиде при началник-смяната:

— Не бяха изпочупени, мой човек. Няма начин.

— Значи сега са се счупили.

— Мамка им.

— На теб мамка ти, Раймънд. Хич няма да ти плащам шибаните боклуци, мой човек!

Реймънд, шофьорът, заскърца обратно по снега и скочи в кабината. Освободи ръчната спирачка, запали и потегли напред.

Още една спирка и са навън. Тим усети острия бакърен аромат на кръв, почувства как струйката се стича по едната му ръка. Сигурно се е порязал, когато изсипаха тия лайна отгоре му. Лоша ли беше раната? Провери и спря кръвта с маншета на якето на Колкинс, нали му го беше взел назаем. Засега щеше да свърши работа.

Шофьорът наби спирачки и камионът рязко спря на главната врата. Тим се оказа прикован като насекомо, заровен дълбоко в строителните отпадъци. Беше сигурен, че никой няма да го види. Безпокоеше го единствено прахолякът, който заплашваше да го издаде с някоя кихавица.

Защипа първата.

— Искаш да видиш дали не изкарвам тайно някой затворник, а, мой човек? — попита през смях шофьорът.

— Вие, задници такива, само се гаврите с нас, ама ще вземем и вас да ви окошарим тука всичките до един. Я се пръждосвай!

Тим чу как главната врата се отвори с бръмчене. Камионът изръмжа и тръгна. Усети как осите подскачат, докато минаваха през дезактивираната лента с шипове за гуми. Снопове светлина се вклиняваха в здраво наблъскания боклук над него. Миг по-късно отвсякъде го обгърна непрогледният мрак на нощта. Островърхи прашинки сняг хапеха все по-студената му кожа. В кабината по радиото гърмеше една стара песен на Сам Кук. Шофьорът си пееше, високо и фалшиво:

— Така дрънчат мъжете, които каторгата събра да бачкат на една верига. Така дрънчат…