Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (18)

Шестнайсета глава

Каубоят рязко отвори вратата на пикапа точно когато Старк минаваше по хлъзгавия банкет на магистралата. Край тях профуча един „Файърбърд“ и наду клаксона си. Старк погледна след него, поклати глава и се вмъкна в кабината, като затвори вратата след себе си с добре отмерено плавно движение.

Обърна се и видя каубоя да се тресе от смях, кимайки към отдалечаващата се кола.

— Задник — избоботи той през парче тютюн за дъвчене.

Старк изтръска снега от комбинезона на Еди, прочисти гърлото си и промърмори:

— Да, предполагам.

Каубоят наду музиката, кимна отново, закима за последен път, за да придаде тежест на думите си, и повтори:

— По света има повече задници, отколкото заслужава звяр или човек. Нали?

Преди Старк да успее да отговори, каубоят натисна съединителя, включи форда на първа и даде газ. Гумите изсвистяха като зъбци на дърворезачка, хвърлиха пръски сняг към джантите и се задрусаха под шасито.

Отвън и отзад една каравана, която едва се влачеше, пронизително надуваше клаксон. А вътре и отпред джангърът на „Момчетата от Оукридж“ неистово се опитваше да изскочи навън.

Очите на каубоя се плъзнаха по огледалото за обратно виждане, докато преместваше скоростния лост на втора.

— Още един задник — промърмори той, — но поне е точно там, където му е мястото, отзад. Чакай само да стигнем голямата магистрала, братче, ще му покажа к’во може един планински джип.

Старк промърмори още едно „естествено“, наслаждавайки се на топлия въздух, който приятно сгряваше измръзналите му крака. Дори нямаше нищо против миризмата, която се разнасяше изпод мишниците на каубоя, и острата смрад на застояла бира, която заливаше купето. Точно сега беше готов да понесе всичко, само и само да се скрие от вятъра, студа и следа. Инстинктивно протегна ръце към нагорещения радиатор, за да ги сгрее.

— Страшен студ, нали, братче? — рече каубоят.

Старк само кимна.

Червенобузестият каубой задържа волана с едната си огромна месеста ръка и приятелски заби другата в гърдите на спътника си. Старк се пребори с внезапния порив да блокира белия му дроб, заповяда на инстинктите си да се усмирят, да изчакат подходящия момент. Погледна надолу и видя дланта си разтворена, готова за действие.

— Името ми е Джедекия Уормс^[1]. Така, така, правилно ме чу. Уормс. Пише се точно така, като ч-е-р-в-е-й. Точно както се чува. Питаш се сигурно откъде. Проклет да съм, ако знам. Просто съм се родил с него и никога не съм мислил много за това. Същото като на баща ми, на неговия баща и бащата на неговия баща. Всички до един симпатяги от Колорадо, точно като мен. Работата е там… — каубоят спря, за да изплюе сдъвкания тютюн „Мейл Пауч“ през пожълтелите си зъби, — … че у дома никой не обръща внимание на това, защото ние, Червеите, сме натръшквали всички училищни подигравчии повече от четири поколения подред. Така че само тук някой може да го сметне за гадно.

Старк разтри ръце и ги подложи на топлия въздух, идващ от парното.

— Но в Далечния Запад нещата са по-различни. Бил ли си някога там? Отвъд Скалистите планини?

Старк поклати глава отрицателно и се замоли каубоят да млъкне. Той обаче не млъкна:

— Е, позволи ми да ти кажа нещо, братче. Там всеки, който кара в такава буря, ще качи човек, дето задникът му е навън. Без изключение. Вярно, там е по-студено, но и колите са по-нарядко. Като нищо можеш да замръзнеш, докато мине следващата. Сгряваш ли се?

Старк кимна. Почувства как върховете на пръстите му се затоплят, където преди бяха изтръпнали. За да изпита готовността им за действие, той ги сви.

— А тук е различно. Разбираш ли? Вярно, може би не е чак толкова студено. Хем има повече коли, ама никой не спира. Като едното нищо можеш да умреш от студ, ако никой не спре, нали? Както казваше чичо ми Люк: „Да гладуваш в лоното на изобилието“. Това е от Библията, нали?

Старк поклати глава в знак, че не знае.

— Все едно, това, което искам да кажа, е, че съм западняк, а нас са ни научили да правим нещата както трябва. Никой няма да замръзне до смърт, докато аз съм с кола. Пък майната му! Какъв е рискът, а? Всеки мисли, че който стопира, е някакъв извратен убиец. По дяволите, та аз се размотавах из целия щат Колорадо, когато бях хлапе. Из целия скапан щат, кълна се! Винаги са ме качвали на стоп. Защо сега и аз да не качвам?

Каубоят се разхили предизвикателно и смехът му шумно се разби в тясното купе като демонстративно хвърлена ръкавица.

— Какво може да ми се случи? Я ме виж каква канара съм!

Той гордо се потупа по гърдите със свободната си ръка, докато с другата продължаваше да държи волана.

— Какво ще ми направят, ще ме ограбят ли?

И той се закиска, докато по топчестите му бузи не потекоха сълзи.

— Или к’во, ще ме убият? Глупости!

Той щракна с пръсти толкова силно, че прозвуча като пистолетен изстрел.

— Стане ли гаф, вдигам стария планински ботуш и стопаджията изхвърча от таратайката. Това може да каже човек за Червеите, че знаем сами да се грижим за себе си.

Той кимна веднъж и се обърна, навеждайки се към Старк.

— Харесваш ли „Момчетата от Оукридж“?

Старк сви рамене. Ръцете му вече си възвръщаха способността да действат пълноценно, усещанията и топлината започваха да пулсират под зачервената кожа. Искаше му се да има ръкавици и се зачуди дали този червив каубой нямаше. Той го огледа, внимателно прецени връхната му дреха. Светло карирано скиорско яке от микрофибър. Издути джобове. Може би ръкавици.

Уормс усили музиката.

— Това е запис. Имам още много други. Та докъде бях стигнал? О, да. Няма значение, разбираш ли? През лятото е също като през зимата в Далечния Запад. Не е гот, но пак караме. Ако някой е навън на слънце и без вода, ще стане като сушена слива. Само шест часа навън и мозъкът завира. Трябва да го спасим от слънцето. Имаме си ние и пустини в Колорадо, и още как. По дяволите, имаме места с дюни, високи колкото триетажна къща. Децата се затичват от върха, падат десет метра и сякаш изчезват под земята.

Уормс замълча, колкото да надникне в огледалото за обратно виждане, после бутна скоростния лост на трета и мина в лявото платно. Много далече напред и вдясно един бяло-зелен надпис гласеше: „Излизане от Оук Брук, 1 миля“. Веднага щом Уормс отклони очите си от огледалото, устата му отново се включи на пълни обороти:

— Ти сигурно се чудиш накъде съм се запътил, нали?

Всъщност не, помисли си Старк, но със сигурност ще разбера.

Каубоят извърна рошавата си брада към него. С аленочервените си бузи и светлосините очи на огромното си пухкаво лице поразително приличаше на млад Дядо Коледа. Смеейки се гръмогласно, той каза на Старк:

— Идвам насам, за да прекарам Коледа с братовчед ми Елмър в Цицеро. Елмър, както и всички останали от семейство Уормс, ме нарича Габи. — Той кимна рязко с глава и сви рамене. — Не знам защо, но така ме наричат.

— Къде точно отиваш? — попита Старк.

Габи Уормс хвърли бърз поглед напред, прокара месестата си лапа през запотеното предно стъкло и каза:

— Мисля да тръгна по стъпките на Айзенхауер, така да се каже — към големия град Чикаго. Сиърс Тауър, Плейбой Клуб, Секънд Сити и всичко останало.

— Значи си към самия център на града?

Габи кимна.

— Точно така. Дали има къде да се паркира по улиците, а?

— Може би — отвърна Старк.

— Надявам се, защото мразя да плащам за паркинг. Това му е хубавото на Далечния Запад. Място колкото щеш, и за паркиране също.

Старк погледна скоростомера. Фордът летеше напред с неизменните сто километра в час, подминавайки множеството коли, задръстили с пъпленето си страничното платно. Лесно можеше да си представи как колелата занасят и разнебитеният пикап залита, плъзга се, върти се. Не можеше да си позволи никакво пътно произшествие. Не можеше да се тутка със стария Габи, докато той реве „задник“ и край тях се струпват всички патрулни коли на щатската полиция. Беше време за промяна в плановете.

— Може да ми излезе късметът довечера — рече Габи и побутна Старк с лакът.

Старк отново се пребори с рефлекса си да го удари и потисна гнева си.

— Може даже да изчукам нещо. Някое от зайчетата в Плейбой. Чух, че Чикаго е столицата на всички женски в Средния Запад. Ти как мислиш, а? Хей, аз май не ти знам името…

— Стив — излъга Старк. Изплъзна се от езика му топло и бързо като повърнато.

— Е, Стив, как мислиш? Има ли там лесни женски?

Старк го погледна и въздъхна.

— Ако имаш пари.

— Какво? Курви? Какво?

От момента, в който заговори за жени, Габи Уормс съвсем заряза пътя, извръщаше се непрекъснато към Старк и криволичеше от платно в платно. Смяна на темата.

— Значи пътуваш чак от Уайоминг?

— Колорадо! — изкрещя Габи. — Боже, никой не живее в Уайоминг, ето защо баш в Уайоминг живее господин Никой.

Той се разхили на местната шега, разпени се и се затресе от смях, докато шкембето му не се лашна в кормилото.

Сега, каза си Старк.

Сега.

Старк бавно проточи врат, разтворил широко очи, и веднага след това погледна към Уормс. Той също го погледна, видя ужаса в очите му и попита:

— Какво става?

— Не се стряскай, Габи, но можеш ли бързо да минеш в дясното платно?

— К’во става, братле? — Сините очи на Габи започваха да се изпълват с безпокойство.

— Успокой колата, бавно. Дай надясно сега, към страничното платно.

— Какво става?

Старк не откъсваше впития си поглед от волана, направи му знак да се успокои и прошепна:

— Ето, всичко е наред. Задръж така. Спри. Окей?

Габи промърмори:

— Окей, но какво става?

Пикапът се плъзна, поднесе и прекоси останалите платна на пътя. Точно насреща, покрит със сняг зелен надпис гласеше: „Трищатски път Север 294“. Вдясно, на един полегат хълм, Старк видя редици надгробни камъни, побити сред поле от белота.

— Какво!? — попита Габи, щом спря върху хлъзгавия десен банкет.

Старк блъсна с пръст основата на кормилото — толкова силно, че шасито се разтресе. После бавно се отпусна, затвори очи и се облегна на седалката. Точно тогава Габи го сграбчи за ръкава и изкрещя:

— Кво, по дяволите, става с тебе бе, задник?

Старк продължаваше здраво да стиска очи, дишаше учестено, накрая прошепна:

— Кафяв отшелник.

Габи отново го разтърси:

— Какво?

— Паяк — отвърна Старк. — Много отровен. Най-често изобщо не го забелязваш. Пропълзява, както си правиш нещо, и всичко ти се струва наред. Нищо не разбираш, докато не стане прекалено късно. Леля ми умря от такова нещо.

— Будалкаш ли ме? Тук, в моя джип?

— Погледни — каза Старк.

Вместо да погледне, Габи се отдръпна и се премести колкото се може по-встрани.

— Не се безпокой. Мъртъв е. Убих го. — Старк се усмихна успокоително.

— Сигурен ли си? — Раменете на Габи се отпуснаха.

Опря дясната си ръка на седалката, изсумтя и се наведе напред да погледне, като изви врат точно както Старк искаше да направи. В мига, когато Габи промърмори „Нищо не виждам“, ръцете на Старк се втурнаха към него с едно-единствено плавно движение, сграбчиха, стиснаха и счупиха врата му с ужасяваща сила. Старк усети как глухото изпращяване отекна чак до собствените му ключици. После долетя и последният звук, който Габи някога щеше да издаде, едно силно и протяжно о-о-о-ох. Старк затвори очите му и прошепна:

— Точно така. Наистина нищо не виждаш.

Внезапната тишина обгърна Старк като при молитва. В убежището на самотата, мира и спокойствието той се почувства почти свят. Но беше твърде изкушаващо да се наслаждава на чувството. Налагаше се да действа.

Инстинктивно се пресегна, спря касетофона и извади касетката. Свали рязко прозореца и я захвърли в приспивното шумолене на падащия сняг. Пое си дълбоко дъх два пъти и погледна страничните огледала. Бавно преминаваха коли. Изчакай.

Изчакай подходящия момент, но мисли! Добре, мисли! Не губи време. Не се паникьосвай.

Вслушвайки се в този глас, той взе шапката на Габи, която беше паднала между предното стъкло и таблото. Добър маскарад. Никой не търси престъпник с каубойска шапка. След това бръкна в скиорското яке, извади две обточени с кожа ръкавици и ги сложи на седалката до себе си. После претърколи Габи на една страна и извади портфейла му — с две отделения, облепен със снимки на индианци, каубои и планини. Отвори го и намери вътре седемдесет и два долара и някакви дребни.

— Страхотна нощ в града — прошепна Старк. — Глупости! Това тук и за куверт не стига.

Той прегледа останалите неща. Шофьорска книжка от Колорадо. Карта за социална осигуровка. Кредитни карти: Дискавър, Първа Национална Денвър Виза, Болдър Тръст Мастъркард. Карта за кръводаряване. Група А, резус-фактор положителен. Няма да му трябва повече.

Старк взе парите и документите. Нямаше смисъл да улеснява ченгетата. Другите неща също бяха ценни. Научаваш това в затвора. Научаваш имена и места, където да се отърваваш от документи и да се снабдяваш с нови. Докато си вътре, имаш много време да говориш, така че повечето време минава в говорене. А също и в слушане. Трябва да слушаш наистина добре. Защото, ако някога се измъкнеш, онова, което си чул, може да те спаси или да те провали. А имената, местата и далаверите, за които той бе чул, бяха все в Чикаго. Което вече си беше чист късмет. Защото там беше и Халек.

Старк нахлузи ръкавиците на Уормс и се втренчи в огледалото за обратно виждане. Две минути по-късно веригата от приближаващи се фарове се разкъса. Следващите бяха толкова далеч назад, че се сливаха в една-единствена светла точка. Най-малко на няколко мили.

Действай! Сега! Бързо! Старк отвори с ритник дясната врата, хвана под мишниците 90-килограмовия труп с ръце, предварително защитени от ръкавиците, и го завлече бързо и енергично към дълбоката канавка отвъд мантинелата. Пусна го на земята и изкопа плитък ров в натрупващия се сняг, после търкулна в него тялото и започна да рита отгоре сняг, докато най-сетне не го покри изцяло.

— Напролет — задъхано каза Старк — те чака голяма семейна среща. Червеи. Целият ти род. Толкова си сладък, толкова те обичат, че направо ще те изядат.

Засмя се и изтръска топящия се сняг от себе си. После вдигна крак, прекрачи парапета и се пъхна в станалия вече негов форд пикап. Покатери се и се изпъна върху седалката, като нахлупи каубойската шапка на главата си. Беше му прекалено голяма, но не му пукаше. Огледа се и видя, че изглежда добре. Отклони поглед към страничното огледало и забеляза, че далечната светлина се беше разделила на две и бързо се приближаваше. Облегна се назад и реши да пусне колата пред себе си. Нямаше защо да стават произшествия. Ама никак.

Старк отново погледна назад и видя, че колата намалява ход.

Защо?

И тогава изведнъж сините и червени светлини проблеснаха върху покрива й — беше полицейски патрул.

— Мамка му! — просъска Старк.

На рамката над задната седалка видя пушката, калибър 30–06. Дали беше заредена? Нямаше начин да разбере. Никакъв.

В душата му най-дълбокият първичен страх му крещеше да избяга, да запраши през снега. Но друг един глас, по-студен от нощта, питаше: „И докъде ще стигнеш? Ако трябва да се справяш и с тях, по-добре да стане отблизо. Няма да очакват да ги нападнеш с голи ръце. А точно в това си най-добър“.

Така че изчакай.

Полицейската кола се приближи отзад, забави и спря. Старк отвори вратата и бавно излезе, като наклони периферията на шапката срещу вятъра. Една жена полицай излезе от патрулната кола, сложи си шапката и тръгна към него по скриптящия сняг. Когато беше вече на около пет крачки, попита:

— Добре ли сте?

Старк почти се засмя и отвърна:

— Разбира се.

— Видях ви, че спирате, и помислих, че може нещо да не е наред.

— Не — отвърна той.

— Имахме много произшествия тази вечер. Двигателите не палят, радиаторите се развалят и пътищата са много лоши.

— Да, знам — обади се Старк изпод прихлупената периферия.

— Сигурен ли сте, че всичко е наред?

— Да ви кажа ли честно?

— Разбира се. — Тя пристъпи още една крачка напред.

— Карам от много време — Старк посочи с пръст табелата с номер от Колорадо — и просто ми се допика. Отидох в канавката да пусна една вода. Надявам се, че това не е незаконно в Илинойс.

Жената се усмихна и поклати глава.

— Ако това е единственият проблем, с който се отървете тази вечер, сте истински късметлия.

Старк се усмихна.

— Засега това е единственият проблем.

— Не предизвиквайте късмета си.

— Моля?

— Намерете къде да се подслоните до сутринта. Бурята ще се усили.

Тя се обърна и пое бавно към колата си, самата любезност. Старк кимна и се завъртя, усещаше как светлината на фаровете изгаря гърба му, и се опита да потисне тръпката, която го прониза. Стъпка по стъпка, без да бърза и без да показва никакво безпокойство, той стигна до джипа на Габи Уормс и се качи на шофьорската седалка. Махна през прозореца, за да й благодари, и пусна патрулната кола да мине първа, и остана да гледа след гаснещите стопове, възобновили патрулната си обиколка. Голям късмет за него. Още по-голям за нея. Още една крачка и щеше да бъде мъртва.