Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (36)

Трийсет и четвърта глава

Е, добре, кучката на Халек беше болна. Болна и кротка. Имаше температура. Старк нямаше термометър, но бе гореща и потна. От време на време я втрисаше. Ту почервеняваше, ту пребледняваше мъртвешки, менеше се като ключ за лампа. Понякога имаше и треска, която пробягваше като вълни по потното й голо тяло.

Вече не му изглеждаше секси или жизнена, не я желаеше. Старк я намрази заради болестта, страхуваше се да не се зарази и той. За нея беше без значение — така или иначе щеше да умре — но бе важно да остане жива до края на играта, а той — силен и здрав и след това.

— Затвори прозореца — изхърка тя отпаднало. — Донеси вода. Моля те — изхлипа, — не ме оставяй да умра.

Той остави електрическата верига, сложи ръце на кръста си и я изгледа с презрение. Поклати глава и отвърна:

— Няма да умреш.

И го мислеше. Не беше дошло времето за умиране, и то от треска. Нямаше да стане, не преди края, който бе планирал за двете гълъбчета — погледна откраднатия часовник на ръката си — след двадесет и шест часа.

Стана и й донесе вода. Все още имаше сила да вдигне глава и да я изпие. Просто за да види колко бързо може да я изгълта, Старк започна да накланя чашата все по-бързо и по-бързо, докато накрая тя се задави. Тогава плисна остатъка в лицето й. Така треската щеше да се успокои.

— Затвори прозореца — изхлипа тя.

Той кимна, отиде и го затвори.

Права беше. Не искаше студеният въздух да повява върху свръзките, докато той работеше над спойките. Резките промени в температурата не бяха добри за калая. Ако платката се охлади, по-късно може да кондензира влага от въздуха, така че спойките и чарковете да се скапят. Освен това ако жената извикаше, някой минувач би могъл да я чуе през отворения прозорец. И така, стъклото с трясък се затвори, пресичайки и последната надежда за спасение.

— Благодаря — промълви тя.

Учтива докрай. Старк й кимна с жестока усмивка. Тъпата кучка си мисли, че съм го направил заради нея.

Основната работа по свързването бе свършена, закрепващата скоба бе сложена, зарядът бе на място и батериите готови. Можеше да гръмне във всеки един момент, преди броячът да стигне нулата. Това също беше част от тръпката. Тя бе най-голяма, когато острието бе опасно като бръснач.

Трябваше или да го направи, или да умре. Едно от двете, само не и обратно в Стейтвил. Никога вече. Да умира също не искаше — животът беше прекалено сладък, а свободата — още повече. Но най му се услаждаше победата.

Обърнат към стената, с усмивка на уста, той й заговори:

— Вече подсказах на кьорчото как да те измъкне, той е достатъчно умен. Всъщност съмнявам се. Както и да е, ще изживеете един хубав миг заедно преди смъртта. Това ти го обещавам.

Нахлузи си зимното яке и бързо го закопча.

— А аз никога не нарушавам обещанията си.

— Доведи доктор — обади се тя. — Чувствам се…

Затвори вратата и се заслуша внимателно. Нищо. Е, почти нищо. През една застопорена метална врата се чуваше бумтежът на някакви машинарии, и пак, и пак, и пак. Старк спря, затвори очи и се опияни от възхищение в студа, като си представи колко продуктивно е нещо, което върви по план, има цел и не спира, не почива нито за миг. Гладко и в същото време могъщо — като неговия план.

Отвъд мрака на клепачите му един глас му извика:

— Гари? Ей, тъпа главо. Обади се Руди Сметката, мой човек. Иска да знае къде си.

Старк се обърна, уж се закашля в свитата си длан и измърмори:

— Болен съм, Спук.

Спук се приближи ядосан и се тросна:

— Казвам ти, никога не ме наричай така. — Стисна юмруци и поклати глава. — К’во си пипнал, братче?

Старк пак се престори, че кашля, още веднъж, този път по-силно:

— И аз не знам. Май че е грип.

— Най-добре иди на доктор, братче. — Спук изведнъж омекна. — Хората си мрат така, ’щото чакат. Няма бъзик, братче.

Старк се завъртя и се насочи към коридора, който водеше към товарното помещение. През деня този изход не се затваряше и той можеше спокойно да влиза и да излиза. Двама мъже седяха до няколко кашона и пушеха. От дясната им страна бяха асансьорите. Старк бе обзет от неочаквано вдъхновение и потърси с поглед индикатора за етажите.

Проследи как светлинката слезе от дванайсет, през П — предположи, че това е партер — до М, и спря. Вратата се отвори, двамата мъже лениво се изправиха на крака и недоволно изръмжаха:

— Май ние сме на ред.

— Май да — каза по-високият, който бе вързал косата си на рошаво опашле отзад. Той протегна ръка, пъхна ключ и отключи вътрешните врати. После се върна да си допуши фаса.

— К’во гледаш бе? — попита по-дребният и издиша дима от широките си гърди.

Старк посочи към асансьора.

— Това нещо слезе, а?

— Нов си тука, а, момче? — Високият се засмя. — То е ясно, че ще слезе. Как мислиш разните там тежкари стигат до колите си.

Старк повдигна рамене. Прекалено много въпроси пораждаха съмнение. Поклати глава и рече:

— Май доста имам да се уча, а?

— Нямаш грижи! — и дребният се смееше. — Време ти дават бол. Само дет’ пари не дават, колкото трябва.

Високият го сръга и каза:

— И никакви грешки. Една шибана грешчица и ти изритват белия задник оттук. Съветвам те без издънки, мой човек.

Старк кимна и ги изчака да влязат в асансьора. Щом тръгнаха нагоре, извади от джоба си езичето и го мушна в процепа за свободния асансьор. Числата светнаха от П3 — платформа 3? — минаха през П1, Мl мазе първи етаж? — и накрая спряха на М.

Щом вратите се отвориха, той пъргаво се шмугна в кабината.

Отвътре асансьорът се управляваше чрез таблото. Натисна копчето за П1. Бе толкова хубаво, идеално. Направо се чудеше как не се е сетил по-рано. А най-хубавото беше, че макар да бе очевидно, те не можеха да предприемат нищо. Нямаше значение колко знаеха или колко бързо щяха да реагират, винаги щеше да се окаже твърде късно.