Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (26)

Двайсет и четвърта глава

Старк отвори вратата на мерцедеса и зачака. Шофьорът беше около петдесетте, с побеляла и наполовина оплешивяла коса, облечен с удобни, скъпо изглеждащи дрехи: ярко палто и тънки италиански шофьорски ръкавици, а главата му бе увенчана с една от онези шапки с мека периферия, които се наричат федори. Той продължаваше да говори по телефона, докато едно порше паркира зад него и запремига с фарове.

Човекът не помръдна. Изобщо. Сякаш целият свят можеше да почака, докато той си свърши разговора. Старк също стоеше и го чакаше да приключи. Говореше самонадеяно, достатъчно високо, за да бъде чут, но не толкова, че да бъде противно, сякаш беше свикнал хората да приемат това, което казва.

Вслушвайки се с едно ухо в разговора, загрижен много повече за поршето, което напираше отзад, Старк чу човека да казва в слушалката:

— Виж, Ларс, не мисля, че лихвеният процент тук ще ни смаже. Ако все пак греша, просто ще повторим. Разбира се, има разлика, но колко е четвърт процент, за да се задържим на повърхността. Виж, оставяме го плаващ и той ще се понижи, или го заковаваме нисък и предаваме щафетата нататък. Опитът показва, че е по-важно да излезеш навън, да наложиш продукта в общественото съзнание като водещата марка и да изкараш конкуренцията като банда второразредни подражатели. Разбира се, няма да го решим точно тази вечер, но и не се налага. Ще бъда в Стокхолм след тридесет и шест часа. Добре.

Шофьорът на поршето наду клаксона, когато този тип най-сетне свърши. Без да обръща никакво внимание на свирката, той невъзмутимо затвори слушалката и се измъкна от колата. Беше достатъчно отпуснат, за да се превърне това безобидно начинание в същинска борба. Той изсумтя, хвана подпората на гюрука с една ръка и го дръпна, докато с другата се подпираше на кожената седалка. Покривът се затвори. Когато се изправи, Старк видя, че мъжът беше изключително нисък, гадно джудже с огромно самочувствие. Той ненавиждаше този тип хора.

— Нов си — избъбри онзи и го изгледа подозрително.

Старк кимна и каза:

— Да, сър.

— Не съм те виждал преди.

— Започнах днес.

Човекът изпусна многозначителна въздишка, последвана от думите:

— Тези гадове тук имат по-висок оборот от нашата фирма, „Международна къща на палачинките“. — Той бръкна под ревера на палтото в джоба на сакото си и извади пълен пакет „Бенсън & Хеджис“. Пъхна цигара между тънките си устни и каза на Старк: — Внимателно с колата…

— Гари — подсказа му Старк.

Онзи прибра пакета, извади фина златна запалка и запали цигарата.

— Страхотна кола, последен модел. Без нито една драскотина, без нито едно петно. Без капчица кал даже. Аз така обичам.

Той, отново бръкна в джоба си и извади портфейл, после повтори по-високо:

— Аз така обичам.

Старк сви рамене и заекна:

— Д-д-д-да, сър. Разбира се.

Човекът си дръпна от цигарата и изпусна дима, без да обръща внимание на поредното силно изсвирване от поршето отзад. Сега още една кола се беше присъединила към опашката, блокирайки движението по Хъбърд. Шумотевицата вече бе по-голяма от концерт на някоя рок група, а онзи си оставаше все така спокоен, като полярна нощ. Той измъкна от портфейла си една банкнота от двадесет долара и една десетачка, прегъна ги двете заедно и ги подаде на Старк.

— Никакви драскотини, никакво изтъркване на гумите. Знам километража, така че и никакви разходки. Схващаш ли?

Старк кимна бързо, прибра банкнотите в джоба си и се настани на шофьорското място. Онзи се наведе през рамката на прозореца и попита:

— Ти не знаеш кой съм, нали?

Старк поклати глава. Искаше му се онзи най-после да млъкне. Но не го направи. Вместо това заяви:

— Аз съм господин Кинкейд.

После завъртя ръката си в няколко бързи малки кръга и заповяда:

— Кажи го.

— Господин Кинкейд.

— Сър!

— Сър?

— Господин Кинкейд, сър — нареди той и издуха дима към Старк.

Шофьорът на поршето изкрещя:

— Движение!

А Старк отново повтори:

— Господин Кинкейд, сър.

— Добро момче. Има още такива там, откъдето дойдоха тези, ако се грижиш за колата ми, докато съм извън страната.

— Разбира се — каза Старк, — ще я наглеждам.

— Всеки ден — каза Кинкейд.

Старк кимна.

— Все още не знаеш кой съм аз, нали? — Мъжът се усмихна и поклати глава.

— Вие сте господин Кинкейд — Старк направи пауза, за да засили ефекта, преди да добави, — сър.

Кинкейд изтърпя вбесения шофьор на поршето още една секунда, преди да кимне, усмихна се отново и на сбогуване прошепна:

— А ти си Гари. Предполагам, че винаги ще си останеш Гари, Гари.

Старк кимна, докато затваряше вратата, и в огледалото за обратно виждане видя как Кинкейд спокойно се отдалечава, без да бърза. Подкарвайки мерцедеса по рампата, той отбеляза три важни факта, които трябваше да запомни. Първо — в мерцедеса имаше телефон. Второ, лепенката за паркиране в Уотърфронт Тауърс под номер 2317 беше поставена в долния ляв ъгъл на предното стъкло. И трето — Кинкейд щеше да е извън страната за 36 часа.

Следователно колата му принадлежеше.

 

 

Както Хаунд беше обещал, Старк свърши в пет и половина. До Коледа за пазар оставаха още единадесет дни и тъмните улици бяха претъпкани с крещящи, нетърпеливи, досадни ловци на изгодни покупки, които разполагаха повече с пари, отколкото с време. Стълбовете на лампите бяха окичени с бляскави цветни гирлянди и премигващи лампички, прозорците на магазините преливаха от стоки, чиито етикети призоваваха, направо умоляваха да ги занесеш веднага вкъщи.

Такъв беше сезонът.

Дори Старк имаше да пазарува. Неговият списък с покупки беше направен, за да обслужи плана, и бе съставен в същата последователност, която диктуваше наръчникът на тюлените. Старк беше оживял с този наръчник и сега безрезервно вярваше в него. Това най-много се приближаваше до неговата представа за религия. И дори когато не го разбираше напълно, той се беше научил да му вярва така, както не вярваше на нищо друго в живота си.

В слабо осветения изход на гаража Старк спря да преброи парите си, плячката от трите убийства. Към тях се прибавяха и спечелените през деня бакшиши, включително и тридесетте долара от Кинкейд. Хубава пачка. Четиристотин и седемдесет долара в банкноти. Осемдесет и три цента ресто от банкнотата, развалена в „Цялата поничка“.

Би трябвало да стигнат. Ако не, щеше да си набави още.

Завивайки зад ъгъла, той почти се блъсна в някакъв негър. Мъжът беше неподвижен като мъртвец, без дори да потреперва. Живи бяха единствено шарещите му жълти очи и клечката за зъби, която мърдаше между напуканите му устни. Блестящ сняг беше полепнал по парцаливата му синя скиорска шапка и по дългата му рехава брада.

— Да ти се намира някой долар, мой човек?

В мига, когато напуканите устни произнасяха последната дума, Старк вече беше потънал в нощта.

 

 

Адресът, който му беше дал Хаунд, отведе Старк до тъмна тясна къща встрани от тротоара на 79-а улица, точно на изток от Саут Стейт. Издигаше се на два етажа и завършваше със старомодни кули и декоративни тавански прозорци, заобиколена от веригоподобна ограда, тя се беше свила на кълбо срещу студа, измъчена и жалка, под събиращите се на това място пътни платна на Дан Райън и Чикаго Скайуей. Голият й малък двор беше препълнен с пластмасови чаши и пликове от „Макдоналдс“, захвърлени от минаващите коли.

Внезапен остър шум накара Старк бързо да сведе глава. Погледна нагоре, очите му се насълзиха от студения вятър, но все пак успя да види причината. Една свободно висяща отточна тръба се люлееше напред-назад, блъскаше силно дъските на къщата и посипваше върху малката пътека лющещата се боя. Сякаш ръкопляскайки на студа, кепенците на прозорците също се удряха върху изтрошените стъкла. От мястото, на което беше застанал Старк, къщата изглеждаше безлюдна.

Той затвори вратата на мерцедеса и изведнъж се оказа наобиколен от няколко негри, който подскачаха и говореха един през друг:

— Майната му, к’во пра’иш тук? Да пукнеш ли искаш, скапано бяло момче? Ъ? Да си идеш вкъщи с отрязани ташаци? Ей, на теб ти говоря.

Разбира Се, че говореха, но — слава богу — не правеха нищо. Беше твърде студено, за да се занимават с него. През лятото не би припарил тук дори в компанията на други тюлени.

Старк изведнъж си припомни една песен от детството си. Беше за лошия Лирой Браун от Южната част на Чикаго. Сега бе попаднал именно тук. Това бе кошмарът на белия човек, но и свърталище за страхотни далавери в търговията на черно. Ако все пак ти се наложи да дойдеш тук, трябва да държиш главата си наведена и покрита, а ръцете в джобовете. И да се изнесеш колкото се може по-бързо. Не трябва да отговаряш. Просто гледай да се измъкнеш и да бягаш далеч от този гаден квартал.

Но Старк имаше работа тук и сега, и по-късно.

Имаше нужда от нещо, което можеха да му предложат само тук. Наръчникът съветвате много правилно. Оборудването за подмолна операция изисква първо да се снабдите с последното нещо, от което се нуждаете. Ако не успеете да излезете на сцената на операцията с пълен набор от необходимите средства, малко вероятно е да намерите време, място и възможност да се сдобиете с набелязаните неща по-късно. Тръгнете за действие, снабдени с всички необходими средства до последната точка в списъка, за да останете живи. Последните неща — първи, дори никога да не потрябват. Но ако все пак потрябват, ще ги имате.

Старк беше сигурен, че ще му потрябват. Те бяха неразделна част от плана му, а той беше съвършен.

Докато вървеше напред, чернилките подхвърлиха зад гърба му „скапаняк“, но вятърът ги принуждаваше да не се задържат и отминавайки, те извикаха:

— Ще се върнем. Ще видиш.

Може би, но дотогава той щеше да е изчезнал. Заедно с мерцедеса на Кинкейд.

Когато стигна до входната врата, почука. Звукът изкънтя някъде във вътрешността и се върна обратно към него. Натисна дръжката. Беше заключено. Наведе се надолу и надникна през решетката на вратата. През висок страничен прозорец някаква далечна лампа хвърляше жълта светлина върху празния дървен под. Все пак по-добре от нищо. Провери отново номера на улицата, после табелата на ъгъла, и се увери, че е на правилното място. Може би беше дошъл в неподходящо време, но просто нямаше как да провери работните часове в „Жълти страници“. А и нали Хаунд беше казал, че може да дойде по всяко време.

Старк слезе по скърцащите предни стълби, зави покрай една изгнила колона и потъна в тъмната пътека. Най-накрая успя да открие аварийното стълбище. Изглеждаше тъмно, но през вратата долиташе музика. Силна музика, може би соул.

Имаше някой вкъщи.

Той хвана дръжката и я завъртя. Внезапен, порив на вятъра подхвана вратата и силно я блъсна.

Вътре някакъв негър внезапно спря да танцува, грабна една карабина от масата и я насочи срещу Старк. Той, бързо вдигна ръце.

— Спокойно, мой човек. Хаунд ме изпраща.

Зениците на чернилката се свиха, ноздрите му запърхаха, а той се разкрещя:

— Никога не прави това отново, мой човек! Никога! Вече можеше да си мъртъв, разбра ли? Исусе! Студено е като в ада.

Старк дръпна вратата след себе си.

— Ти ли си Ранди?

Мъжът беше с къдрава коса, частично оплешивял, около тридесет и пет годишен с оранжев клин „Найки“ и отгоре пуловер на „Мечките“ с номер 40 върху него. Остави карабината на масата и се усмихна подигравателно.

— Не, мой човек. Не съм аз. А освен това Ранди означава незадоволен. Аз мога да имам всяка курва, която си поискам. А ти какво ще кажеш по този въпрос? Задоволен ли си? Искаш ли някое хубаво черно момиче, а? За това ли си дошъл, мой човек?

По гърба на Старк плъзна студена тръпка, която го предупреждаваше да внимава.

— Къде е Ранди?

— Ранди го няма. Аз съм Лайънел.

— Трябва да видя Ранди.

Онзи седна и бутна карабината настрани. Чак сега Старк забеляза, че върху масата бяха сложени две отворени кутии малцов ликьор „Шлиц“, а също и останалите шест от опаковката, все още неотворени. До тях имаше плик с някакво бяло вещество, по всяка вероятност кокаин. В другия край на масата лежаха остатъците от наполовина изяден сандвич и изпълваха помещението с миризма на чесън, лук и салам.

Лайънел се оригна и се засмя.

— Можеш да почакаш Ранди няколко дни. Замина да купи някои неща, мой човек. Не мога да ти кажа къде.

Спря да върти очи във всички посоки, усмихна се и каза:

— По-точно не искам да ти кажа къде. Ти само ми кажи какво точно искаш, мой човек. Сигурно можем да сключим сделка и само двамата.

— Тогава ти ще свършиш цялата работа.

Лайънел се завъртя на стола и застана с гръб към Старк. После отново се върна в предишното си положение, кръстоса крак върху крак, сгъна ръцете си в лактите и постави брадичката си върху събраните длани:

— Добре. Не искаш курва. Не искаш и кока, защото говориш за някаква работа, а това не е работа. Трябват ти документи, нали?

Старк кимна и пристъпи по-близо, като междувременно внимателно разучаваше обстановката. Изглежда, че Лайънел беше сам. Със сигурност горе нямаше никой, както и на по-горния етаж, не и в тази запусната къща. Сякаш прочитайки мислите на Старк, Лайънел каза:

— Само аз съм тук, готин. Сега казвай какво искаш, нямам цяла нощ на разположение.

Старк кимна и отговори:

— Паспорт с валидни имунизационни свидетелства на Световната здравна организация и шофьорска книжка от Илинойс.

— Мога да го уредя.

— Шофьорската книжка да бъде на името на Милър. Стенли Милър.

— Не мога да променям името, мой човек. Само мога да ти сменя снимката.

— Хаунд ми каза съвсем друго.

Негърът спря да дъвче сандвича си и каза с пълна уста:

— Скъпо ще ти излезе, мой човек.

Старк кимна и продължи:

— Трябва да бъдат готови вдругиден.

— Не знам дали ще мога да се справя за тогава.

Старк се усмихна и прошепна:

— Е, щом е така, дали пък да не изчакам Ранди да се върне? Хаунд ми каза, че той може да свърши работата.

— Майната му на Ранди, мой човек! Ранди го няма. Майната му и на Хаунд! Какво разбира тая гадна каца сланина, а? Ти искаш добра работа и кой мислиш, че я върши, мой човек? Мислиш, че Ранди върши работата, така ли? По дяволите, няма такова нещо! Аз я върша. Аз съм шибаният майстор, мой човек! Взимаш нещо от Ранди и кой, мислиш, го е направил, а?

Чернилката се изправи, започна да се удря с показалец в огромните гърди и закрещя:

— Аз! Ето кой! Аз! Скапан бял шибаняк такъв! Кого си мислиш, че баламосваш с това скапано черно лайно? Ъ? Кого…?

Старк го прекъсна:

— Колко?

Лайънел отпусна ръка, стана и отново седна. После протегна и двете си ръце зад облегалката на стола, усмихна се и каза:

— Така вече е по-добре. Кажи сега какво точно искаш.

— Документи, първокачествена работа при това.

— Носиш ли снимки, мой човек?

Старк бръкна в джоба на скиорското си яке, извади няколко снимки, които си бе направил в една будка за моментни снимки, и ги хвърли върху масата. Лайънел ги взе, сравни ги с лицето на Старк и пак ги остави на плота. После сключи пръсти, заби очи в тавана и рече:

— Американски ли да бъде паспортът?

— Не, канадски.

— Имам един на 40 и един на 27 години. Какъв искаш?

— На двадесет и седем.

— Не си толкова стар, мой човек.

— И махни косата.

— Какво?

— Направи ме без коса. И отново искам първокласна работа.

— Ама ти не си без коса, мой човек.

— В момента не съм — изсумтя Старк. — Разбра ли всичко?

— Да, разбрах.

— Запиши си някъде, не искам никакви преебавки.

— Не се безпокой. Имам страхотна памет, мой човек. Но ще ти струва доста скъпо.

— Знам какви са тарифите. Да не ме взимаш за глупак?

Лайънел се усмихна, после направо избухна в гръмогласен смях, разпери ръце и каза:

— Достатъчно голям глупак си, щом ти трябват фалшиви документи, мой човек. Сега какво ще кажеш да свършим цялата работа за, да речем, двеста?

— Сто — отвърна Старк.

— Да се спрем на средата между двете.

— Дадено — каза Старк и му подаде ръка.

Без да обърне никакво внимание на жеста, Лайънел рече:

— Не ми подавай ръка. Покажи ми парите. В брой, цялата сума.

— Половината — каза Старк.

Чернилката здраво притисна клепачи с два пръста, поклати глава и каза:

— Не работя така, мой човек.

— Вече работиш — каза Старк, засили се и ритна масата с добре премерен каратистки удар. Тя цялата се разтресе; бирените кутии, торбата с кокаин и парчетата недояден сандвич се разхвърчаха на всички страни. Карабината падна вляво от Старк и той срещна погледа на Лайънел, отправен към нея. Кимна веднъж, усмихна се и прошепна:

— Дори не си го помисляй.

Чернилката кимна в отговор и каза:

— Добре, седемдесет и пет.

Старк преброи банкнотите. Негърът ги сграбчи и също ги преброи два пъти, задържа ги на светлината, лизна ги, опита се да размаже мастилото.

— Истински са — каза Старк. — Да се надяваме, за твое собствено добро, че и твоите хартийки също ще бъдат истински.

— След два дни — каза негърът и прибра банкнотите в джоба си.

— Вдругиден, в два часа, пак тук.

— Хей, мой човек, ти за к’во ме мислиш? Да не съм разносвач на пици случайно? Не мога просто да бъда тук, когато ти кажеш. Аз…

Старк го спря с вледеняващ поглед. Думите на Лайънел просто увиснаха във въздуха. Той преглътна мъчително, а Старк каза:

— Разбира се, че можеш. Аз съм клиентът, нали?

Лайънел кимна и отново погледна към карабината. Старк се наведе, вдигна я, извади пълнителя и провери задната част на цевта. Беше празна. Погледна отново към негъра, прониза го със своите очи на убиец и прошепна:

— Никога не си играй с оръжия, приятел. Могат да гръмнат и в твоето лице.

После прибра пълнителя в джоба си, хвърли обратно празната карабина и излезе.

 

 

Четиридесет минути по-късно Старк спускаше мерцедеса на Кинкейд надолу по Трищатската магистрала към Ниър Уестсайд, пресече кръстовището на Рандолф и Крийн и паркира на улицата. Вятърът се беше усилил, а градусите бяха паднали още повече. Заключи вратата на колата, пресече тротоара и влезе в един ярко осветен магазин на „Мидуей Електроникс“. Знаеше какво търси, така че му отне само девет минути да напълни малката количка за пазар с шарени кутии.

Служителят зад щанда притискаше телефонната слушалка между брадата и рамото си, прелистваше някакъв дебел каталог и говореше на събеседника си:

— Не, не, не. Няма такова нещо. Да, преди шест месеца прекратиха производството. Не се сещам за никой, който може да я има, или поне никой местен магазин. Може би в няколко магазина в Ню Йорк все още може да са останали. Трябва да потърсим в рекламната притурка на „Електрониката днес“. Да, на гърба. Разбира се.

Той затвори телефона, втренчи поглед през дебелите си очила с рогови рамки към Старк и попита:

— Това ли е всичко?

— Щандът ви за 15-микрофарадови усилватели е празен. Свършили ли са?

Човекът изглеждаше изненадан. Попита:

— Сигурен ли сте, че е празен?

— Проверете сам.

— Исусе — промърмори той. — Рон? Рон!

От склада долетя глас, който изкрещя в отговор:

— Да?

— Донеси няколко 15-микрофарадови усилватели.

— Добре, шефе.

Шефът поклати глава и каза:

— Вече не може да се намерят добри помощници. Разбирате какво имам предвид, нали?

Старк кимна, без желание да завързва разговор. Погледът му случайно се насочи надясно и забеляза на бордюра отвън да спира една патрулна кола. Бавно се обърна с гръб към нея и застана така, че ченгетата да не могат да видят лицето му.

Сега вече беше доволен, че служителят се бе оказал разговорлив. Точно в този момент той му обясняваше:

— Рон ще ви ги донесе. Ще ви покажа няколко различни модела.

— Имате ли „Телефункен“?

Шефът поклати отрицателно увисналите си бузи.

— Не. Не могат да се продават на тази цена, не и след подбиването на цените, което дължим на японците.

— Аз лично не харесвам японската техника.

Собственикът сви рамене и отвърна:

— Засега нямаме много оплаквания. Повече са проблемите с корейските и тайванските продукти. Ако имаме само такива, клиентите предпочитат да вземат бракуван модел.

— Какъв му е дефектът?

— Няма контрол на качеството. Ако усилвателят не съединява на спектрален волтаж, съседната верига се разпада на парчета. Изглежда, че първо работи нормално за известно време, после изведнъж се прецаква. На вид ги правят по-добри, отколкото са в действителност.

— Имате ли „Филипс“ или „Дженеръл Електрик“?

— Мисля, че в момента имаме „Филипс“. Рон, имаме ли „Филипс“ при микрофарадовите?

Вратата на склада се затръшна.

— При мен е, шефе.

— Изнеси го тук, а останалите ги нареди на щанда.

— Ще ги изпусна, шефе.

Шефът отново поклати увисналите си бузи и каза:

— Толкова е некадърен.

Зад гърба на собственика говорителят по телевизията прекъсна вечерните новини и започна да съобщава:

— Бягството от миналата нощ от строго охранявания затвор Стейтвил е оставило след себе си кървава диря от трупове, водеща право към Чикаго според източници от ФБР, които са получили съдебно нареждане за залавянето на Тимъти Старк, описан като изключително опасен…

Старк почувства, че вътрешностите му се смразяват, когато показаха снимката му без брада. Собственикът беше прекалено зает с изчисляването на печалбата за деня и без да забележи смущението на клиента си, попита:

— Как ще платите?

— Колко излиза общо?

— Нека да видим — дисплей, програмер, чип 386, захранващи проводници, клещи, контактни прекъсвачи, поялник, 9-волтови батерии и… имам по-осъвременена версия на програмера, ако искате…

Старк поклати глава.

— Нещо друго?

Старк се огледа наоколо и видя електрическа машинка за подстригване с вграден отстрани гребен. Кимна към нея и попита:

— Това достатъчно добро ли е?

— Разбира се. Да не би да имате деца?

— Моля?

— Предположих, че искате да спестите пари от подстригването на децата. Така ли е?

— Да — отговори Старк.

— Общо излиза 285 долара и 83 цента.

Старк не можеше да си позволи да плати такава сума в брой, така че му оставаше само една възможност:

— Ще платя с „Американ Експрес“.

— Добре. Само дайте да проверя картата.

Собственикът я взе, преди Старк да има време да размисли, и се заклати към края на щанда, като се загледа в пътеката между щандовете. Изведнъж се разкрещя на помощника си:

— Рон! Хей, Рон! Нареди тези крушки на рафта и внимателно… Не, не, не… не там. Слушай, не помниш ли, че сменихме мястото.

За по-сигурно шефът реши сам да отиде да покаже на момчето къде точно да ги нареди.

Веднага щом той изчезна зад първата редица рафтове, Старк извади портфейла си, измъкна сто и тридесет долара на дребни банкноти, сложи ги върху щанда, после загреба покупките и ги натъпка в джобовете на якето си. Събраха се без проблем.

Щеше да мине известно време, докато шефът преброи парите, след като открие, че картата на Фелдстайн е невалидна. Човекът просто си искаше парите. Щеше да му отнеме около две минути, за да разбере, че е прекаран. По това време Старк отдавна вече щеше да си е отишъл.

Той все още можеше да чуе говорителя по телевизията да мърмори: „Смята се, че е въоръжен и изключително опасен. Ако мислите, че сте видели този човек, не се опитвайте сами да предприемате срещу него каквото и да било. Обадете се на следния номер…“.

След като прибра покупките, Старк се плъзна незабелязано към предната част на магазина и безшумно излезе навън. Попадна в разбеснялата се виелица, а вятърът го подхвана и го понесе право към патрулната кола, преди да успее да си възвърне равновесието. През леко открехнатия й прозорец чу едното ченге да казва:

— „Мечките“ нищо няма да направят, мой човек. Дитка им е проблемът. По дяволите, не. Залагам пет долара, че в събота…

Старк профуча край тях, погледна назад към ярко осветения магазин и видя как шефът се връща с картата „Американ Експрес“ на Фелдстайн. После погледна надолу към щанда и ченето му увисна. Секунди по-късно Старк вече беше завил по Рандолф и бе пришпорил мерцедеса право напред.

„При Брад, оръжия и амуниции“ заемаше двуетажна сграда на Честнът, на няколко пресечки от Ласал и много близо до гаража. Когато свършеше тук, щяха да му останат двадесет минути да паркира отново скъпата кола на Кинкейд и да се яви на работа в Уотърфронт Тауърс.

Когато Старк влезе в магазина, над него звънна малък звънец. Рафтовете бяха високи, пътеките между редовете тесни, лавиците претъпкани с оръжия. В заключени стоманени витрини зад задния щанд имаше кутии с амуниции калибър от 22 до 55 милиметра. Служителят беше слаб, около петдесетгодишен, с посивяла коса, силно сплъстена около челото му, и дълга воняща пура, увиснала от тънките му устни. Все още с пура в уста той каза:

— Затварям след петнадесет минути, господине.

— Добре — отвърна Старк.

— Просто исках да знаете.

Необезпокояван от никакви шумове, Старк се разхождаше по дървения под и се наслаждаваше на дългите цеви с нарастващо вълнение. Тогава мърлявият служител пак се обади:

— Не ви попитах дали бих могъл да ви помогна, защото повечето посетители знаят какво търсят. Но ако вие…

— Всичко е наред — отвърна Старк и се насочи към стъклените витрини, разположени от страната на касата. На първия вътрешен ред беше сложена огромна лепенка — „С гаранция от Смит и Уесън“. Освен това там лежаха внушителен брой пистолети с възходящ калибър и номер на цевта.

— Търся Магнум 347 или 44 — каза Старк.

Онзи се ухили и почука с ноктите си по стъклото.

— Мръсният Хари, а? Или може би само малък проблем с гризачи?

— Да, разбира се — каза Старк и също се усмихна.

— Имаш ли разрешително?

Старк поклати глава, после каза:

— Клас 3.

— Е, имам нещо специално при кобурите тази седмица. Ще ти струва само толкова, колкото дни остават до Коледа.

— Какво точно имаш?

Кльощавият служител оголи пожълтелите си зъби и каза:

— Ако търсиш нещо наистина елегантно, което да няма нищо общо с кобура на Мръсния Хари, имам един къс Ръгър 357. Той е върхът, по-добър е от 4-инчовия Магнум 357 и е проектиран за Агенцията за борба с наркотиците. Дулото е шест сантиметра, пригоден е за рамо или за гръб. Ето, погледни.

Той отвори една кутия и измъкна пистолета. Старк го взе, хвана го с две ръце и го насочи в различни посоки на помещението, целейки се в камуфлажните костюми, които висяха по стените.

— Хубав е — каза той. — Колко струва?

— По принцип четиристотин. Но, както казват, в Чикаго никой не плаща всичко. И ние също трябва да сме конкурентоспособни. Специално за теб ще го сваля на триста и ще прибавя коледно намаление в края на работния ден. Ще ти го дам за 285.

— Като се сложи на гърба, личи ли си много?

— Не, по дяволите. Едно леко яке го скрива идеално.

Старк кимна и остави пистолета.

— Ще го взема с кобура. Имаш ли патрони?

— Да, разбира се. — Продавачът разтърси една връзка ключове, която висеше на колана му. — Какви искаш?

— Кутия от 30–06.

— Това със сигурност го имам. „Ремингтън“?

Старк кимна. Мършавият тип засмука от пурата, изтръска я на пода и взе една кутия патрони, която сложи до пистолета.

— Дай ми няколко и за този 357. Освен това случайно да имаш някакви австрийски пистолети?

Кльощавият продавач рязко се обърна и попита:

— Оръжието на бандитите ли? Това, дето не го хващат рентгените?

Старк размаха и двете си ръце в знак на отрицание и се ухили до уши, после се изсмя грубо и каза:

— Просто любителски интерес към Клас 3. Аз съм колекционер, забрави ли?

— Е — онзи се позабави една секунда, — добре. Имам един демонстрационен модел. С него никога не е стреляно. По дяволите, дори никога не е бил зареждан. Има 9-милиметрова цев и пълнител за седем патрона.

— Дай да го видя — каза Старк.

— В задната стая е — каза продавачът и се обърна. — Ще ми направиш ли една услуга?

— Дадено — каза Старк, докато претегляше на ръка пистолета.

— Обърни табелката на вратата, сложи я да пише „Затворено“. Все пак е Коледа и аз също имам да пазарувам.

Старк бързо изпълни поръчението и се върна точно когато продавачът излизаше от задната стая. Мъжът се обърна към него:

— Нали това търсиш?

Вграден в графитна фиброподсилена термопластмаса, матовочервеният корпус блестеше като тъмен кехлибар, безупречно оформен като автоматичен пистолет — приличаше на играчка, която някое дете може да получи за Коледа.

Старк го погледна, усмихна се и кимна.

— Колко струва?

— Голяма рядкост е, нали разбираш?

— Колко?

— Шест стотака.

— Добре — каза Старк. — Ще взема всичко.

Продавачът засия. Беше продал стока за деветстотин долара в последните десет минути от един ден, който иначе не се очертаваше като особено добър. Кимна веднъж и му каза:

— Патроните ги вземи с теб, включително и 9-милиметровите, които ще ти дам за австрийската джаджа. За пистолетите обаче ще почакаш три дни за проверка и разрешително. О, майната му, съвсем забравих. Имаме Клас 3, така че просто направо ще чукна в касата всичко заедно. Какво ще кажеш?

— Добре звучи — каза Старк и почувства как тръпката на вълнението премина през цялото му тяло.

Продавачът тъкмо се навеждаше, за да впише покупките, когато Старк погледна с интерес дръжката на пистолета 357 и попита:

— Това тук драскотина ли е? Имаш ли друг?

Слисан, кльощавият тип се надвеси над щанда и започна да изучава дръжката на пистолета. В същия миг Старк светкавично протегна дясната си ръка напред, изви силно торса си и вкара палеца и показалеца си дълбоко в очите на жертвата. Отвътре на високи струи плиснаха фонтани кръв, докато умиращото тяло се опитваше да си поеме дъх и жадно нагълтваше въздуха от стаята. Старк стисна окървавените си пръсти, дръпна силно и преметна гърчещото се тяло през стъкления щанд, като натискаше с всичка сила, за да стигне до мозъка, после хвърли потрепващото тяло на пода и срита с ток трахеята. Последва тишина. Прекрасна, убийствена тишина.

Старк свали обувките на мъртвия продавач, а после и чорапите, и избърса с тях петната от кръв по якето си. Пое си дълбоко въздух веднъж, два, три пъти, свали ключовете от колана на жертвата, мина зад щанда и отключи шкафа с патроните. След няколко секунди беше намерил онова, което търсеше. Сложи две кутии 9-милиметрови патрони върху щанда.

— Добре — каза си той.

В дъното на магазина проблясъкът на някаква ослепителна светлина привлече погледа му. Той се обърна и видя 30-сантиметров нож „Викторинокс“. Усмихна се зловещо и каза:

— Трябва да бъде мой.

Така че си го взе.

После направи една последна обиколка из магазина и забеляза табела с надпис: „Бронирани жилетки. Леки, тънки и удобни“. Той премери различни номера, като ги налагаше върху гърдите си, и най-накрая откри една, която му стана. Взе я и я преметна през ръката си.

Погледна часовника си и видя, че вече беше крайно време да тръгва. Само след дванадесет минути трябваше да бъде портиер.

 

 

Старк прибра в гаража мерцедеса на Кинкейд без нито една драскотина и отново погледна часовника си. Оставаха му само девет минути. Сграбчи придобивките си, стисна ги, за да не се изхлузят от синьо-жълтото му яке, и се втурна презглава надолу по стълбите. След секунди излетя на улицата и препусна, без да обръща внимание на свирещите клаксони и без да спира дори за миг. Тичаше с всички сили и най-сетне стигна, останал съвсем без дъх, до входа на Уотърфронт Тауърс.

Мускулестият пазач, който седеше в будката, промуши глава през малкото прозорче и попита:

— К’во искаш, мой човек?

Старк отвърна:

— Аз съм новият нощен пазач.

— А, на мястото на Рамон?

Старк кимна.

— Потърси Спук.

Мускулестият тип изгрухтя и се почеса по рамото.

Старк кимна отново. Постепенно започваше да успокоява дишането си. Изведнъж усети, че целият смърди. Не се беше къпал, откакто избяга от затвора. Първото нещо, което трябваше да направи, след като се настани, беше да се изкъпе. Хората забелязват миризмата по-бързо от външния вид, а той ни най-малко не искаше да се набива на очи.

Коридорът на партера завършваше с отворена врата. В стаята имаше телевизор, от който долиташе острият звук на цигулка, и по лакираната врата преминаваха отраженията на сменящите се образи. Старк надникна вътре и видя един негър, който поразително приличаше на мистър Клин, дори и по обеците. Единствената разлика бяха снежнобелите мустаци и тънките очила със златни рамки, които при този липсваха. Ръката му бе протегната напред с обърната надолу китка и той нервно движеше пръсти като пианист. По върховете им един лъскав сребърен долар се претъркулваше от палеца до кутрето, преобръщаше се и се връщаше отново и отново. Всичко ставаше, без да гледа, тъй като очите му бяха приковани в телевизора. Без да отмества поглед, негърът попита с дълбок басов глас:

— Ти ли си Гари?

— Ти ли си Спук? — задъхано отвърна Старк, който все още не беше възстановил напълно дишането си.

— Така ме наричат^[1]. Но ти недей да ми казваш така. Никой не ми казва така, ’щото знае, че ще го пребия. Чаткаш ли?

Чернилката се изправи. Беше висок около метър и деветдесет. Погледна надолу към Старк и се усмихна.

— Всички се опитват да ни вкарат в беля, мой човек. Виждаш ли, на белите задници не им харесва да работят за негър. А на теб харесва ли ти, Гари? Имаш ли някакъв проблем?

Старк поклати глава.

— Парите са едни и същи. Няма значение дали шефът е черен или бял.

— Много правилно, Гари. Какво имаш вътре в якето, мой човек? Да не би да ми носиш коледни подаръци?

Спук докосна повърхността на якето и се опита да бръкне вътре, но Старк бързо се отдръпна назад.

— Някои тоалетни принадлежности — каза той.

— Добре, ’щото наистина имаш нужда от хубаво къпане. Но първо ще ти покажа к’во трябва да правиш.

Спук размърда ноздри и рече:

— Уао! Но трябва много добре да се насапунисаш, мой човек. Чаткаш ли?

Старк кимна.

Спук го поведе по цялата дължина на коридора и когато стигнаха до другия край, блъсна тежка противопожарна врата и двамата попаднаха в оглушителния грохот на котелното.

— Това е сърцето на цялата сграда. Ето къде въртим парното, топлата вода и пускаме тока. В моята стая са охранителните системи. Нали се сещаш, аларми, противопожарни и други такива? — крещеше Спук.

Старк отново кимна.

Излязоха през друга аварийна врата на отсрещната страна на помещението и попаднаха в малък коридор, който смърдеше на застоял боклук.

— След известно време ще свикнеш с това — каза Спук. — Но ти не се оплакваш, нали, Гари? Всички хора, които ми изпраща Хаунд, са такива. Не се оплакват.

Спук се изкиска, докато самодоволно вървеше напред, а широките му рамене потъваха и се издигаха на всяка крачка. В края на късия коридор той удари по една врата.

— Това е домът ти сега, Гари. Дори има душ. К’во ще кажеш?

Старк отново кимна и престъпи през прага на отворената врата. Огледа се наоколо и видя купчина дрехи, снимки на момичета с изписан върху лицата им екстаз и ръце върху слабините, както и разхвърляно бюро с някакъв механизъм върху него, който Старк не можа да разпознае. Тогава Спук обясни:

— Това са боклуците на Рамон. Нямах време да разчистя, след като пукна, мой човек. Така че ако искаш, можеш да ги изхвърлиш.

Старк вдигна апарата от бюрото, започна да го върти в ръце и да го изучава. След като забеляза интереса му, Спук каза:

— Също можеш да го изхвърлиш, мой човек.

— Какво е това?

Спук вдигна длани и ги събра до устните си като тръба.

— Я, той говори!

После се засмя и каза на Старк:

— Обзалагам се, че никога не си вършил такава работа.

Старк поклати глава и остави обратно джунджурията.

Спук посочи към нея.

— Това е запирачка. Закачваш скобите отгоре на рамката на вратата и изправяш клина. — Спук с усилие разтвори скобата и я запъна. — А когато вратата се отвори — той бутна механизма и клинът отскочи в рязка дъга, — клинът се спуска на мястото си и всеки, в това число и Рамон, може пак да влезе през вратата.

Спук си пое дълбоко въздух и поклати глава.

— За мъртвите или добро, или нищо, но Рамон си беше мухльо, мой човек. Работата е такава, че трябва да висиш тук през цялата нощ. Така че не му дадохме ключ, защото се предполагаше, че по цяла нощ е тук. Рамон обаче обичаше да купонясва, обичаше да закъснява по много. И по този начин се вмъкваше и измъкваше през товарния вход, след като всички от смяната си тръгнат.

Старк кимна.

— И гледай да не ти идват ня’кви идеи.

Старк поклати глава.

— Ще се отърва от всичко това.

— Така ще бъде най-добре. Приятелчетата, които живеят тук, не плащат по четири хилядарки на месец, за да им зее задната врата отворена. Разбираш к’во ти говоря, нали? А и кой, мислиш, пръв ще хвръкне с тая лайняна мегатонна експлозия, ако нещо се изкофти?

Спук потупа гърдите си с показалец.

Старк отново кимна и повтори:

— Ще разкарам тази играчка.

Спук се усмихна.

— Започна да ми харесваш, Гари. Сега ще ти покажа всичко останало, мой човек. Първо количката. След полунощ взимаш количката за бельо и събираш всичко, оставено пред вратите. Така е в целия град! А виждаш ли тази сива лента?

— Да, разбира се.

— Това е еластична лента. Виждаш, че килимът се е отковал или че нещо е скъсано, и отбелязваш. Управителят не иска да ни съдят за щети, нали разбираш? К’во друго? А, да. Виждаш ли бялото пластмасово шише ей там?

Старк отговори:

— Да?

— Когато обикаляш и забележиш петна или следи от обувки, пръсваш от това, изтъркваш с парцал и всичко изчезва.

— Какво е това?

— Какво какво е? — Спук се изплю раздразнено.

— Това, почистващото.

Спук наведе черното си лице над него, разроши мустака си и отговори:

— Не казвай на никого, но е хлороформ.

— Сериозно?

— Само не го вдишвай, мой човек. Веднага ще те тръшне. Само че, боже мой, да знаеш как чисти. Обаче вече абсолютно не може да се използва. Властите казват, че разяждало черния дроб. Ама аз пък казвам тогава — защо не ни спрат и пиячката?

Спук се изкиска сподавено и си отговори сам:

— Защото ще последват още забрани. А едно от нещата, с които Чикаго знае как да се справя, са забраните. Чаткаш ли?

Старк започваше да се изнервя. Вече започна да забелязва колко огромен е Спук и колко малка е стаята.

— Слушай, нещо да питаш, преди да си тръгна?

Спук почука по екранчето до вратата. Три квадратни нули блестяха в кутийките.

— Виждаш ли това?

— Да не съм сляп?

Спук се наведе надолу, отключи някакво чекмедже и измъкна друга джаджа. Изглеждаше като нещо средно между пистолет и джобен нож. В единия край имаше дръжка, която преминаваше в спусък под цевта и завършваше с малко плоско острие с прорез за удължаване.

— А това виждаш ли?

— Да, и това също.

— Ето това е истината, мой човек. Всички онези хора там горе — и той заби пръст към тавана във въображаема линия, свързваща всичките двадесет и седем етажа на сградата — разчитат на теб.

— На мен?

— Ти си техният ангел хранител, мой човек. Ако нещо се случи и изпаднат в беда, ти ще трябва да ги спасяваш. Звънят долу, когато получат сърдечен удар, или просто се задавят с парче филе миньон, или пък когато се подпали готварската печка, изобщо за всичко. Ти взимаш тази малка джунджурийка, слагаш я в ключалката и без проблем влизаш вътре.

— Шперц — предположи Старк.

— Майната им на шперцовете, мой човек. Това се нарича езиче. Правят ги само за полицията и пожарната.

Старк кимна веднъж и попита:

— Тогава откъде се е взело тук?

Спук сви рамене.

— Влиза във всяка скапана врата, където и да е. Но гледай да не ти хрумват разни идеи. Рамон имаше много идеи. А ти знаеш какво стана с него, нали?

Рамон не беше негов проблем. Той сви рамене.

— Имам ли униформа?

Спук отговори:

— Тази вечер използвай на Рамон. Утре, когато отново дойдеш, ще ти дадем друга.

Старк кимна за последен път.

— Накратко — каза Спук и кръстоса силните си ръце върху гърдите: — Нощният пазач взима бельото и боклука. Чиниите си ги прибират сервитьорите по стаите, така че не ги взимай ти. Разбра ли?

— Разбрах — каза Старк.

И наистина беше така. Най-сетне бе разбрал как се подреждат нещата в плана му. Сега вече можеше да действа.