Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (38)

Трийсет и шеста глава

Бил Критъндън, президент на клона на Първа национална банка в Чикаго, се облегна на масивното си бюро, сплете пръсти и закова немигащите си очи върху Брайън Гранвил.

— Един милион долара?

Гранвил усети как адамовата му ябълка се опря в яката на ризата му, преглътна, преди да се усмихне, и каза спокойно:

— Бумагите са наред, Бил. Може би е малко странно да искам такива суми като частно лице, но ако представлява проблем, мога да приложа допълнение за ипотеката на къщата, притежаваните от мен ценни книжа и капиталовложенията ми.

Критъндън се усмихна, показа с жест, че не е необходимо, разтвори ръце и поясни:

— Не е въпросът в кредита, Брайън. И двамата го знаем. Не е и в доверието. Стига да поискаш, ще подпиша. Това като че ли е най-простото.

Брайън се обърка и, без да знае защо, го обзе страх. Затова попита:

— Ако има проблем, с какво е свързан тогава?

Критъндън се надигна от бюрото си, докъдето стигаше — беше нисък тънък човечец и се бе изпъчил на внушителни обувки с високи токове — и отиде до прозореца. Изви рязко шия, стисна устни, опря се с ръка на стъклото и се загледа в студения Златен бряг, брулен от вятъра. Затъмненото стъкло отрази гласа му:

— Не е и заради сумата. Хората непрекъснато теглят и повече от милион на кредит. Така най-вече печелим милионите си. Просто няма ли друг начин да осъществим превеждането на парите?

— Превеждане?

Критъндън не се обърна, отговорът се изписа на раменете му.

— Дявол да го вземе, не ми пука за какво са ти. Дали ще си правиш вноска за пенсия, или ще пращаш Джейни в частно училище, университет или колеж. Въпросът е да е за място, където можем да пратим парите с чек или по компютърен път, за да те предпазим от… — Критъндън спря, за да потърси точните думи, и накрая завърши, като просто тръсна сивата си коса: — … риска да излезеш през централната врата право в сърцето на Чикаго с един милион долара в брой.

Брайън се размърда и погледна пред себе си. Проговори с дълбока въздишка:

— Имам прекрасна охрана: в случай че някой от служителите не се разбърбори, никой няма да знае, че нося нещо повече от най-обикновено кожено куфарче.

— И това е достатъчно подозрително, след като излизаш от банка.

— Слушай, Бил. Ще слезем със специалния асансьор до платформата за паркиране на охраняваните служители, ще натоварим куфарчето и изчезваме. Не е същото, като да излезеш през централния вход. А и, по дяволите, ако го изгубя, проиграя парите на комар или се оставя да ми го откраднат, проблемът по изплащането си е мой.

— Именно — вметна Критъндън, обърна се, кръстоса ръце върху костюма си и се втренчи мрачно в пода.

— Какво искаш да кажеш?

— Да бъда ли искрен?

— Както винаги!

Критъндън го погледна и му рече:

— Един от начините да ме разбереш, е да помислиш за разсроченото изплащане на един милион долара на базата на процент от годишните ти доходи. Така. И двамата знаем, че годишният ти доход е дяволски добър, по-добър от този на повечето ни клиенти, които използват чекови книжки или имат спестовен влог. Това е идеята, Брайън.

— Не разбирам — отвърна той и наклони глава.

— Ти набираш точки тук. Столът, на който седя, след време може и да е твой. Кълна ти се, има дни, в които направо усещам как приема твоите очертания. И ето че влиза при мен човек, когото смятам, че познавам, и който, откакто се знаем, не е направил нито една прибързана финансова операция с личните си средства, а изведнъж иска да изтегли на свое име цял милион, без да дава обяснения.

Брайън кимна.

— И какво? Ти сам каза, Бил, че ежедневно разписваш заеми за милиони. Помислих, че по този начин ми казваш, че няма проблем.

— Ако семейство Падучи поиска заем — сви рамене Критъндън, — а големият бум в търговията секне, всички банки в града ще научат. И изведнъж семейство Падучи много трудно ще може да изтегли дори грош.

— Но това все още си е проблем на Падучи, нали?

— Освен ако — наблегна Критъндън — не могат да поемат изплащането. Защото тогава, ако ние сме им дали пари, това става проблем на банката и на клиентите.

— Нали не се опитваш да ми кажеш, че смяташ, че не мога да се справя с вноските?

Критъндън рязко размаха ръка към него и после се удари в гърдите.

— Казвам ти, че имиджът ни се гради на увереността, че хората, които обработват парите на клиентите ни, го правят много професионално. Те добиват тази увереност, като следят как служителите ни се оправят със собствените си финанси.

— Хей, Бил, чакай малко. Никой не бърка в касичката. Всичко е напълно открито, всичко е напълно законно. Всичко…

— … се забелязва веднага — довърши Критъндън, — ако направят финансова ревизия. — Президентът изчака, докато заплахата упражни цялото си въздействие в тишината, и после продължи бавно, с нисък тон: — Що се отнася до мен, цялата история няма да излезе извън тези стени. Но ще дойде време, когато ще те предложим за това място, Брайън, и ти гарантирам, че тогава някой от борда ще изрови това от гадното си мозъче.

— Но как ще се усетят, Бил?

Критъндън се приближи бързо до бюрото си, грабна формуляра за заем и го размаха:

— Това ще им помогне. Всичко е законно, нали? Следователно какво ще стане с бланката, ако задвижим нещата?

— Ще я попълним — прошепна Брайън.

Критъндън кимна.

— А кой има достъп до документацията?

— Всеки служител над четвърто ниво.

Критъндън наведе глава и отново сбърчи устни. Пое дълбоко въздух и каза:

— Разбира се, може би няма да изглежда чак толкова като наркосделка…

— Наркосделка? — изхили се Брайън. После си помисли, естествено. В брой. През задната врата. Въоръжена охрана. Никакви обяснения.

— Н-не че си го мисля… — започна Критъндън неуверено, — … но просто…

— Искаш да знаеш за какво става дума?

— Измисли нещо, ако не можеш да ми кажеш истината. Направи го да изглежда правдоподобно.

Брайън се устреми към огромното бюро, надвеси се през него и постави пръст на попивателната преса. Втренчи се диво в очите на президента и кимна.

— Чудесно — прошепна. — Но без лъжи. Лъжите ще си ги оставим за друг път, за да прикрием петте милиона, които преведохме на Джак Армстронг за покупката на автоматично оръжие за Ирак. Не, ти явно искаш нещо по-правдоподобно от това.

Критъндън потрепери и отстъпи.

Но Брайън не беше свършил:

— Трябват ми един милион долара, за да откупя годеницата на зет си от един убиец психопат, който в момента я държи като заложница, Бил. — Той заобиколи бюрото, снижи глас до напрегнат шепот и продължи: — Бил, помниш ли брата на Ели, Спайк? Само преди около десет месеца тържествено му връчи награда за изключителни граждански заслуги. Нарече го „изключителен и достоен за подражание член на обществото, човек, когото не можем и не трябва да позволим да загубим“. Помниш ли думите си?

Критъндън кимна и силно преглътна.

Брайън постепенно се наклони дотам, че носът му почти докосна носа на президента.

— Е, надявам се това да ти звучи достатъчно правдоподобно, Бил. А ако не е, нека просто да скъсаме формуляра и да забравим всичко. Ще си потърся друга банка да ми отпусне заема. А после ще разкажа случката в „Трибюн“.

Брайън вдигна треперещ показалец, тикна го в стегнатия възел на вратовръзката на Критъндън и пошепна:

— А, и още нещо. Смятам, че подценяваш ценностната система на постоянните ни клиенти. Лично според мен те биха приветствали по-скоро президент със златно сърце, отколкото с каменно, Бил.

Брайън взе писалката „Монблан“, забучи я между стегнатите пръсти на Критъндън и заповяда:

— Подписвай.

Президентът сложи нервно подписа си на празното място, оставено за управата. Брайън се протегна, прибра формуляра, скъса второто копие и го остави при пресата на Критъндън.

— За документацията — поясни той.

След което се завъртя на пети и се отправи към отдел „Плащания“.