Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (3)

Първа глава

Вой на сирени разкъса бледото чикагско утро. Незрящ, Спайк Халек почувства, че отново го пронизва страх. Отиде до прозореца, притисна върховете на пръстите си към леденото стъкло, усети хапещия студ. Съсредоточи се!

Равномерното туптене напредваше бавно. Не спря. Някакво движение на запад, четири пресечки по-надолу. Южно към Ласал. Напрежението се покачи, когато пришълците заобиколиха ъгъла на високите сгради и запълзяха през кръстовището. Съсредоточи се!

Тренираното съзнание на Спайк се впи в звуците, започна да брои. Същият рисунък, дошъл от само себе си, без да му е наложен отвън. Разделяй. И мисли. Два силни звука, в пресечката. Другите са още зад сградите, приближават. Сега първите отминават, пристигат останалите. Преброй ги!

Със сигурност две. Не, три. Третата е ремарке, което задържа ариергарда. Ариергарда? Ариергарда на какво? Пет сирени. Какви? Пожарни коли? Не, височината на звука не е такава, рисунъкът също. Движат се прекалено бавно. Докато стигнат до хамбара на мисис О’Лиъри, половината град ще стане на въглен и пепел. Не са пожарникарски коли.

Тогава какво?

Зад него се счупиха яйчени черупки, ароматните яйца се изсипаха и зацвърчаха в тигана. Изхрущя препечен хляб. Дебра драсна главичката на една кибритена клечка със съскащ пламък и запали цигара „Кемъл“ без филтър. Острата миризма на дима се смеси с парфюма й, „Репешаж“^[1]. Тя дръпна дълбоко и пое дима, издиша го и след това прочисти гърлото си. От кухнята долетя ниският й сексапилен глас:

— Какво става?

Той се забави с отговора, все още погълнат от сирените. Линейки? Пет линейки? Без пожарникарски коли или полицейски ескорт. Не изглежда особено вероятно. И защо едва да пъплят с такъв вой към местопроизшествие, където са необходими пет линейки? Няма никакъв смисъл. В такъв случай какво са? Ниските токове на Дебра изтракаха по линолеума.

— Спайк?

— Ъ-ъ-ъ.

— Какво има?

— Сирени. Южно оттук. Мисля, че в Ласал. Нещо става, или отминава. Просто се опитвам да разбера какво е.

Той извърна слепите си очи към нея.

— Искаш ли закуска?

Защо избягва логичния отговор? Той можеше да долови напрежението в гласа й, усети нейната уклончивост, когато тя се обърна и отиде в кухнята. Съдовете издрънчаха от рафтовете и бяха подредени на масата за двама.

Спокойно, напомни си той.

— Без подсказки.

— За бога, Спайк. Това са само сирени, не са НЛО. Ако искахме пълна и безметежна тишина, да бяхме отишли в Аспен.

Спайк се изсмя.

— Какво е толкова смешно?

— В училището за слепи не казаха нищо за кучета водачи за скиори.

— Гладен ли си, или не?

Напрегната е, но защо? Процесията премина пресечката и се отправи на юг. Да си върви тогава. Преди да успее да й отговори, иззвъня телефонът. Той се промъкна безшумно през уханната тишина и хвана слушалката, сякаш я виждаше.

— Халек — каза той.

— Весела Коледа, Спайк! — изрева познатият глас.

Той се усмихна.

— Не думай, Брайън. Още дори не съм почнал с покупките.

— Дебра още ли е там?

— Да. Тъкмо сядаме да закусваме.

— Слушай, двамата със сестра ти правим един купон…

— Брайън, това не ти е…

— Не, разбира се. Само ме изслушай докрай, нали ти си професионалният слушател. Събираме се с няколко добри приятели. Вкъщи. В събота…

— Съжалявам, не става.

— Какво?

Спайк обясни:

— Дебра вече е обещала, че ще ходим на тържеството по случай пенсионирането на Яновски, и…

Брайън избухна в смях. Опрощаващо? Не можеше да прецени. Объркан, Спайк се запъна:

— Н-н-наистина. Положението е такова, че няма как да се измъкнем. Не и сега…

— Разбира се, че няма, Спайк. Ние също ще бъдем там.

— Вие ли?

Брайън продължи да се смее.

— Защо пък не? Дебра ни покани. Не ти ли е казала?

— Не, аз…

— Попитай я защо те държи на тъмно, а?

Спайк потъна в сурово мълчание.

— Прощавай — каза Брайън, — просто така се казва.

— Всичко е наред — каза той, като се съвзе с въздишка. — Кога е вашето парти?

— Следващата събота.

Спайк закри слушалката с едната си ръка и се обърна към Дебра:

— Брайън и Елън ни канят на купон. Следващата събота. Какво ще кажеш?

Дебра сви рамене така, че почти се чу:

— Добре.

— Не се налага да ходим, ако…

— Казах добре, Спайк.

Той махна ръка от слушалката:

— Добре, Брайън. Там сме.

— И без това нямаше да те оставя на мира иначе. Какво щях да кажа на Джейни?

Спайк се усмихна.

— В такъв случай ще се видим там.

— Добре, до пенсионирането на Яновски. Ще вземем и Джейни.

— Надали ще свърши преди…

— Ние ще си тръгнем в девет. Тя е вече на осем години и се мисли за много важна.

Зад Халек заработи новата кафемашина „Крупс“ и изпълни въздуха с вкусни аромати.

— Брайън? Извинявай, но ще сядаме да…

— До събота вечер тогава.

Като чу сигнала свободно, Спайк затвори, обърна се и се довери на звуковите ориентири да му посочат масата за закуска. Подобно на кораб в мъгла, той здраво се залови за тези отличителни белези и се прокрадна напред. Радиото дърдореше от дясната му страна, кафемашината пухтеше отляво, а масата беше точно по средата. Той протегна ръка и напипа облегалката на стола — творение на Бройър^[2], издърпа го и седна. Чу как Дебра направи същото, после се умълча.

— Беше Брайън.

— Разбрах. Ще ходим на парти. Попита ме, не си ли спомняш. Беше почти преди минута.

— Извинявай, бях…

— Ужасно зает.

Той взе вилицата, забоде я в яйцата пред себе си, усети как жълтъкът се разкъса.

— Позна.

— Утре става една година оттогава — каза тя.

— Знам.

— Хайде да се върнем пак на наблюдателницата.

— Не знам.

— Спайк! Всичко това свърши. Ако отново минеш оттам, ако покажеш на самия себе си, че всичко се е променило, може би сънищата ще секнат.

— Може би — измърмори той, като си играеше с яйцата. Звънливият вой на сирените беше заглъхнал, удавен в рева на далечни призраци.

— Трябва най-сетне да си честен, скъпи. Стига сме си играли на смелия слепец, Спайк. Стига вече. — Тя млъкна и чашата й за кафе звънна върху масата. — От сирените е, нали?

Той кимна.

— Напомнят ми за…

Ръката й нежно докосна китката му и я стисна:

— Знам.

— Тези какви бяха?

След миг, достатъчен за него да разбере, че ще го излъже, тя каза:

— Не знам. Сирени. Какво толкова? Тук непрекъснато чуваме сирени, Спайк.

— Пет, една след друга. И се движеха бавно, може би с десет мили в час. Дори не спряха на светофара, защото им отне тридесет и пет секунди да минат пресечката. Зеленото свети само тридесет секунди. Следователно…

— Добре, Шерлок, ескорт беше.

— Чий?

— Спайк, не разбирам защо ти трябва да знаеш всичко за света, който не можеш да видиш? Понякога си по-досаден и от Джейни с нейното постоянно защо-защо-защокане.

— Щом е толкова невинно, защо просто не престанеш и не ми кажеш, Дебра?

Чу я как отново дръпна от цигарата, после бавно изпусна дима и изтръска връхчето в пепелника. Гласът й премина в шепот, когато му каза:

— Беше конвой за един автобус, пълен със затворници, които се местят от Кук Кънтри в Стейтвил.

— Същият като онзи, който отведе и Старк там.

Тя отново стисна ръката му:

— Автобусът минава по един и същ път, Спайк. Пълен е на отиване и е празен на връщане. Забрави омразните писма на това копеле, любими. Тим Старк ще го държат в Стейтвил, докато изгние.

— Или докато намери начин да избяга — прошепна той в отговор.