Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (17)

Петнайсета глава

— По дяволите — просъска Старк и така блъсна с ръце кормилото, че от кокалчетата му потече кръв. Той избухна в гняв и изкрещя: — Д-д-дяволите да го вземат! — и стовари юмрука на дясната си ръка върху кормилото, което затрептя като камертон. После се насили да усети спокойствие, което не изпитваше, и пое бавно и дълбоко въздух, за да спре усилено да се поти. Най-накрая се засмя, докато почти не му потекоха сълзи.

Като разтриваше лицето си с гола ръка, той се зачуди как е могло да се случи. Откъде можеше да се сети, че механикът няма да е оправил собствената си шибана кола? Само че беше точно така, понеже щом Старк превъртя ключа, за да запали, двигателят изръмжа и угасна почти веднага. Закашля се, после пак и пак, задави се още веднъж и накрая притихна. Почти очакваше да чуе как клапаните си издухват носа.

Беше си поиграл с регулатора, бе натиснал педала на газта, завърташе ключа ту плавно, ту рязко. Нищо. Ако беше премислил добре нещата, нямаше да стигне до задънена улица, дяволите да го вземат! Да беше проверил първо колата, преди да заключи стария Еди с всички онези ключове по рафтовете, можеше просто да вземе друга. Да, ама не. Заради цъкането на часовника в главата му.

— По дяволите! — изкрещя отново той и удари таблото.

Какво да прави? Можеше да се върне с взлом, да вземе ключовете от друга кола. Но какво щеше да стане, ако задейства алармата, когато затваря вратата? Тогава какво, а? Така че не става. Нямаше нужда от кола. В Афганистан беше вървял през след, къде-къде по-лош от този. Струваше му кутретата на двата крак. С какво бе по-различно тази нощ?

Вече се бе примирил с пешеходството, когато проблясващите светлини на една полицейска патрулна кола профучаха и отпрашиха на север по Щатски път 53.

Преглътна с голямо усилие, пое си дълбоко дъх и прошепна:

— Опитай още веднъж. — Затвори очи и много бавно пак завъртя ключа в стартера. Двигателят, подобно на дробовете на стар пушач, разтресе шасито, захвана, захриптя, заглъхна и изгасна.

Сърцето на Старк заби силно и се изпълни с нетърпение.

— Почти стана! Хайде, рожбо, давай!

Треперещата му дясна ръка наново превъртя ключа.

Този път машината се затресе, задави се, избръмча и — о, чудо! — запали с неприятно подрусване.

— Знаех си аз! Само дяволът има пръст в тази работа!

Той се облегна назад, напълни дълбоко гърди, а кракът му не спираше да натиска педала, за да поддържа мотора запален. Нека се стопли. Само нека се стопли.

Изминаха две минути. Двигателят изхриптя и тръгна. Той си поигра с газта, отпусна, освободи крак от педала. Не работеше както трябва, но поне не изгасваше. Единствено това му трябваше.

Сега вече всичко работеше. Печка. Чистачки. Радиото?

Той го включи, затърси по станциите. Никакви новини, беше някъде между кръгъл час и следващия. Нищо, остани в ефира. Продължи да мести стрелката напред-назад из честотите на къси вълни, като се мъчеше да разбере какво е казала онази жена по телевизията.

Нищо. Поне засега.

Във всеки случай това не беше негов проблем. Неговият проблем сега беше да се движи, да се движи невидимо и преди всичко да печели време. Затова взимаше колата на Еди.

 

 

Старк видя бензиностанцията на „Шел“ две лампи по-надолу. Рекламата й беше издигната високо и лесно се забелязваше, сградата и колонките за бензин пламтяха като сахарско слънце по пладне от заслепяващия блясък на халогенните прожектори, същите като по стадионите. Без съмнение искаха никой да не ги подминава, помисли си той.

Когато стигна до отклонението, той напусна Щатски път 53 и насочи раздрънканата тойота далеч от колонките, в другия край на асфалтираната площадка. Изключи двигателя, натисна спирачките, дръпна ключовете и се измъкна навън, като затръшна вратата зад гърба си. Старк мушна ръце в джобовете на анорака и се затътри към вратата, тананикайки си стара песен на „Бийтълс“, която майка му много обичаше. Когато нахълта в офиса, един тип с кафява униформа на „Шел“ попита:

— С нещо да ви помогна?

— Познаваш ли Еди? — Старк вдигна пръст и посочи към Щатски път 53.

— Еди ли? — Типът беше бял, гладко избръснат, около четиридесетгодишен, с повече от десет килограма наднормено тегло. На гърдите му, върху джоба на кафявата му униформа беше закачена кръгла значка. На нея с ръкописни букви пишеше Фил. Във въпроса на Фил, изглежда, имаше повече объркване, отколкото подозрение, което беше чудесно. Защото Старк имаше добре премислени, готови отговори.

— Да. Държи гаража на Робърт близо до жп линията.

Смутеното изражение изчезна от лицето на Фил:

— А-а-а. Този Еди. Разбира се.

— Помоли ме да докарам колата му дотук. — Старк хвърли ключовете на тезгяха. — Каза, че ще си я вземе след около двадесет минути. Може би дори половин час. Трябвало да свърши с някакъв клиент, искал си колата за утре.

Фил присви очи, повдигна брадичка и въздъхна:

— Не са ли всичките такива?

— Във всеки случай помоли да задържиш ключовете, докато дойде.

Мъжът от „Шел“ грабна ключовете.

— Цяла нощ сме тук, защо не? — после бавно се обърна към него и попита: — Но защо ще иска да зарязваш колата му тук? Защо не си отиде направо вкъщи? — и скръсти ръце на гърдите си, сякаш чакаше добър отговор.

Старк беше готов:

— О-о, не е заради него. Заради мен е тая каша. Гледай сега, синът му излязъл. Има баскетболен мач тази вечер. А човекът, който работи в гаража…

— Джеб?

— Да, та Джеб е болен. Затова ме повика, само за днес.

Очите на човека от „Шел“ се присвиха още повече, сякаш из плешивото му кубе се въртеше някое много неприятно предчувствие. Ала все пак изчака няколко секунди, преди да попита, доста по-провлачено, отколкото можеше да се понрави на Старк:

— Отдавна ли познаваш Еди? — и му обърна гръб.

Какво ли щеше да последва? Телефон на стената? Пистолет в чекмеджето? Старк с мъка запази спокойствие и отговори:

— От четири години.

Фил пак се обърна и каза:

— Та защо точно, казваш, си оставя колата тук?

Старк му обясни:

— Има сега там един истеричен клиент — пълен задник. Това е белята. Защото сутринта обеща да ме откара, разбираш ли? Затова и се съгласих. Ще бачкам днес, разправям му, ама вечерта ще ме откараш.

— Докъде?

— До Скоуки.

— Доста път. Далече е пеша.

— И още как. Пък и скоро е Коледа, нали? Да знаеш само какво пазаруване ме чака.

Плешивецът се усмихна.

— Обзалагам се, че поне каквото и мене.

— По-малко — усмихна се в отговор Тим. — Затова трябва да потеглям. А и тоя избягал бандит, хич не ми се ще да се размотавам наоколо, нали разбираш?

Плешивецът кимна:

— Ченгетата минаха и оттук.

— Нищо не видях по телевизията у Еди. По радиото съобщиха ли нещо?

Онзи поклати отрицателно глава.

— Как така? — учуди се Тим.

— Е, не отговарям аз за тия работи. Откъде да знам? Питай ченгетата.

— Ченгетата. Естествено. Те какво ти казаха?

— Предполагам, че същото, което са казали и на теб. Сещаш се, беглецът е много опасен, не се прави на храбрец, обади ни се.

— Казаха ли ти как изглежда този тип? Имам предвид, как да го познаеш, ако го видиш? Както винаги, ще спра някой да ме закара, а с моя късмет току-виж се натреса право на него.

Фил вдигна очи и зениците му внезапно се разшириха. Старк наблюдаваше собственото си отражение в тях, когато онзи издума:

— Ами горе-долу на твой ръст. Бил с анорак, също като теб. Боже мили, като две капки вода сте.

Ченето на плешивеца увисна и той пребледня, докато думите изчезваха невидими през устата му. Но Тим се усмихна, ухили се като идиот, защото беше напълно готов — ама че е печен! — за такава реакция. Старк излая нещо като смях, плесна с ръце и ги вдигна във въздуха. После поклати глава и разтърка носа си.

— Къ-к-к-кълна се, моля ти се, същото, ама дума по дума, ми казаха и ченгетата! Еди им вика, че ме познава, ала-бала, такова-онакова, а тия се прицелиха в мен и ме изправиха до стената — представяш ли си само какви лайнари? — а след това ми поискаха документите и ей такива едни скандали. Във всеки случай онова, другото ченге, което е работило при Еди…

— Стив Елбърт?

— Да, та този Стив Елбърт никога не ме бил виждал и му щукнало, че заплашвам Еди или нещо такова. Каза по-добре никъде да не ходя тази вечер, иначе непрекъснато съм щял да си имам същите неприятности — пак и пак, също като в кошмар. А какво съм им аз виновен, че приличам на този тип?

— Е, сигурно с нищо.

— И така, значи, Еди си има клиент, а аз трябва да пазарувам. Нямам кола, но той има. Каза да дойда с неговата дотук, а него щял да го докара клиентът, за да си я прибере. В такъв случай какво да му кажа, не, не тръгвам? В това гадно време? — Старк протегна ръка към виелицата зад прозореца. — А и с това лице на обществен враг номер едно? Да не съм куку?

И двамата се засмяха.

— А, още нещо — каза Старк, — Бети, жената на Еди. Ти познаваш ли я?

— Бегло — кимна Фил.

— Може да се обади тук да провери къде е Еди. Той каза да й предадеш, че е на път и ще закъснее малко повече, отколкото й е казал по телефона. Кажи й да не се тревожи. Нали ги знаеш жените.

Фил въздъхна, поклати глава и промърмори:

— Разбира се.

— Още нещо… Да познаваш някой, който ще пътува към Скоуки или някъде в тази посока?

Плешивецът поклати глава.

— Не се сещам. Тук сме само касиерът, момчето, дето помпа гуми, и аз. Има и един шибан иранец, който свършва смяна в полунощ. Но на твое място изобщо не бих чакал някой час и половина, за да ме забие в съвсем грешна посока.

Старк поклати глава.

— Естествено, че не. Въобще адски тъпо. Очевидно ще вървя пеш и все ще стигна.

Плешивецът отвърна:

— Вземи автобуса, който минава оттук, но пък ще окъснееш. Ако ще го чакаш, ще се наложи да повярваш в Дядо Коледа.

— Какво — удиви се Старк, — не вярваш ли в Дядо Коледа?

Онзи се разсмя.

Старк се усмихна, оголи острите си бели зъби, после кимна, примирен с безизходицата, и излезе в тихата нощ. Мушна ръце в джобовете на якето, за да ги стопли, и тръгна през едно широко замръзнало поле, което граничеше с магистралата изток-запад. Право напред една редица дъбове се тъмнееха като мастило на фона на мъгливото розово небе.

Старк се взря в краката си. Обувките на Еди бяха с половин номер по-големи, но пък сухи. При всяка стъпка обаче вътре влизаше по малко фин снежен прах от полето. Само след миг снегът започваше да се топи и изсмукваше скъпоценната топлина от краката му. Проблем? Може би. Вероятно не. С малко късмет след пет минути щеше да се отърве от него.

Само след минута Старк изостави следите си на навяващия сняг и навлезе сред пръснатите къщурки между бензиностанцията на „Шел“ и шосето. Като остров на спокойствието, заобиколен от враждебни неонови светлини и магистрални лампи, къщите дремеха в сладък сън, защитени от виелицата в очакване на Дядо Коледа.

Едно куче започна да вие, когато Старк стъпи в нечий заден двор.

Той спря, замръзна на място и се съсредоточи в равномерния ритъм на дишането си. Стар номер. Всеки път, когато застанеше неподвижно със затворени очи и си представеше, че го няма, сякаш изчезваше наистина. Като сега. Кучето престана да лае, изскимтя веднъж и замря.

Съвсем бавно, за да не развали магията, той открехна клепачи и улови с поглед нещо голямо високо вдясно. Като се упражняваш да го правиш, ставаш много по-наблюдателен. Той бавно вдигна глава и формата придоби ясни очертания. Той се усмихна. Къщичка на дървото!

Ама че изненада!

Магията завладя съзнанието на Старк и го запрати в един стар спомен.

 

 

Тогава беше на единадесет години, главатар на тайна банда, наречена Убийците. Предана до смърт банда ужасяващи хлапетии, които съвсем не си поплюваха. А и Старк държеше да продължава в същия дух.

Едно момче, Чарли, кой ли беше — чакай! — Драго. Чарли Драго, кльощаво момче с очила и писклив гласец, искаше да стане Убиец. Първоначално му се присмиваха, налагаха го здраво и го прогонваха, но той продължаваше да се връща отново и отново за още, докато накрая просто не започнеш да се питаш как да се отървем от тоя нещастник?

И така, като главатар решението трябваше да вземе Тим. Както и всичко останало, това си беше игра. И както във всички игри, Тим искаше да даде на Драго добър урок за Убийците, който той никога да не забрави. В същото време трябваше да му предостави реална възможност да влезе в бандата, ако спечели играта, ако издържи изпитанието.

Но имаше малка уловка. Винаги имаше уловка. Ако спечели, Драго щеше да загуби. Той никога не нареждаше играта така, че да загуби всичко. Затова трябва да нагласиш така нещата, че колкото и добре да се справи противникът ти, пак да го боли.

И точно така постъпи Тим с Чарли Драго.

По това време имаха къщичка на едно дърво. Никоя майка не знаеше за нея, защото майките не харесват подобни неща. Не. Тази къщичка беше навътре в гората, достатъчно близо до животните, и можеше да се чуе как сърните и язовците се промъкват в храсталаците. Така и не успяха да разберат кой я бе построил — не че имаше някакво значение. Къщичката просто си беше там, като подарък.

И Тим се разпореждаше с нея като властелин.

Даде на Драго лелеяния шанс. Отидоха там веднага след училище, докато майката на Драго беше при приятелките си да гледа „Краят на нощта“, както правеше винаги.

Тим и вторият в тайфата след него — подло дебело момче на име Ръсел Сабович, което обичаше да поплясква момичетата и да събаря с юмрук момчетата, посрещнаха Драго. Тим каза:

— Ето това е твоят шанс. Драго, трябва наистина да искаш да си Убиец. Трябва да го искаш повече от всичко друго на света. Наистина ли го искаш толкова, че чак лошо да ти стане?

Драго преглътна така, че адамовата му ябълка подскочи, и кимна, като кършеше пръсти.

Тим въздъхна тежко, затвори очи и поклати глава. Измери с очи Сабович и каза:

— Не мисля, че го иска, Ръс. Ти какво ще кажеш?

Сабович рязко се завъртя и удари Драго по едната буза:

— Той е лигльо, Тим. И никога няма да стане Убиец.

Тим вдигна величествено ръка.

— Дай му шанс да опита.

Сабович се намръщи, начумери се и настоя:

— Качи го горе.

— Горе — каза Тим.

— Там ли? — Драго преглътна по-шумно отпреди, в главата му нахлуха всевъзможни ужасии.

Тим се усмихна жлъчно и каза:

— Разбира се. Нали искаш да си един от нас, Убийците?

А Драго отвърна:

— Да. — Сякаш действително си вярваше. Проблемът беше, че Тим съвсем точно знаеше слабото място на Драго. Лекарите го наричаха акрофобия. Което означаваше, че момчето изпитва див ужас от височина. В такъв случай щеше да бъде още по-забавно.

Драго катери разнебитената стълба цяла вечност, като замръзваше от страх на всяко стъпало, докато Сабович дереше гърло:

— Мърдай, пикльо схванат. О, божичко, Тим, тоя е пълен задник. Не мога да повярвам, че изобщо му позволяваш да опита.

Но когато сенките отстъпиха пред здрача, Драго, целият изподран, стовари потното си кокалесто тяло върху грубите дъски на къщурката, а дъхът му трепереше от страх.

— Ставай! — кресна Сабович, като сграбчи Драго за яката и го изправи на крака. В месестата ръка на Ръс бе увиснала тресяща се топка плът с две широко ококорени очи.

Тим скръсти ръце и се засмя.

Ръс здравата перна Драго. Той изскимтя веднъж и се помъчи да се прикрие.

— За бога, Тим. Не мога да повярвам, че даваш шанс на тая торба с фъшкии. То е като да си биеш инжекции с проказа, мой човек!

Тим спря Сабович.

— Драго, все още ли го искаш?

Драго потрепери с кимване. Дишането му се учести.

— Тогава да започваме.

Сабович внезапно дръпна Драго и го заряза на самия край на площадката.

— Искаш ли да полетиш към къщи, а, малоумник скапан?

Драго изпищя. Преди ехото да заглъхне в гъстата гора, Тим му запуши устата. После изсъска:

— Да няма повече крясъци. Нито гък, ясно?

Драго кимна.

Тим извади от джоба си един доста изтъпен сгъваем нож.

— Ние сме готови, Драго. А ти?

Драго кимна.

— Тоя ще напълни гащите, Тим, казвам ти.

— Млъквай, Ръс — нареди Тим. И Сабович прекрасно разбра, че наистина е най-добре да млъкне. — Драго, свали си дрехите.

— Моля?

— Чу ме.

Драго бавно си разкопча ризата и я свали, изхлузи и панталоните си. След това развърза обувките си, събу ги, издърпа чорапите и ги натъпка вътре. После, останал само по бельо, той се изправи.

— Свали си дрехите, Драго — повтори Тим.

— Но…

Сабович връхлетя и го цапардоса.

— По задник. По гол задник, ти казвам!

Тогава Драго се обърна с гръб, махна гащите си и ги захвърли.

— Обърни се! — изкрещя Сабович.

Драго бавно се обърна, устните му трепереха, а слабините му бяха закрити с ръце.

— Време е за сляпа баба — каза Тим.

Извади от джоба си носна кърпа и завърза очите на Драго.

Драго се запъхтя, вдигна ръце и захриптя:

— Не мога да виждам — прошепна той.

— Аз пък мога — каза Сабович. — Ти какво имаш там, където другите момчета имат пишки? Определено не е пишка! Ами че ти там нямаш нищо! Хей, Тим, може пък да е като онези статуи на леля ми. Може да е миниатюра!

Тим се изхили:

— Ръцете, Драго.

Вече сляп, Драго изломоти:

— Ъ-ъ-ъ?

— Подай си ръцете!

Драго се подчини.

Тим се обърна.

— Носиш ли въжето, Ръс?

— Ти как мислиш?

Тим здраво завърза китките на Драго една за друга. После прошепна:

— Сега е последният ти шанс да се откажеш преди церемонията. Искаш ли да си тръгнеш, Драго?

Драго поклати треперещата си глава.

Тогава Тим обяви:

— Кръвен ритуал.

— Ще се издъни, Тим — промърмори Сабович.

— Трябва да смесим твоята кръв с нашата, за да станем братя — каза Тим. — Така че ще те порежа. Ако някой те попита, порязал си се на някакъв клон, като си се връщал към къщи. Разбра ли?

— Мама ще иска да ме ваксинира против тетанус.

— Ако оживееш — измънка Сабович.

Тим го поряза. Не много дълбоко, но достатъчно, така че сериозно да го изплаши.

— Кървя ли? Зле ли съм? Ще…

— Млъквай или ще те убия с голи ръце — каза Сабович и отново удари Драго по главата.

— Сега ще ти направя изгарянето на бандата, като жигосам раната с окървавеното острие, нагорещено на свещения пламък.

Тим задържа върха на ножа в яркочервения пламък, извади го да изстине за секунда и обгори раната на Драго. Новото момче моментално пребледня, после се олюля и повърна. Сабович избухна в гняв и започна да блъска с ритници голото му тяло:

— Ах, ти лигльо гаден, лигльо, лигльо!

Тим го сграбчи и кресна в отговор:

— Достатъчно!

— Тим, нали не смяташ да оставиш тоя лигльо…

— Не знам. Още не съм решил — въздъхна Тим. — Драго, нали няма да повръщаш повече?

Драго, свит на кълбо и ридаещ в ъгъла, се обърна, за да поклати глава.

Тим прошепна:

— Не знам. Досега не се е случвало някой да повръща тук. Не знам дали можем да те приемем, освен да измислим да направиш още нещо.

— Още? — От устата на Драго думата звучеше наистина ужасяващо.

— Първо ще кажеш клетвата, за да разбереш правилата. След това ти поставяме друго изпитание, за да видим дали си достатъчно мъж.

— Той е лигльо, Тим, виж го само!

Тим обиколи Драго с бавни, застрашителни стъпки, подклаждайки засилващия се страх, който би трябвало да обзема все по-жестоко съзнанието на невиждащото и вързано момче. Когато Драго зациври, Сабович просъска:

— Виж сам!

Но Тим вдигна пръст и смрази с погледа си Ръс. После въздъхна:

— Може би си прав. Но щом вече сме започнали церемонията, трябва да направим — нали знаеш — още нещо, да му дадем възможност да покаже, че е готов на всичко, за да стане Убиец.

Драго прехапа устни, за да спре плача си, но стърчащите му ребра продължаваха да се тресат като ковашки мях.

Сабович пак му зашлеви плесница и извика:

— Защо си губим времето, мой човек? Дай просто да го убием и да се прибираме.

Тим провлачено каза:

— Не-е-е-е. Можем да го убием и после. Дай на стария Драго една честна възможност, става ли? Не давам ли винаги и на всеки честна възможност, а, Ръс?

Сабович се изхили:

— Разбира се, мой човек.

Тим кимна и се усмихна:

— Въже — заповяда той.

— О, боже — прошепна Ръс, докато му подаваше примката. Бързо и безшумно Тим я нахлузи на тънкия като молив врат на Драго.

— Какво е това? — изпъшка Драго, като въртеше брадичка напред-назад.

— Част от изпитанието — каза Тим.

Драго преглътна сълзите си, подсмръкна и запелтечи:

— Х-х-х-хей, момчета. Мама казва никога да не си слагаш нещо около врата, понеже…

— Мамо! Мамо! Мамо! — закрещя Сабович, като яростно биеше шамари по бузите му, докато той не избухна в рев. — Искаш да те изпратим обратно на майка ти в ковчег или искаш да бъдеш Убиец? Аз лично смятам, че шансът ти не е по-голям от малкото ти пишле, но Тим е главатарят.

Тим стегна здраво примката около врата на Драго и му каза с глас, студен като замръзнал лед:

— Това е големият ти шанс, Чарли Драго. Не го пропускай. Недей да ни разочароваш. Защото не знам дали ще мога да удържа стария Ръс, в случай че ни разочароваш. Разбра ли?

Драго кимна през плач, подсмръкна силно и каза:

— Да, разбрах.

— Сега слушай — каза му Тим, — около врата си усещаш единия край на това старо въже, прав ли съм?

Брадичката на Драго изразително подскочи.

— Другият край обикаля около къщичката. Няма хлабави възли по него, ясно?

— Ясно.

— Мисля, че ще направим три полуморяшки възела, за да не стават гафове.

— Добре.

Тим лекичко плесна Драго и прошепна:

— Оставяме ти свободно въже към метър и осемдесет. Колко си висок, Драго?

— Метър петдесет и пет.

— Я събери височината, твоята и на въжето.

— Три метра и тридесет и пет сантиметра.

— А на каква височина е къщичката, Драго?

Драго замръзна, поклати глава.

— Не знам.

— Колко високо е къщичката, Ръс?

— На четири метра и малко, Тим.

— Четири и малко, Драго. Значи какво ще ти се случи, ако паднеш?

Цветът се отцеди от тебеширеното лице на Драго като сапунена пяна от мазно петно. Гласът му беше по-тих и от шепот, когато проскимтя:

— Нали няма да ме обесите?

Тим и Ръс изсумтяха, тропнаха с крак и изсвириха сред мъртвата тишина на гъстата гора. После Тим пристъпи към Драго и го тупна по голия гръб.

— Не, Драго, няма да те бесим. Ще те изпитаме. Ако издържиш изпита, си вътре. Ако пък не, може и сам да се срамуваш да живееш повече.

Сабович се провикна:

— Аз например бих пукнал от срам. Няма начин.

— Това е положението, Драго. Ако издържиш, ще забравим колко си ни втръснал с проклетото си хленчене и циврене, ясно? Минаваш изпитанието и, поне доколкото зависи от мен и Ръс, нищо не се е случило. Минаваш изпитанието и си Убиец също като нас. Разбра ли?

Драго се разтресе от нерви и избухна:

— Какво е изпитанието, момчета?

Тим пак започна да го обикаля в кръг с бавни заплашителни стъпки, като се наслаждаваше на всяко забавяне. После спря и каза:

— Първо ще ти кажем останалите правила на Убийците, за да знаеш какво можеш и какво не можеш да правиш, ако наистина издържиш изпитанието.

— Няма начин, мамка му — изгъгна Сабович.

Тим отново вдигна ръка и продължи:

— Както всеки Убиец дължиш лична преданост преди всичко — повтаряй…

— Преди всичко — прошепна Драго.

— … на мен — каза Тим.

— … на теб.

— И никога да не изпортваш друг Убиец, никога — под страх от смъртно наказание. Разбра ли?

Драго наведе брадичка, после извъртя шия нагоре.

— Станеш ли веднъж Убиец, оставаш Убиец завинаги, до гроб. И хич не си мисли, че можеш да избягаш, да се покриеш или да се измъкнеш, защото ако изпортиш някого, ние рано или късно ще те намерим.

— И ще те убием — каза Сабович, като за последен път го фрасна злобно по слепоочието. Ударът беше толкова силен, че го повали. Драго се строполи като чувал с картофи, съскайки от болка. Запъхтян, препъващ се като новородено жребче, Драго се мъчеше да се задържи на крака, без да може да си помогне с ръцете, и рязко залитна. Заби се с главата напред в прогнилия ъгъл на къщичката. Задъхвайки се от ужас, той се замоли:

— Целият съм в кръв, момчета. Боже, кръвта ми изтича! Добре, стига вече. Отказвам се.

Сабович го сграбчи за врата и изкрещя:

— Отказваш се, а, шибан смотаняк такъв? Ще ти изритам задника оттук, дрисльо! Пак ли се отказваш, или размисли?

Драго отвърна:

— Задръж, задръж, не се отказвам.

Тим шумно плесна с ръце:

— Това е положението, Чарли Драго. Двамата с Феник вчера намерихме едно бясно куче. Феник го омота с едно въже и го побърка от бой с бейзболната си бухалка. После хоп в чувала и го домъкнахме тук, но си нямахме и понятие какво да го правим. И ти, Чарли Драго, ми даде тази велика идея.

— Каква идея, Тим?

— Млъквай! — кресна Сабович. — Тим говори.

Тим изчака плашещата тишина да се уталожи. Когато далечният вой на шосето, което минаваше на север към Илинойс, наруши мълчанието, той прошепна:

— Това е твоят шанс, Драго. Ще донесем кучето тук и тогава ще се изправите един срещу друг, само двамата — очи в очи.

— Не ми е до смях, Тим. Вързали сте ми очите, нищо не виждам.

— Това е изпитанието, Драго.

— Ръцете ми са вързани.

— Най-добре гледай да се справиш, задник такъв — изръмжа Сабович. — ’Щото ако се издъниш, онова шибано псе ще ти ръфне оная дреболия под пъпа, преди гък да кажеш.

— А после сигурно ще ти изкорми червата — добави Тим шепнешком, — прав ли съм, Ръс?

— Адски си прав, Тим.

— Хайде, момчета. Ей…

Е, кучето не беше бясно. Точно затова бе такъв кеф да гледа човек милия стар Драго. Освен това въпреки цялото виене, зъбене, ръмжене и скимтене, докато го мъкнеха нагоре в чувала, помиярът изведнъж утихна и забрави страха си, когато се озова на площадката. А причината беше тази — въпросното куче си беше домашният любимец на самия Драго. Само че той не знаеше.

Така че още при първото излайване на кучето Драго се втурва с ритници напред, като се върти, гърчи се и крещи в слепотата си, а кучето вие, скимти и се крие. А Драго пак се извърта с див бяс, отчаяние, надежда и вяра, като вероятно през цялото време реди молитви и му се иска никога да не е срещал Тим или Ръс Сабович.

Тим веднъж затаи дъх, когато милият стар Драго залитна на ръба и в последния момент се закрепи на дясното си рамо за вратата на къщичката. Едно подхлъзване и наистина щеше да се обеси. Тим не си беше и помислял, че може да стане такова нещо. Той бе заложил на онова, което се случи след малко.

Кучето лаеше, и въртеше опашка, и обикаляше в тесен кръг момчето, вперило влажен поглед в него, а момчето пъхтеше, плачеше и бягаше от това, което според него бе хищната паст на бясното куче.

Най-сетне Драго стовари здрав шут в муцуната на кучето и го преметна във въздуха като кола, излетяла от платното на магистралата. Докато падаше, кучето не издаде нито звук, само някак се въртеше и се усукваше, а изпъкналите му очи недоумяваха как точно ще се приземи и колко ли ще пострада.

Когато обаче срещна земята, грижите му свършиха. Муцуната му се изви чак до тила. Чуха изпукването и после — нищо. Нито дори едно последно скимтене.

Сабович изкрещя и се провикна:

— Наистина го направи, Драго. Сега вече си истински Убиец!

Тим се изкатери по стълбата и зачака Ръс да си домъкне дебелия задник догоре. Чак когато Сабович се качи, пръхтейки и пуфтейки като пробит ковашки мях, и застана горе, за да види представлението, Тим бутна Драго до ръба.

Примката още беше стегната на врата му, а ръцете му вързани на гърба, когато Тим махна превръзката от очите му. Драго веднага започна да диша по-спокойно, сякаш всичко беше наред. Дори се обърна и ги дари с плаха усмивка, обградена от струйките сълзи, които се стичаха по бузите му. Ръс се усмихна в отговор и го поздрави с вдигнат палец. Тим просто се усмихна и кимна. Едва тогава Драго се обърна да види бясното куче, което току-що беше убил.

И се смрази.

Беше май, така че той затрепери не от студ. Тялото му обаче се тресеше като таратайка по разбита улица. Мъчеше се да каже копеле, или поне Тим смяташе, че са такива, но единственото, което излезе от гърлото му бе някакво блеещо ридание, ъ-ъ-ъ-ь-ъ, а после се срина на колене. Превит на две, той започна да се люлее напред-назад и да вие като вдовица от войната.

Клатеше се толкова силно и така близо до ръба на порутената стара къщичка, че Тим пристъпи към него и сложи крак върху въжето, за да не вземе да се прекатури. Но когато спря да се люлее, Драго се обърна, погледна ги с чиста омраза и им каза онова, което те вече знаеха:

— Момчета, та това е Бонкър! Моето куче!

Тим отвърна с ледено спокойствие. Отлично си спомняше всичко, защото сам го беше замислил така. Наведе се и потупа Драго по рамото, въздъхна дълбоко, сякаш съжаляваше. После поклати глава, като че ли случилото се беше наистина срамно. След това просто каза на Драго:

— Знаеш, Драго, в живота е така — ако искаш нещо страшно силно, трябва да се откажеш от нещо важно. Такъв е свещеният закон на жертвоприношението.

Сълзите на Драго рукнаха и го освободиха от шока, той отново започна да стене.

— Зле ли ти е? — попита Тим шепнешком.

Някъде далеч зад завесата на дъбовете силният вой на магистралата прониза настаналата тишина.

— Зле ли ти е? — повтори Тим.

Драго изхълца и кимна.

— Колко зле?

Драго поклати глава и каза първото, което му дойде наум:

— Направо искам да умра.

Тим дръпна примката и просъска:

— Можем да сторим и това за теб, Драго.

Зениците на Драго зейнаха като черен кладенец и погълнаха ирисите.

Тим пак дръпна въжето.

— Толкова зле ли се чувстваш, че искаш да ти изритам жалкия задник оттук?

Драго силно заклати глава, казвайки не.

Тим пусна въжето и потупа момчето по врата.

— Добре. Радвам се, че не искаш да умреш, Драго, защото, ако някога кажеш на някого за това — дори насън да се изпуснеш — наистина ще умреш.

— Да — изкрещя Сабович и удари юмрук в потната си длан.

В този ужасен миг Драго впи поглед в очите на Тим и разбра. А след като разбра, можеше единствено да кимне. Да кимне или да умре.

 

 

Спомените се отдръпнаха от мислите на Старк, така ярки, сякаш ги бе изживял отново. Връщайки се обратно към настоящето, очите му се съсредоточиха върху дъха му, който излизаше на ледени кълбета от устните му, и върху къщичката на дървото, която бе приковала вниманието му. Нещо му пречеше да гледа нагоре. Замига на парцали и усети коричката след, която погъделичка бузите му. Беше стоял толкова дълго на едно място, че веждите му се бяха покрили с лед.

Заби поглед в краката си и потрепери.

Тъкмо започваха да зъзнат от студ. Нямаше повече пръсти за губене и време за пресмятане. Заповяда им на висок глас:

— Движение! — и те тръгнаха напред с бавна, равномерна и целеустремена крачка.

От лявата му страна, от една спретната тухлена къща, замряла в очакване на Дядо Коледа, залая куче, бау-бау-бау. Спря и започна отново.

Единственото, което Старк можа да направи, бе да се усмихне.

Кучета и слепци. Дадени и изпълнени обещания. Отмъщение, пари и спасение. Изведнъж му стана по-топло.

 

 

Старк се притисна към мантинелата на Трищатския магистрален път, протегна палец и мушна другата си ръка дълбоко в джоба. След тежкия преход през снежните преспи прекомерно широчките обувки на Еди бяха пълни с натрошен лед и фин снежен прах. Не му стигаше това, ами на всичкото отгоре тежка завеса полярен вятър набираше сила със зловещо свистене, вдигаше и завихряше плътен облак снежен прах, който разтапяше светлините на идващите коли в замазани смътни петна.

Тук трябваше да внимава.

Излизаш на магистралата и ченгетата те пипват за автостоп. Незаконно е. Обаче не и на страничните пътища, които се включваха в магистралата. Затова беше застанал точно там.

Беше сигурен, че все някой ще го качи.

Не приличаше на избягал затворник. Пременен в гащеризона на Еди и загърнат в топлата качулка на якето, приличаше на битник, комуто късметът е изневерил и който страшно е закъсал за стоп. Много добри хорица не биха спрели. Жени, сами или с деца. Възрастни хора. Юпита и бъзливи счетоводители.

Но въпреки това беше сигурен, че някой ще го качи.

Също когато като деца пътуваха на стоп тримата със Сабович и Драго, който в края на краищата стана по-подъл и по-жесток дори от Ръс. Ето ги, трима главорези с качулки, захапали небрежно цигари „Марлборо“ в уста, подрастващи млади убийци, но откъде да знае човек? Винаги ги качваха. И то все такива хора, че направо да не повярваш. Монахини. Учителки. Както бяха тримата, можеха да се справят с всяка неприятност. Нямаха проблеми с похитители. Просто щяха да очистят нещастника и да му вземат колата.

Най-зле беше с пияниците. Качва те някакъв алкохолик и започва да си излива душата, иска твоите страдания да се претопят в неговите, докато някакво грамадно море от болка не ви удави и двамата. Веднъж попаднаха на някакъв тип, който караше на зигзаг, стиснал начената бутилка уиски, дереше си гърлото, докато му причернее пред очите, и неуморно плещеше едно и също — за старото му гадже, което го зарязало заради някакъв си мръсен негър. След около две мили див тормоз и връхлитащи насрещни светлини Старк се протегна и здраво стисна кормилото. Помнеше какво му каза тогава:

— Никога не е късно да умре човек.

И никога не е късно да живее.

Старк чу писъка на поднасящи спирачки и се обърна, втренчи очи през брулещия сняг и зърна червените стопове на спрял форд пикап. През задното стъкло с окачена отвътре пушка различи нечия едра глава с дълга коса и каубойска шапка. Табелката с номера беше полузарита в сняг, но отгоре се виждаха зъберите на зелени планини и се четеше „Колорадо“.

Човекът, който щеше да го качи, беше дошъл.

Старк хукна нататък, като пренасяше тежестта на тялото си върху вкочанените си пръсти, окрилен от предчувствието, че Чикаго вече е близо, само на около трийсетина минути път.