Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (31)

Двайсет и девета глава

Три секунди след като Старк беше затворил, един синтетичен глас издиктува номера, от който се беше обадил. Спайк махна слушалките и го повтори толкова прецизно, доколкото му позволяваше паниката, после се обърна към Ковалски:

— Би трябвало номерът да излезе в горния десен ъгъл на апарата.

Почука по мястото, където Дебра му беше казала, че се появяват цифрите — по необходимост се доверяваше на нея за това, което не можеше да види сам.

Не беше изпитвал нищо подобно, когато Джейни беше в опасност. Беше напрегнат, да. Непреклонен, да. Почти полудял от изопнатите си нерви, също да. Всичко това. Но не и потопен, потънал в дълбок черен страх. Защото сега беше различно. Сега ставаше въпрос за Дебра. И едва сега започваше да осъзнава колко много иска да я усеща край себе си.

Гласът на Ковалски изглеждаше прекалено равен, прекалено бавен, прекалено, дори дразнещо носов, като че ли денят си беше най-обикновен. Но Спайк знаеше, че не му е безразлично. Все пак Дебра някога е била негов партньор. Така че просто трябваше да чувства нещо по-различно, отколкото друг път. Как го правеше? Как успяваше да запази самообладание?

Сякаш разбрал какво си мисли Спайк, Ковалски стовари огромната си ръка върху рамото му и със същия студен равен глас каза:

— И аз чувствам същото, Спайк. Но с нищо не можем да й помогнем, дори и да го показваме. Единственият начин да си я върнем, е да не кипваме от емоции.

Стаята се изпълни с лекото потракване на нокти, които докосват клавишите на телефона. Ковалски прочисти гърлото си и започна да изстрелва думите:

— Диспечер, кой е там? Долорес Васкес ли е? Como estas?^[1] Лейтенант Ковалски се обажда. Слушай, трябва ми проследяване, локализиране и идентифициране на телефонен номер.

Продиктува го и зачака. Секунда по-късно каза:

— Какво?

Спайк го чу как затули долния край на слушалката и се обърна към него:

— Още един автомобилен телефон.

— Той наистина мисли добре — каза Спайк.

Когато отвлякоха Джейни Гранвил преди година, Старк и неговият партньор Уейд Хенсън си служеха с обикновен телефон. Внимаваха за продължителността на разговора и никога не се местеха. Но въпреки че Спайк никога нямаше достатъчно време, за да ги проследи, страничните шумове по време на обажданията го отведоха право при тях. Старк никога не би повторил същата грешка отново. Ако наистина си беше научил урока както трябва, щеше да знае, че в най-добрите случаи проследяването може да стане от минута надолу, до десетки от секундата. Идентификаторът на обаждането щеше да даде номера. Ако беше стационарен телефон, патрулните коли щяха да изолират района и да го обградят. При обажданията за откуп неподвижният телефон беше като развързаното въже на палача, което свързва похитителя с жертвата, мястото и, твърде възможно, дори с бесилката.

— На кого е? — прогърмя гласът на Ковалски. — Кинкейд? Чакай. Само да го запиша. Джаспър Кинкейд. Дай ми официалния му адрес. Какво? Лейк Форест ли? Дали знае, че колата му я няма? Да, знам. Ще спазя процедурата. Слушай, ще се обадя на Кинкейд в Лейк Форест. Намери ми номерата на колите му от Отдела за регистрация на МПС. Давай.

Дебелият пръст на Ковалски удари вилката на телефона.

— Телефонни справки ли е? Лейк Форест. Кинкейд, Джаспър. Няма такъв ли? Слушайте, аз съм лейтенант Ковалски… Точно така, К-о-в-а-л-с-к-и. От чикагската полиция. Номер на значката 3865. Разбира се, ще изчакам, докато проверите.

Спайк усети как устните му се отдалечават от слушалката, обръщат се към него и промърморват:

— Иска ми се да попадна на него… Да, тук съм. Да. Колата на Кинкейд е била открадната. Трябва да се свържа с него. Разбира се.

Ковалски повтори дадения му номер, затвори и го набра.

— Джаспър Кинкейд? Няма го. Къде мога да се свържа с него? В Стокхолм ли? Обаждам се от чикагската полиция. Не, госпожо. Името ми е Ковалски. Смятаме, че колата му е била открадната. Можете ли да ни помогнете? Какво казвате? Добре. Хъ-хъм. Разбирам. Не, ще ви уведомя. Знаете ли номера на книжката му? Не? Няма значение. Кога ще се върне? Пие театър? Къде? Добре. В града значи. Знаете ли къде? Не? Вижте, може би има секретарка в службата? Нищо не намеквам, просто тя би могла, нали разбирате, да знае къде той паркира колата си. Добре. Да. Ще ви уведомим.

Ковалски остави слушалката и си пое дълбоко въздух. После отново я вдигна и пак набра.

— Диспечер? Ковалски е. Трябва да говоря с Долорес. Да. Още една Долорес ли има? — Секундите преминаха в друга въздишка, преди Ковалски да каже: — Имаш ли вече номерата? Да, сигурен съм, че има повече от една кола. С адрес в Лейк Форест може да има поне пет. Срещал съм и такива. Търся мерцедес. Не ми казвай, че има повече от един мерцедес. Окей. Добре. Пусни го за издирване. Да, разбира се. Веднага. Естествено, знам, че е Коледа, но няма никакъв Дядо Коледа, Долорес. Весела и на теб!

Слушалката отново натисна вилката. Обърна се към Спайк:

— Ако Старк остане в движение още петнадесет минути, броено оттук нататък, има шанс да го засекат. Стискай палци.

Спайк кимна, но не вярваше нито в късмета, нито в Дядо Коледа, а след злополуката, който отне зрението му, нито дори в господ. Вярваше единствено в това, че играта продължава и Старк иска от него да участва. И този път, както и предишния, тайната към успеха не беше в късмета, а в трезвия разум и сериозния анализ на положението.

Ковалски каза:

— Главната резиденция на Джаспър Кинкейд е в Лейк Форест. През седмицата пък отсяда в някакво място, наречено „пие театър“, каквото и да значи това…

— Pied-à-terre — прекъсна го Спайк, — което на френски означава „второ жилище“, нещо като апартамент на удобно разстояние от кантората. Всички важни хора обичат да имат две жилища — едно в града, близо до работата, и друго извън града, за уикендите.

— Разбирам — каза Ковалски. — Значи това място е в града. Държи апартамент в Уотърфронт Тауърс, на реката.

— Знам къде е — каза Спайк.

— Оставя мерцедеса на гараж някъде наблизо. Жена му казва, че не знае къде. Изглежда, има много неща, който не знае. Може би старият Джаспър държи не толкова да бъде близо до работното си място, колкото да бъде далеч от госпожата. Изглежда, бракът им нещо не върви. Сигурно през годините важният господин е бил хванат на местопрестъплението да разкъсва бикините на доста секретарки. А сега е в Стокхолм и може би тъкмо потъва в някоя дългокрака шведка. За нас остават само колата му и другото му жилище. Трябва да разберем как Старк се е добрал до колата.

— Случайно — каза Спайк.

— Моля?

— Той имаше основни познания в тази област още преди да попадне в Стейтвил. Мога да се обзаложа, че е научил всичко останало вътре, ако през цялото време е планирал това. Така че най-вероятно просто я е задигнал от улицата.

— Колата не е била паркирана на улицата, Спайк. Съпругата на Кинкейд казва, че той е „мъчително загрижен“ — цитирам, за колата си. Непрекъснато я лакира, лъска, прахосмукира. Този тип ми изглежда абсолютен маниак, така че едва ли би си оставил колата на улицата. Което ще рече, че Старк я е отмъкнал от паркинг също като БМВ-то на Фелдстайн.

— Естествено — каза Спайк. — Избира си някакъв гараж. Влиза незабелязано, докато пазачът не гледа. Ако някой случайно мине покрай него, той просто се преструва, че заключва колата си или че още търси ключовете.

— Спайк, лицето му го показват по новините. Не може така просто да продължи да прескача от гараж на гараж. Все някой ще го усети.

— Трима вече го направиха. И всичките са мъртви.

Ковалски се забави известно време, въздъхна тежко и издиша още по-тежко.

— Прав си. Сега е хванал Деб. А аз още съм доникъде — каза той и отново вдигна слушалката.

— А сега какво?

— Ще извикам подкрепление — прошепна Ковалски и след това заговори: — Яно? Убиеца се обажда. Искаш ли отново да станеш ченге? Слушай. Дженкинс ми даде трима. Един от тях е вън от играта с грип, на другия жена му е в родилното, така че оставаме само аз и Алварес. Имам нужда от теб, Яно. Не, не можем да чакаме повече. Той отвлече Дебра. Да. Преди около три часа. Не, Спайк е добре. В неговия апартамент сме. Не. Утре… Яно, недей… Исусе, добре. Да, имаме кафе.

Ковалски затвори и промърмори:

— Каза, че така или иначе няма да може да заспи.

— Идва ли?

— Той е истинско ченге. Е, бивше ченге, но това няма значение. За нас ще е пълноценен помощник.

Ковалски започна да набира друг номер.

— А сега какво? — повтори Спайк.

— По дяволите, приятелю. Толкова съм закъсал, че ще взема всичко, каквото мога. Надявам се, че Сканън не обича да спи прекалено много, защото ще трябва да се сбогува със съня за известно време.

По-добре с него, помисли си той, отколкото с Дебра.