Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (13)

Единайсета глава

— З-з-з-з-з-дравей, Робърт. Аз съм Тим, виж какво…

Погледът на Старк се плъзна през малкото сервизно помещение към стаичката, където един малък телевизор гърмеше нещо за Стейтвил. Той се премести, за да отвлече вниманието на монтьора от телевизора, и попита:

— Хей, имаш ли влекач?

Легнал под хидравличния подемник, с лице, позлатено от падащата светлина, механикът завинти един болт с шайба на таблото на автомобил „Мейвърик“ модел 71-ва година. Провеси ръце, пое си дълбоко въздух и като го погледна, промърмори:

— Не съм Робърт. Гаражът така се нарича. Когато го купих преди няколко години, исках да запазя клиентелата на Робърт и затова не смених името.

Хванал с една ръка 50-милиметров гаечен ключ, той протегна другата, цялата измазана с машинно масло.

— Аз съм Еди.

След това забеляза дланта си и я отдръпна.

— О-о-о, по дяволите. Предполагам, не гориш от желание да се ръкуваш с такава гадост. С какво мога да ти помогна?

Старк изтупа снега от анорака си, направи две крачки и повтори:

— Имаш ли влекач? — Той рязко вдигна палец над рамото си и се засмя, поклати невярващо глава и обясни: — Там отзад изскочих от пътя. Не мога да повярвам. За първи път от четири години. Шосето е хлъзгаво като слонски задник.

Еди изпусна една въздишка и рече:

— Съжалявам, мистър. Разбира се, че имам влекач. Проблемът е, че синът ми излезе. Има баскетболен мач. По принцип тук работи и друг човек, но той пък е болен. Затънал съм в работа до уши — и той вдигна дръжката на гаечния ключ до врата си. — Освен това вече затварям.

— Просто исках да продължа нататък. Колата ми трябва, утре съм на работа. — Старк вдигна умолително ръце.

Еди го дари с още една въздишка, затъкна ключа в страничния джоб на гащеризона си и скръсти ръце.

— Ще ми се да ти помогна, но трябва да разчистя тая бъркотия и да бързам към къщи. — Той се обърна и се усмихна накриво: — Коледа е и е дошла тъщата. Ако скоро не се прибера, Бети ще ме убие.

Старк направи още една крачка и пак се примоли:

— А няма ли някой друг, който да ме закара обратно?

Еди се оригна през смях и посочи с палец на юг:

— Надолу по тоя път? Забрави. Стига им ледът. Точно преди теб оттук мина Ранди Бъц и каза, че щатската полиция е направила блокада.

— Сериозно? — каза Старк.

— Ама ти трябва да си я видял! Нали каза, че си закъсал някъде на юг? — Широкото чело на Еди се сбръчка, очите му се присвиха и той наведе брадичка към Старк.

— Естествено — каза Старк, — така де, по дяволите! Защо, мислиш, са се подредили колите там долу? Какво става според теб?

— Мислех, че са ня’кви пияни шофьори. Сещаш се — празници, едно-друго. А теб не те ли провериха, не им ли дъхна за алкохол?

Старк поклати глава и си придаде смутен вид.

— Не-е-е. Само осветиха с фенерче колата и огледаха. Като не откриха, каквото са търсели, казаха „Карай!“ — това е всичко.

— Чудя се за какво е цялата тая шумотевица? — рече Еди и като му обърна гръб, се заклатушка през пустия сервиз към тоалетната за персонала.

Старк тръгна след него и хвърли поглед назад за някой случаен минувач. Никой. Нямаше жива душа. Навън твърдият сняг продължаваше да затрупва малкия паркинг пред „Гаража на Робърт / Авторемонт“.

В стаичката водещата от новините по телевизията беше свършила със Стейтвил. Старк непременно трябваше да разбере какво точно е казала.

— Може би търсят някой избягал затворник? Нали се сещаш, от Стейтвил.

Еди се обърна и се намръщи, после поклати глава.

— Нищо не съм чул. Ако някой избяга, новините само за това говорят. Голяма работа, също като пожарища и урагани. Това привлича хората към екрана, а така рекламодателите печелят. Продават повече стоки, от което печели икономиката, а от това печелят всички. — Еди въздъхна и сви рамене. — Така че лошата новина е един вид добра новина.

— Въпрос на гледна точка — каза Старк и проследи с поглед Еди, който се упъти към банята. На излизане, докато минаваше през прага, монтьорът плъзна гаечния ключ върху дълъг разнебитен тезгях под дъска с много кукички, където висеше пълен комплект инструменти.

Старк взе в ръка 50-милиметровия ключ, пробва го на тежест и го остави. Над мивката се плискаше вода, докато Еди изстиска пълна шепа течен сапун в лявата си ръка и я разтърка с дясната.

— Много хора — каза той — смятат, че работникът не мисли. Това не е вярно — ако работникът не мисли, няма демокрация. Схващаш ли какво ти говоря?

— Естествено — каза Старк. Подпря се на рамката на вратата, а скритата му ръка опипваше ключовете, за да намери някой подходящ на големина и тежест.

— Слушай какво ще ти кажа. Аз затварям, но Джед Харкинс върти денонощната бензиностанция на „Шел“ долу до отбивката за Щатски път 38. Та той има два влекача. Представяш ли си?

Старк си припомни пътното произшествие надолу по пътя и каза:

— Предполагам, че той е уцелил мястото. Мястото е всичко, нали така?

— Не-е-е-е — каза Еди. — Почтеността е всичко. Имаш ли си репутацията, хората до дъното на блато ще стигнат, за да им свършиш работа.

Ръката на Старк задържа един гаечен ключ. Опипом установи, че е дълъг към тридесет и пет сантиметра, с малка издатина на края, и тежи — както предположи — повече от половин килограм. Щеше да свърши работа. Бавно и безшумно го повдигна от поставката му. Еди затвори кранчето на чешмата, изтръска водата от ръцете си, смачка една-две-три хартиени кърпички на топка и се избърса, като започна от лактите и постепенно стигна до китките. Въпреки че здраво търкаше с грубата четка, не успя да отстрани упоритите полукръгове синя мръсотия под ноктите си. Ръце на работник. Еди смъкна ръкавите си и се обърна, за да вземе от закачалката зад него мърлявото си яке със син колан. Докато напъхваше късите си дебели ръце в ръкавите, той се обърна към Старк:

— Виж, Тим — нали така беше?

Старк кимна; знаеше, че няма никакво значение.

— Тим, май доста си постоял на това гадно време, а? Да взема да те закарам до бензиностанцията на „Шел“, какво ще кажеш?

— Идеално — каза Старк.

— Само първо да се обадя на Бети да й кажа, че малко ще позакъснея.

— Естествено — каза Старк, — не се притеснявай.

Очите му шареха напред-назад. Гаражът беше забутан в една тясна уличка, далеч от погледите на минувачите. Навън нищо не се виждаше. Такава противна нощ. Навън нямаше много хора. Проблеми по пътищата. Всичко ще бъде наред. Само изчакай подходящия момент.

Докато Еди дърдореше по телефона, Старк се промъкна до вратата и провери наляво. Видя я право отпред, полицейска кола, святкащите й ленти проблясваха в потока от светлините на фаровете. Бързо, но без да губи хладнокръвие, Старк пристъпи зад Еди и остави гаечния ключ на бюрото.

— Няма ли да ме изслушаш, Бети?… Бети?

Старк сръга Еди за рамото и попита:

— Може ли да ползвам тоалетната?

Еди закри слушалката, обърна се и кимна.

— Влез в моята. Там отзад е, където се мих. Зад малката стая. Май че има хартия, аз… момент, извини ме… Бети, ей сега тръгвам, чуваш ли? — Еди се обърна, като промърмори „жени“, ала Тим се беше изпарил. Което беше добре. Понякога така му кипва на човек, че направо да не повярваш.

 

 

Старк затвори вратата зад гърба си, като се мъчеше да успокои дишането си. Пред него беше тоалетната чиния, оградена с тъмнокафяв пръстен, казанчето беше изцапано с черни петна. Отгоре имаше прозорец, преграден с телена решетка. Беше малък — помисли си той, — но все пак достатъчно голям. Премери го по дължината на ръката си. Около 40-сантиметров перваз за всяко стъкло. Две стъкла с рамка, които се плъзгаха едно пред друго. Без преграда. Съвсем прост райбер и достатъчно място да се промуши навън.

Натисна и усети, че стъклото не поддава. Заяждаше. Може би боята беше запълнила всяка пролука.

Погледна по-отблизо и видя, че не е това. Тогава какво? Очите му пробягаха по ръба и накрая го откри. Прозорецът беше закован с дебел осемсантиметров пирон, закривен и забит почти до главичката.

— По дяволите! — прошепна той.

Старк сграбчи пирона с изтръпналата си ръка и се опита да го стисне с премръзналите си пръсти. Беше забит обаче така дълбоко, че дори не помръдна. На всичкото отгоре беше ръждясал. Може би можеше да го разбие, като насили рамката. Но онези можеха да го чуят.

Спокойно, каза си той.

Дишай дълбоко. Ако трябва, можеш да го избиеш. Но първо подсигури гърба си. Ако се наложи.

А щеше ли да се наложи?

Нямаше ни най-малка представа. Всичко зависеше от Еди и приятелчетата му. Той затвори очи, също като Халек — да го вземат дяволите дано! — и се заслуша в шумовете, за да се опита да отгатне.

Затръшна се вратата на автомобил. След малко още една. Не успяваше да чуе стъпките заради снега. Бяха по-безшумни и от равномерното потракване на следа по преградените стъкла на прозореца. Следващото, което чу безпогрешно, бяха гласовете. Решителни, плътни и престорено дружелюбни. Ченгета. Просто си бяха такива.

— Хей, Еди, как върви бизнесът?

— Адски съм зает. Никой не помага.

Обади се второ ченге:

— Плащаш ли си извънредно, приятел? — С носов акцент от Кентъки.

Еди се закашля през смях:

— Шегуваш се. Нещо да ви помогна?

Първото ченге, онова с плътния глас, каза:

— Първо си помогни сам, Еди. Май си си забравил един гаечен ключ отвън.

— Къде?

Старк чу как ключът изтрака върху бюрото. Какво от това? Нали е гараж. Човек може да си оставя инструментите където си пожелае.

Еди явно не мислеше така.

— Чудно как се е озовал там. За бога, съвсем съм се разсеял. Никога не нося инструменти там. Клиентите и без това ми отнасят по някоя химикалка, нали знаете, човещина. Само че тях мога да си ги позволя, а гаечните ключове не.

— Да го сложа ли на мястото му? — попита Кентъки.

Еди поклати отрицателно глава.

— Отдавна мина времето, когато работеше тук, Елбърт. Просто го зарежи.

— Но докато работех тук, никога не съм те виждал да изнасяш ключ от сервиза.

Еди се ухили.

— Днес съм съвсем сам, пълна лудница. А и, макар че мразя да го казвам, остарявам вече. Знаете какво разправят.

— И още как — каза плътният глас. — Първо те изоставя акълът, а после оная работа.

Мъжете в стаята прихнаха да се смеят. Не можеше да го търпи, запуши уши. А миг по-късно го полазиха тръпки, свали ръце от главата си и отново долепи ухо до вратата.

— Вие, момчета, искате ли нещо? — попита Еди.

— Какво ще кажеш за по чашка „Слим Джимс“?

— Заведението да почерпи, а, момчета?

— Не-е-е-е, ще си платим. Дявол да го вземе, имаме пари.

— Засега — изговори с носовия си глас ченгето от Кентъки.

Всички се засмяха на шегата. Когато и това свърши, ченгето с плътния глас попита:

— Скоро да си виждал разни непознати, Еди?

— Не-е-е-е.

Кентъки добави:

— Някой да се е отбивал насам? Разни странни типове. Някой да те е тормозил, нещо такова?

— Не-е-е-е. Честно, затънал съм до гуша в работа.

— Да е минавал край теб някой забързан пешеходец? — попита плътният глас.

— Нищо такова, защо? Какво е станало?

— Един е избягал от Стейтвил.

Старк почувства, че малката стаичка започва да го смазва, и задиша учестено. Светкавичен порив да се провре през прозорчето и да офейка се разби в желязната му воля. Спокойно, казваше тя. Съвършено спокойно. Просто си говорят. Нека си говорят.

— Сериозно? — възкликна Еди.

— Сега сети ли се нещо, някоя дреболия? — каза Кентъки.

— Не, бе, не, нищо. И какво? Значи този тип е на свобода и се навърта насам, така ли?

Старк усети, че дъхът му секна, а сърцето му диво се блъскаше в гърдите. Ала отново сложи ухо на затворената врата. Плътният глас каза на Еди:

— Има такава вероятност, но нищо не знаем със сигурност. Просто е някъде навън. Може да мине оттук. Може и да не мине.

Въздишката на Еди застина като пръст, вкопчил се в заледен перваз, после се откъсна от устните му:

— А защо по новините няма нищо?

Кентъки отговори:

— Защо мен питаш, аз да не съм Дан Радър?

Всички пак се разсмяха.

Еди каза:

— Трябва непременно да кажат по новините. Какъв е тоя тип, да не е убиец?

— Похитител. Дребна риба. Само че задиря дечица.

Гневът на Старк изригна като вулкан. Той сграбчи дръжката на вратата с едно-единствено желание в душата, да излезе с усмивка и да смаже тия две хилещи се прасета, но спря. Докъде щеше да стигне? Още щом стъпи навън, щяха да видят затворническите панталони на краката му. Еди не беше забелязал, защото не знаеше какво да търси. Но тия двамата знаеха много добре. Така че спокойно.

— Мразя го това — отсече Еди. — Не мога да го търпя. Ако ми падне тоя гадняр, ще го убия. Ще се наложи да ме озаптявате със сила, кълна се.

Кентъки каза:

— Не се прави на герой, Еди. Ако видиш нещо, обади ни се.

После плътният глас:

— Няма още дълго да стоиш тука, нали?

— Ей сега затварям и след това се прибирам. Само ще хвърля един тип до бензиностанцията на „Шел“ и после право у дома при Бети и проклетата тъща.

— Затова ли се мотаеш досега? — попита Кентъки.

Отново всички се разсмяха. Старк се поотпусна. Ако сега си тръгнат, излизай! Струваше му се, че около него стените на малката тоалетна пулсираха — туп-туп, туп-туп — сякаш бяха в самото му сърце. Той просъска с шепот на безмълвния студ: „Разкарайте се!“.

Но ако молбата му имаше отговор, определено не беше онзи, който се надяваше да чуе. Когато смехът утихна, плътният глас се извиси, като че ли нещо не беше съвсем наред:

— Ще возиш някого до „Шел“? Кого?

— Просто един тип.

— А той тук ли е?

— В кенефа е. Всеки момент ще излезе.

— Как изглежда?

Старк извърна глава, прецени размера на прозореца и реши, че с два-три удара ще бъде на свобода. Зад гаража на Робърт се простираше гора, с пръснати тук-там улици и къщурки. Добър терен за бягство. Старк се протегна надолу, заключи вратата на тоалетната, вдигна порцелановия капак от чинията и го залости между основата на клозета и вратата.

Едно, започна да брои той и се приготви за удар, решен да съсредоточи цялата си сила в първия ритник. Чу гласа на Еди:

— Един клиент, дойде за влекач.

— Сигурен ли си?

Устните на Старк промълвиха „две“ и кракът му се сви. Еди избумтя:

— Разбира се, че съм сигурен. Колата му е някъде долу на юг, на помощното платно.

— Трябва да е онова „Мъркюри“.

— Сигурно — каза Еди.

— И ти ще го извлечеш?

Старк опря гръб на вратата и се засили.

— Сега затварям. Затова ще го откарам до „Шел“.

— Добре, отваряй си очите на четири, Еди.

Старк изведнъж се отпусна. Тялото му се тресеше в панически ужас, а ченгетата се изнизаха от стаята и гласовете им постепенно започнаха да заглъхват. След миг се затръшна вратата на кола, после другата. Двигателят запали и патрулната кола заскриптя сред замръзналия сняг. Старк си пое дълбоко дъх, облегна се отново на вратата и върна порцелановата чиния обратно върху клозета. После отключи вратата. До него долетя гласът на Еди:

— Добре ли си, Тим?

— Всичко е наред — извика в отговор Старк и отвори вратата.

Сега спокойно. Хладнокръвно като лед. Плъзна се покрай тезгяха, а Еди затваряше вратите на сервиза и се провикна:

— Хей, ще ми направиш ли една услуга?

— Естествено — отвърна Старк и се приведе напред.

— Прибери тоя гаечен ключ в калъфа му, а аз ще заключа кенефа и край, прибирам касата.

— Естествено — прошепна Тим, а гласът му бе самата любезност, защото вече усещаше в ръката си смъртоносната тежест на ключа.

Еди тръгна през помещението с патравата си походка и спря с хриптене, за да издърпа крачолите на панталоните си от обувките, после влезе в кантората си и изключи малкия телевизор. Издърпа със звън чекмеджето на касата, зашумоляха банкноти — Еди тъпчеше ръцете си с долари.

Старк хвана гаечния ключ за самия край и го последва. Застана на рамката на вратата и се загледа в Еди, който привършваше с броенето на парите. Когато се обърна и видя Старк, ахна:

— Исусе, стресна ме бе, човек! — после отново наведе глава. — Не знаеш къде да го оставиш ли?

Тим хвърли един объркан поглед на ключа и пак впи очи в Еди.

— Чудех се нещо. Ти харесваш ли корейски инструменти?

— Моля? — примига Еди, сякаш не вярваше на ушите си.

— Ами хрумна ми, че тип като теб ще използва, как да кажа, стоки американско производство.

— Ами те са си американски, казват се „Щрак“, най-доброто.

Старк наведе очи, завъртя ключа в ръка и пак изгледа Еди.

— Корейски. Виждаш ли фалшивата щампа — ето тук?

— Къде? — учуди се Еди, заклатушка се към него, все още стиснал пачката банкноти в ръка, и спря точно пред дясното му рамо, забил поглед в ключа. Старк го стисна здраво с дясната си ръка и неочаквано описа зловеща парабола. Дръжката просвистя във въздуха с размазани очертания и се заби в трахеята на Еди с мек жвакащ пукот.

Механикът размаха ръце, от пълничките му юмруци се пръснаха разтворени в агония пръсти и порой банкноти. Набитото тяло на Еди залитна назад и се сгромоляса върху рафтовете на стената, претъпкани с кутии смазочно масло и боя.

Старк отдръпна гаечния ключ, погледна гладката му дръжка и кимна. Никаква кръв. Бързо, безшумно и безкръвно. Като кимна отново и се усмихна, той отмести поглед и загледа със страхопочитание как Еди сграбчи врата си с две ръце, а премазаният му гръклян успя да издаде само едно ъх-х-хсс-хъшшхъх, което накара Старк да се засмее.

Старк надникна през входната врата, не забеляза нищо подозрително и пак бавно се извъртя, докато умиращото тяло на Еди се олюляваше из стаята като счупена играчка. С всяка трескава стъпка лицето му ставаше все по-синьо, зениците му се разширяваха все повече.

Старк кръстоса ръце и се усмихна:

— Какво е това? Не можеш да попълниш формулярите, а, Еди?

Също като кукла със сковани крака Еди залитна напред, стиснал с една ръка разбитото си гърло, а разперените пръсти на другата се мъчеха да достигнат единствената помощ, на която можеше да се надява. Вкопчи се в анорака на Старк и пръстите му се затвориха в отчаян треперещ възел, който се обтегна, когато коленете му се подкосиха и краката му се сгърчиха в спазми.

— Това да не е нов танц, Еди? — попита Старк. — Не бих казал, че знам стъпките.

От гъргорещото гърло бликна пенеста слюнка и опръска синеещите устни, а хватката на жертвата му се отпусна.

— Кажи „трахеотомия“ и ще ти помогна, Еди. Хайде. Само една дума. Кажи я. Една-едничка дума.

Но Еди вече не го чуваше. Проснат на пода, той се бореше безпомощно за глътка въздух и се гърчеше в предсмъртна агония.

— Чакай! — каза Тим. — Дай да ти помогна… — помоли той и се наведе да разкопчее късото синьо яке на Еди, съблече го, а после изхлузи презрамките на гащеризона му и го свали през краката.

— Да-а-а, дай да ти облека дрехите, преди да се насереш.

Ък-ъкъ-ъкъ-ък, беше последният звук, който Еди издаде, преди лицето му да добие синкаволилав цвят. Старк знаеше, че и да не е мъртъв, краят наближава. Той наблюдаваше как пръстите му се свиват и отпускат. Още е жив.

Старк отново провери навън. Беше чисто. Разкопча затворническите си панталони, смъкна ги и ги захвърли на бюрото. Дъхът му се разстилаше на кълба в студа. Старк съблече ризата си и я метна при панталоните. После изхлузи и обувките, като натискаше с върха на едната петата на другата. Пръстите на краката му бяха започнали да чувстват боцкащи иглички, значи всичко беше наред. Трябваше обаче да се прости с подгизналите чорапи. С паническа бързина той ги събу и ги запрати при останалите дрехи.

Мисли! Това не е просто размяна на дрехи, това е знак. Или не. Беше замаян, но мозъкът му беше бистър. Вземи затворническите дрехи, всички до последния парцал!

Какво да прави с Еди? Колко ли още щеше да издържи? Изпъкналите му очи сякаш се блещеха срещу Старк, молейки за милост. Старк стоеше приведен, държеше гащеризона свит на топка пред угасващите очи на Еди и прошепна:

— Сега са мои.

След последната тръпка на Еди и доста след последния му звук Старк продължаваше да говори на бездиханното тяло:

— А как сме с обувките?

Еди все пак отвърна. Сфинктерите му се свиха за последен път. Вбесен от нетърпимата смрад, Старк ахна и започна да отстъпва, но после спря. Изригна гневно и зарита трупа.

— Воняща ларва! Нямаш ли капка уважение към себе си!

Забързаното му дишане постепенно се забави, възвърна обичайния си равномерен ритъм, дори спокойствие. Гневът му се уталожи и изчезна, подобно на последен лъч светлина преди дълга нощ. Вече спокоен, той започна да действа напълно методично.

— Чорапи — прошепна Старк, събу ги и оголи един шаващ пръст.

— Нерви — каза си той разтреперан, — просто нерви.

Старк обу чорапите. После, много бързо, тъмнозеления гащеризон до кръста. Вдигна презрамките на гащеризона и ги закопча на гърдите си. Докато беше зает с това, вътре в предния джоб издрънча връзка ключове. В страничния джоб натежа портфейл с пари.

Тогава запълзя по пода да събере пръснатите банкноти. Когато ги обра всичките, ги почисти, нави ги на руло и ги натъпка в горния джоб на гащеризона си.

Старк се наведе напред и подпря ръце на коленете си. С нежен шепот попита:

— Хей, Еди, ти вече така и така ми даде заем, отпусни и една кола, а? Какво казваш? Имаш много? Нали не възразяваш, че ще взема няколко регистрационни номера? Не, не се напъвай да ставаш. Нямам нужда от помощ. Сам ще се оправя. Разбира се, че взех ключовете. Там са, където си ги оставил, в джоба ти, всичките добре подредени и надписани. — Той вдигна връзката ключове с емблема на тойота и зазвънтя с тях пред празните, изскочили от орбитите очи на Еди.

От бюрото, между бутилката „Слим Джимс“ и телевизора, иззвъня телефонът. Старк се запъхтя, пак задиша равномерно. Вероятно Бети? Замисли се дали да не вдигне слушалката, ей така, на шега. Можеше да каже:

— Не, Еди си тръгна. Ще закъснее, Бети. Да, да, замина. Даже се спомина нашият Еди — разхили се и остави звънтенето да замре.

Тя сигурно ще реши, че няма никой, че си е тръгнал. После ще му даде колко? половин час? четиридесет минути да се прибере вкъщи? По дяволите, дотогава щеше отдавна да е офейкал.

Старк разгледа ключовете в джоба си: тойота модел 82-ра. Замислен за бъдещето, той зави зад ъгъла, влезе в работилницата и затършува в тежките дървени чекмеджета, докато не намери, каквото търсеше. Извади остриетата на две ножовки и ги пъхна в гащеризона. Върна се в стаичката и се замисли за светлините. Когато лампите угаснаха, Старк прекрачи Еди, обърна се и прошепна:

— Гледай така на нещата — ето че не се налага да се срещаш с тъщата. Затова приятен ден.