Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (43)

Четирийсет и първа глава

Хеликоптерът за медицинска помощ подскачаше като тапа през вихрите, бушуващи върху площадката за приземяване на покрива на университетската болница. Спайк се държеше здраво. Стисна зъби до скърцане и пресече неизречената безсмислена псувня. Оставаше сега, когато бяха стигнали чак дотук, на крачка от успеха, някакво пъклено завихряне да разбие хеликоптера и да изгорят в пламъци!

В момента, в който се предаде на тази съдба, дивият насрещен вятър за миг утихна — достатъчно пилотът да прилепи ските до земята и да изгаси двигателя, преди следващият пристъп да се стовари върху кабината.

На площадката настъпи адска врява.

Лекарят блъсна вратата на кабината, прескочи Спайк и извика:

— Ледената вана! Къде е?

— Тук вътре, докторе — отвърна женски глас.

— Ясно, да е готова.

— Да, сър.

— Ремъците са се оплели, не мога да ги развържа. — Нов женски глас.

— Срежи ги. Срежи ги! Нямаме време.

Звукът от рязането бе последван от скъсване.

Гласът на доктора се обади:

— Искам по пътя надолу да ми съобщавате всички признаци на живот, които дава. Асансьорът готов ли е?

— Вече ни чака, докторе.

— Пригответе се да я вдигнем. На три. Раз, два, три.

Докато се измъкваше през вратата, Спайк чу как освободената носилка се вдига и колелцата й се удрят в земята. Пилотът стоеше точно зад него и го подхвана за лакътя, за да му помогне. Каза:

— Тук си е доста опасно и да виждаш. Вие съпругът ли сте?

— Почти — прошепна той.

— Хайде да слезем долу. Днес пиленцето няма да лети повече. Поне не с мен на лоста за управление.

Двамата се приведоха срещу режещия смразяващ вятър и тръгнаха след Дебра към интензивното.

 

 

Заповеди, съобщения за признаците на живот и въпроси, които не получаваха отговор, жужаха в недирижиран хаос, сякаш в някой от филмите на Спайк картината бе изчезнала и бе останал само звукът. Но това не беше филм. Това бе действителността. Дебра беше вътре, съобщи му пилотът, покрита отвсякъде с лед в борба с изтощителната треска, в борба за живот.

— Пулс? — попита докторът.

— Сто и осемдесет.

— Кръвно налягане?

— Сто на петдесет и пет. Пада.

— Сложете й три милиграма адреналин.

— Разбрано.

— Получихте ли резултат от пробата, която взехме?

Друг мъжки глас, по-спокоен, се присъедини с думите:

— На път сме да я изпуснем. Да продължим да й преливаме кръв или…

— Температура? — прекъсна го първият лекар.

— Спадна до 40.5.

— Все още е дяволски висока.

— Да й сложим кислородна маска?

— Няма да я понесе.

— Моля?

— Прекалено учестено диша, не можем да я нагласим.

— Страхотно. Хайде, скъпа, помогни ни.

Това първо раздразни Спайк, после го натъжи. Когато някой се нуждаеше от помощ, Дебра първа откликваше. Тя му вдъхваше повече чувство на увереност и независимост, отколкото бе познал през целия си живот. Незнайно защо точно сега си спомни часовете на стрелбището, където Дебра прикрепваше пиукащо апаратче към мишената и после му помагаше да я уцели — всеки път. Никога вече нямаше да си върне зрението, но благодарение на нея със слуха си можеше да постигне неща, за които не бе и помислял. Не можеше да си представи как ще живее без нея, животът му щеше да изгуби всякакъв смисъл.

— Температурата бавно се понижава — обяви равен женски глас, после замислено добави: — С две десети.

— Пулс?

— И той пада, докторе. Сто и шестдесет.

— Добро момиче. Задръжте го така.

— Дишането е все така повърхностно и учестено, докторе.

— Това не е добре. Подгответе сърдечния апарат, дайте кислород.

— Направено е, докторе.

— Температурата и пулсът продължават да падат.

— Прекалено бързо, прекалено бързо. Какво става?

Тягостно мълчание посрещна въпроса му. Сякаш в гадната игричка на Тим Старк бяха разрешили пределния брой уравнения. Може би просто им свършваха времето и късметът. А бяха стигнали толкова близо…

— Дишане?

— Няма промяна, докторе.

Настъпи ново вледеняващо мълчание, нарушено единствено от гласа на една сестра:

— Температурата и пулсът не спират да падат. 37.7 и деветдесет удара в минута.

— Кръвно?

— Деветдесет на петдесет и пет.

— Хайде, момиче. Дай ни малко време.

— Докторе, вижте!

— Какво става? — попита Спайк пилота.

— Хм, не знам. Гледат в някакъв монитор зад нея…

Отново гласът на лекаря, твърд и силен:

— Изпускаме я.

— Температурата й е под тридесет и седем, пулсът — седемдесет и пет.

— Извадете я от ваната. Бързо!

— Трийсет и седем цяло и две, трийсет и седем, трийсет и шест и осем…

— Прекалено бързо! Ще изпадне в хипотермия! Как е дишането? Диша ли?

— Апаратът твърди, че да. Но аз не забелязвам, докторе.

— Гледайте!

Тишината се опъна като затягащ се възел на корабното въже на танкер, блъскан от вълните, след това бе прекъсната от тихичко:

— Издъхна.

Няколко секунди по-късно една сестра се обади:

— Отчита се слаба, но стабилна дейност на мозъка, бавно дишане. Температурата е нормална, кръвното се покачва. Пулсът е нисък, но се задържа равномерен. М-м-мисля, че се стабилизира.

— Успя ли? — запита Спайк и сграбчи пилота за раменете.

Преди той да обясни на Спайк, че не знае, стъпките на лекаря отекнаха по твърдия балатум на пода. Гласът му, изнервен, глух и прегракнал, изрече:

— В кома е, господин Халек.

— Ще оживее ли?

Докторът изпусна тежка въздишка и каза:

— Наистина не знам.

— Какви са шансовете й?

— Искате ли да знаете?

— Затова ви питам.

— Хванете се за нещо. Ще направим каквото можем, но… — неизречената дума каза всичко.

Спайк кимна веднъж, преглътна и се опита да се стегне. Точно реши, че горе-долу е успял, зад гърба му проехтя напрегнат глас:

— Спайк Халек?

Отърси се от обзелото го вцепенение, освободи се от мрачното присъствие на лекаря и тръгна надолу през широката, осветена от неонови лампи зала към приемната на отделението. Обърна се към наситеното мълчание от другата страна и промълви:

— Аз съм Халек.

— Търсят ви по телефона. — Жената сложи слушалката в ръката му и сви треперещите му пръсти около нея.

Допря я до ухото си и рече:

— Халек на телефона.

Напрегнатият глас на Яно отвърна:

— Как е Деб?

— Изглежда зле. Не мислят, че ще оживее.

Яно замълча в мъката си, прокашля се и произнесе с дрезгав глас:

— Съжалявам.

Спайк пое дълбоко въздух, надви трептенето в гласа си и рече:

— Аз също.

— Спайк? Ковалски и аз точно пристигаме на летището. Алварес е мъртъв, прострелян в главата. Старк се е качил на Боинг 747 за Бразилия.

— Измъкна ли се?

— Не. Засякохме го на входа. Има цял самолет заложници.

— И е зареден с взрив?

— Показал го е на стюардесите. Около десет шашки динамит, вързани на гърдите му.

— Къде?

— Какво къде?

— Къде на гърдите му е динамитът? Ниско, високо, над сърцето, къде?

— Не знам, Спайк. Боже мой, какво значение…

— Разберете, Яно.

— Добре, само…

— Каква е играта му сега?

— Да речем „Печеля или гърмя“.

— Какво иска?

— Теб, Спайк.

Спайк почувства, че го прорязва студ, и преглътна, преди да повтори:

— Мен?

— Да, в замяна на заложниците.

Студът премина във вълна дива ярост. Стисна здраво свободната си ръка в юмрук, пое дълбоко въздух и каза:

— Убил е Алварес?

— И още двама, с динамит — отвърна Яновски.

Още смърт. Жертвите се трупаха една след друга и скоро и Дебра щеше да се присъедини към тях. Ако не предприемеше нещо, труповете щяха да станат стотици, в това число и самият Старк. Както каза Фелдстайн, той нямаше да се даде жив. С какво е най-добре да почете себеотрицанието на Дебра? Щом опираше до умиране, защо не само един вместо стотина или повече? Това не беше ли начин да се спре ужасът, който Старк внасяше в този свят? А може би имаше още нещо, може би играта продължаваше в последната си фаза, но той не трябваше да казва това на Яно. Не сега.

— Какви са условията му? — попита Спайк.

— Ние сме първи. Ти влизаш, другите излизат. После пускаме полета, зареждаме самолета с гориво, което да му стигне до Рио, и оттам нататък пълен мрак, Спайк.

— Добре дошъл в отбора, Яно.

— Още нещо…

Още само едно? Възможно ли е? След десет жертви и един милион Тим Старк не само да не се върне към мирен живот, ами, както каза Яно, да иска „още нещо“. Но какво още можеше да иска след всичко това? Освен да отведе със себе си и Джейни. Ако наистина бе така, то отговорът беше: „Изключено!“. Каквато и цена да поискаше за пътниците, всичко си имаше граници. Не можеше да помете всичко скъпо на сърцето му. Все някой трябваше да оцелее. Жертвоприношението би трябвало да има някакъв смисъл, да остави някого след себе си, за да разказва цялата тази история.

С убеждението, че не е задължително отговорът му да е „да“, дори ако трябва сто или повече невинни да загинат в пламъците самолетно гориво, Спайк рече:

— Какво?

— Трябва да направим размяната до двадесет минути, Спайк.

— Не мога да се добера до О’Хеър за двадесет минути, не и по това време на годината!

— Ако дотогава не излети, бурята ще го настигне. А и предпазителят за лед на крилата няма да изтрае повече. Ела с хеликоптера, Спайк.

Спайк си спомни как бясно подскачаше стомахът му по време на последното пътуване, ужасното обикаляне на идване, когато пилотът се надиграваше със стихията, и облекчението накрая, когато машината докосна земята. Не беше сигурен, че може да го изтърпи още веднъж, дори и ако… Другата част от разума му надделя и той се отправи обратно към интензивното, отмервайки стъпките си по-внимателно, отколкото на излизане. Щом стигна вратата, вдигна ръка и усети студеното стъкло, което позволяваше на виждащите да гледат вътре. За него бе просто сетивен ориентир, незрима маркировка на корабен маршрут в тъмно еднообразно море. Обърна се наляво и каза:

— Пилотът на хеликоптера още ли е тук?

— Как иначе… Няма да си тръгна, докато момичето има шанс — Сякаш без да иска, бе казал нещо огорчително, затова промени тон и добави: — По дяволите, да, тук съм. Никъде няма да ходя в този вятър.

— Не се знае — отвърна Спайк.

— Хм?

— Би ли подарил на повече от сто души живота им за Коледа?

— Какво?

— Чакат ни на борда на един самолет с човек, който носи бомба. В замяна иска единствено мен. Ако не се появя до двадесет минути, ще ги взриви.

— Някой да донесе няколко кофи и изопропилов алкохол, за да си размразя роторите! — Пилотът понижи глас, обърна се към Спайк, който би се обзаложил, че се усмихва смело, и рече: — Пригответе се, господин Халек. Чака ни страхотен полет.

 

 

Вятърът с вой подмяташе и блъскаше хеликоптера като листо. Всички опити на пилота да установи постоянна посока или височина се проваляха в бурните въздушни талази. Спайк бе стиснал здраво дръжката с обезкървена ръка и се мъчеше с реакциите на стомаха си. Още малко и щеше да повърне.

Съсредоточи се!

Да отвлече вниманието си с нещо.

— Можеш ли да се свържеш с О’Хеър по радиото?

— Разбира се — отвърна пилотът.

— А да ме свържеш с ФБР?

— Мисля, че да.

— Опитай.

След двадесет секунди се чу гласът на Лу Сканън:

— Халек?

— Аз съм, само стомахът ми не е на линия.

— Кога ще си тук?

Халек зададе въпроса на пилота, който отговори:

— Четири минути.

— Чух. Ние сме готови. Разчистихме място за приземяване на пистата близо до самолета.

— В никакъв случай!

— Повтори?

— Не, Лу. Дайте ни място през един сектор.

— Времето, Спайк!

— Този път не съм овца на заколение, Лу. Няма да е като преди. Сега е различно. Пригответе ми бронежилетка, горе-долу като за мен. Кажи на Яно, че искам оръжието му на заем.

— Какво?

— Дебра ме научи на стрелбището да уцелвам движещи се мишени, които издават звуци и шумове.

— Спайк, това е Тим Старк! И самолетът е зареден догоре!

— Просто го взимам на заем, Лу. Ще му го върна след десет минути.

— Халек! Ти си сляп, човече!

— Зная, Лу. И Старк знае. Да видим колко добре играе по собствения си план. Аз започвам с хитруването.

— Ще се приготвим. Трябва да се преоблечеш за две минути, Спайк, иначе ще направи сто и седемдесет човека на кайма.

Или пък собствените му планове ще му гръмнат в лицето.

 

 

— Нищо не се вижда — обясни му специалният агент. — Бронежилетката е абсолютно незабележима.

— Вземи пистолета ми — изръмжа Яновски и го сложи в ръката на Спайк. — И си го искам обратно, Спайк. Без да ходя до Бразилия да си го търся.

Халек претегли оръжието, почувства очертанията му, теглото, прокара ръка по цевта и кимна. Абсолютно същият като специалния полицейски „Смит & Уесън“ 38-ми калибър на Дебра, с който бе стрелял на стрелбището. Ако не бягаше прекалено много надясно или наляво, щеше да стреля по същия начин. Ако Старк бе по-близо от три метра, нямаше значение. От такова разстояние нямаше да пропусне.

Нито пък Старк. Значи срещата им, с изключение на изненадата и времето, с което разполагаше, бе като престрелка на централна улица в Дивия Запад. С изключение и на това, че някой заблуден куршум би могъл да уцели и да възпламени маркуч за гориво или резервоар, като ги изпепели и двамата. А за да победи, за да сломи Старк наистина, трябваше да го убие най-много с втория изстрел. След това Старк щеше да се премести абсолютно тихо, да се прицели и да го убие, докато той размахва оръжие насам-натам. Освен ако и Старк не бе лишен от зрението си.

— Имам нужда от помощта ви — каза Спайк.

— Той е на ръба — забърбори Сканън. — При най-малкото раздвижване ще се взриви.

— Няма да нападаме фронтално, Лу. Поддържате ли връзка с пилотската кабина?

— Разбира се — обади се Ковалски. — Какво искаш?

— Някой да има часовник с аларма?

— Да — каза Майлс. — Ето ти моят.

— Свери го с този на Лу.

— Готово — каза Лу. — Сега какво?

— За колко време ще опразните самолета от пътниците, когато се кача?

Смутеното мълчание бе прекратено от ясния глас на Майлс:

— Ще си оставят целия ръчен багаж, дори бебешките колички. Така че само ще минат по пътеката и ще излязат по най-бързия възможен начин. Ако предположим, че на секунда и половина излиза по един пътник, значи за всички ни трябват три минути и четиринадесет секунди.

— Ами, да речем тогава… — започна Спайк.

— Но на борда има възрастна двойка. И четирима над осемдесет, и един мъж с проблеми в кръста. Те ще забавят процедурата. Не знам с колко, но бих добавил още минута, плюс времето, което ще им е необходимо да надвият страха си и да станат, когато стюардесите ги накарат.

— Дай му някакво точно време! — измърмори Сканън.

— Пет минути и тридесет секунди — предложи Майлс.

— Какво ще прави Старк с мен пет минути?

— Да предположа ли? — попита Сканън.

Спайк кимна.

— Вече е спуснал всички перденца на прозорците. Предполагам, че ще те откара в задната част на самолета, някъде, откъдето да може да наблюдава изхода, без ние да можем да го улучим със снайпер.

— Тоест двамата ще сме сами още преди да е слязъл последният пътник?

— Вероятно — рече Сканън.

— Преди последният да излезе, нека пилотът включи двигателите.

— Защо?

— Ще внушим на Старк, че се готви да излети.

— Чудесно — намеси се Яно. — Идеална измама, но с каква цел?

— Нагласете алармения часовник за шест минути, след като стъпя на борда.

— Бързаш твърде много, Спайк, каквото и да си намислил.

— Направете го.

Майлс хвана китката му, зацъкаха копчета и той каза:

— Тръгваш към изхода. Какво си намислил?

— Искам да накарате пилотите да изгасят светлините в салона, когато времето изтече, и да се измъкнат през люка над главите си.

— А ти? — запита Ковалски.

— Пет куршума ще изстрелям по Старк, за да го убия. Ако не успея, последният остава за мен.

— Почакай, Спайк… — рече Яно. — Върни ми оръжието. Това е самоубийство.

— Яно, като стигнем до Бразилия, той така или иначе ще ме убие. И няма да го направи бързо. Това ще бъде отмъщението му. Виж какво стори на Деб. Отначало малко ще позлорадства и ще ме унижи, после ще ме довърши. Ще ме унижава с приказки; ще използва звук, който според него вече не може да го застраши. И тук ще бъде грешката му. Сигурно е, че ако не улуча, и двамата ще се вдигнем във въздуха.

— Или пък ако улучиш — каза Майлс. — Ако е сложил пръст на копчето за детонация.

— Това вече е отминал етап — отвърна Спайк.

— Откъде си сигурен?

Крачеха с широки крачки надолу по коридора, сухият въздух се раздвижваше около тях, думите му звучаха някак сюрреалистично. Като се заслуша в тях, трудно повярва, че той ги казва.

— Не съм. Никой не би могъл да бъде. И Старк е наясно с това. Фелдстайн каза, че той не е глупак. Обзалагам се, че не е толкова глупав, че да лети единадесет часа с ръка на бутона или да се взриви в небето.

— Ние сме тук, Спайк. Според изискванията му трябва да влезеш след петнадесет секунди.

— Ще те изпратя до долу — каза Яно.

Спайк пъхна късото дуло на пистолета дълбоко в долния джоб на якето си, намести тъмните си очила на носа и с дълбока въздишка забави дивия си пулс. Преглътна нарастващия страх и им рече:

— Щом алармата ми се разписука, ще сметна, че светлините в салона са изключени и той не вижда. Тогава ще изстрелям петте си куршума.

— Можем ли да направим още нещо, Спайк? — попита Яно с ръка върху лакътя му, докато трополяха по тънката настилка на пътеката към самолета.

Правилният, драматичен отговор би бил „Молете се“, но Спайк бе агностик. А и знаеше, че никой справедлив господ не би му отнел Дебра и не би оставил Старк да стигне толкова далеч. Може би това беше ролята му — на ангел отмъстител. Ако беше така, щеше да се справи блестящо. Отговори на Яно с равен, спокоен глас:

— Минута след пиукането Старк ще е мъртъв или поне без заложници. Ако е жив, хванете го. Не го оставяйте да се измъкне.

— Но… — запъна се Яно — динамита.

— Взривете самолета, Яно. Ако не го направите сега, той сам ще свърши работата на пистата в Рио. Чу Фелдстайн. От експлозии изпада в оргазъм. Така че имате избор. Рано или късно самолетът непременно ще хвръкне във въздуха. — Преди да свият за последно към вратата на самолета, той хвана старото ченге за ръкава и го раздруса: — Жертвите и без това вече са много, Яно. Ако не друго, то поне ще прекратя тази касапница. Ако се проваля, ви оставям Старк. Пипнете го заради мен. И заради Дебра. Обещай ми.

Голямата ръка на Яно го потупа два пъти по рамото и той продума:

— Цели се добре, когато тази пущина изсвири.

Спайк кимна, после направи най-важната крачка в живота си и стъпи на борда на притихналия в очакване самолет на „Луфтханза“.

 

 

— Господин Халек? — Въпросът бе произнесен от ясен, нервен женски глас, вероятно на някоя стюардеса. Добре се владееше, но въпреки това той усети паниката, която момичето се опитваше да надмогне.

Отговори й с усмивка:

— Аз съм.

Тя прошепна:

— Благодаря ви, от името на всички ни. Благода…

Спайк вдигна ръка, докато с другата здраво стискаше револвера.

— Изведете ги — рече й. — Бързо. Хайде.

— Добре. — Тя се извърна наляво, взе микрофона и обяви: — Всички пътници да напуснат самолета, първо предните сектори. Щом стюардесите минат покрай мястото ви, изправете се колкото се може по-бързо, тръгнете напред и излезте през предния вход. Оставете всичките си принадлежности. Не взимайте нищо, което може да ви забави. Ако имате нужда от помощ, за да слезете, потърсете я. Започваме.

Категоричният глас на жената вече се стапяше в жуженето на говорителите, когато Спайк бавно се понесе по дългия, покрит с килим коридор към задната част на самолета. След петнадесет стъпки прозвуча подигравателният глас на Старк.

— Това истинският Халек ли е, или неговият двойник? — след което сам се засмя на шегата си.

Спайк реши, че е далеч отзад, близо до опашката.

Тръгна по посока на гласа и започна да се съсредоточава, докато главата му щеше да се пръсне.

Ръката му се изпоти да стиска револвера в джоба на якето. Ако се доближи, дали да стреля от този ъгъл? Никога не бе стрелял по мишена от толкова близо, не знаеше дали ще улучи. Също така имаше риск да уцели шашките. Дори да не улучеше точно тях, бе убеден, че Старк си е облякъл бронежилетка. Както бе казал Фелдстайн, той не беше глупав.

— Как е девойчето, Халек? — провикна се Старк.

Около Спайк пътниците шумоляха, докато напускаха местата си. Зад тях някои вече се бяха втурнали към изхода. Добре. Ще се опразни. Съвсем празно. Само ти и аз, Старк. Нали така искаше? Не е ли това, за което жадуваш? Наслада, която така дълго е била отлагана, трябва да те изпълва с обожание, очарование, с желание да я удължиш още повече. Хайде, давай, негоднико. Имам малка изненада за теб.

— Предстои ни дълъг полет, Халек. Защо да не си вземем компания?

Не! Но остани спокоен.

— Защо? — извика в отговор. — Мислех, че ще сме само аз, ти и пилотите.

— Мамо! — изпищя гласът на малко момиче.

Последва го женски писък:

— Пусни я!

Силен шамар, стон и хлипане.

— Не!

— Махай се, мадам! Иначе ще те гръмна между краката.

— Мамо!

— Пусни я, Старк! — изрече Спайк спокойно. — Аз съм този, който ти трябва.

Старк изкрещя:

— Ти ми трябваш за едно, Батман. Шърли Темпъл ми е за друго.

— Не! — изстена майката.

Спайк се насочи към звука, наведе се и вдигна хлипащата жена:

— Всичко е наред — прошепна й той. — Повярвайте ми. Сега вървете.

— О, моля ви…

— Вървете. Всичко е наред.

— Моля ви…

— Стягаш ли се, Халек? — извика Старк.

Спайк пусна дръжката на оръжието и извади и тази ръка празна. Каза:

— Какъв е смисълът, Старк. Ще те пречукам с голи ръце.

Кикотът на Старк бе пропит от злостна омраза. Когато престана, той рече:

— Ако ще го правиш, трябва да минеш първо през Шърли Темпъл, Батман.

— Пусни я, Старк. Имаш парите, мен и самолета.

Отвъд прозорците двигателите запалиха.

— Млъквай и стой пред мен — нареди Старк.

Спайк задържа и двете си ръце наяве и кимна.

— Обърни се!

Спайк го послуша. Когато дулото на пистолета опря в гръбнака му, той чу, че последните пътници слизат.

— Тръгвай!

Спайк кимна и бързо се отправи напред, почти препъвайки се, когато Старк го бутна, натисна го и изстреля заповедта:

— Нагоре! Хвани се за перилото! Върви!

Стъпало по стъпало Спайк изкачи стълбата до салона, притеснен от тежкия патлак, който го удряше в ребрата при всяка стъпка. Дали Старк щеше да забележи? Какво можеше да направи, освен…?

Гласът на Старк прозвуча нежно:

— Правила ли си го някога, кукличке? Искаш ли да го направиш с мен, а?

Дали да се обърне и да стреля?

Къде ли е главата му? Почти можеше да протегне ръка и да напипа бръснатото му кубе. Но малкото момиче се съпротивляваше с писъци и диво дърпаше Старк насам-натам.

— Пусни ме! Пусни ме или ще те ухапя, заклевам се!

— Ухапи ме и ще изям сърцето ти, докато се гледаш как издъхваш, миличка!

Тогава тя застина и престана да се бори. Спайк все още не можеше да разбере къде е, само предполагаше по дишането й и вибрациите на стъпалата, че е между него и Старк.

Лошо.

Колко ли време оставаше? Какво ли щеше да направи момиченцето, когато лампите угаснат? Ако пропищи, ще чуе ли той Старк? Дали той няма да се превие и да се претърколи, а ако да, накъде?

Спайк изобщо не можеше да прецени времето. Само сигналът щеше да му покаже кога тъмнината е обгърнала Старк. Трябваше да е готов. Щом изкачи стълбата и пристъпи по дебелия килим в салона, пъхна и двете си ръце обратно в джобовете на якето, плъзна тази, с която щеше да стреля, около дръжката и постави показалец на спусъка.

Старк го следваше, като влачеше борещото се момиче. След секунди Спайк чу писък, предизвикан от рязка плесница, който премина в плач:

— Моля те, моля те… — жално рече тя.

Изведнъж Спайк осъзна, че преди година това можеше да бъде Джейни. Можеше да стане така, ако… Ако някой не се бе размърдал, за да го предотврати с предложение за пари и бягство. Сега тези обещания отново бяха направени и бяха изпълнени. Но все пак това не спря Старк. Дебра се носеше към сигурна смърт, Старк — по пътя към свободата и богатството, към място, където имаше повече малки момиченца с богати бащи, и се готвеше да продължи, освен… освен ако някой не му попречеше.

Внезапно дращенето на разкъсан плат сви на топка вътрешностите на Спайк. Обърна се по посока на звука. Съсредоточи се! Мисли! Хайде! Колко още оставаше?

Момичето се гърчеше и забиваше пети в килима, докато Старк сваляше останалите й дрехи.

— Не! — пищеше тя. — Остави ме…

Нова плесница изплющя в мрака.

Не мога просто да седя тук и… и какво, да позволя това да се случи?

— Хей, Батман! Да можеше да видиш това! Трябва да направиш филм за него!

— Стига, Старк!

— Не още, слепецо. Кой ще ме спре? — попита той задъхано и се изправи.

Спайк проследи движението на устата, която ожесточено го предизвикваше:

— Хей, кьорчо, на теб говоря!

Потната му ръка потръпваше над револвера, когато часовникът започна: „Пийп, пийп, пийип…“.

— Хъ…? — Старк успя да каже само толкова.

Готов или не, тъмно или не, време беше! Заради Дебра, заради хилядите неопетнени деца като Джейни, заради себе си, Спайк измъкна оръжието, сграбчи го с две ръце, насочи го по посока на последния звук, долетял от Старк, и стреля.

Дан!

Ръцете му се върнаха на място след отката. Стреля още веднъж.

Дан!

Старк изпусна едно стенание, Спайк отново насочи цевта натам и отправи молитва да не уцели динамита и да взриви заедно с тях и момичето. Но вече не можеше да спре! Дори да беше ранил Старк, това само го връщаше в затвора. Сканън искаше да го тикне в Левънуърт. Там щеше да изгние или отново щеше да избяга.

Спайк се прицели и стреля още веднъж, бам!, точно когато в тишината проехтя изстрел от автоматично оръжие.

Движи се!

Сви се ниско точно преди първият куршум на Старк да се забие над главата му. Спайк запази абсолютно мълчание, докато момиченцето хлипаше истерично. На фона на този жаловит зов за помощ долетя треперещият отпаднал глас на Старк:

— Предполагам, че съм те уцелил от първия път, Батман. Трябват повече от две рани, за да…

Дулото на Спайк се насочи право в центъра на устата му и той дръпна спусъка за последен път.

Дан!

След това напрежението се сгъсти като прегръдката на смъртта. Студените й обятия го притискаха отвсякъде, той ясно чуваше всеки стон на момичето, всеки негов дъх, но откъм Старк не идваше нищо.

Нищо, докато…

Страшен, разтрисащ трясък в мрака. Мина секунда, две, пет, десет… Нищо освен плача на момиченцето.

— Мамо! — хленчеше тя. — Мамо, моля те! Моля те!

От страх виковете й да не привлекат смъртоносния мерник на Старк, Спайк извика:

— Тук съм, Старк. Прицели се добре! Тук!

В отговор не последва нищо. Превит ниско долу, Спайк местеше цевта наляво-надясно и напъна слух, за да чува всичко, дори въздуха, който минаваше през вентилаторите.

Ниско, с насочено напред оръжие той се промъкна нататък, но внезапно се спъна, падна и усети как револверът се изплъзва с трополене в тъмнината. Заопипва наоколо, изпаднал в паника, и удари глава в нещо меко, топло, влажно и лепкаво. С изключително внимателни движения продължи напред и напипа нещо лепкаво, което миришеше на бакър.

Изведнъж се засмя. Прави бяха, че кръвта мирише.

И в момента миришеше просто прекрасно!

Слепешката Спайк напипа вратната артерия. Не помръдваше. Това също го зарадва. Ако не беше така, трябваше да довърши с голи ръце.

Но нямаше нужда. Спайк се разтресе от ридания.